Лехчево - по-близо от вътре до вън

Лехчево се намира в Северозападна България. Голямо, равнинно, с течаща покрай него р. Огоста. Приветливо, чисто и уютно българско село, преди години многобройно и оживено, сега не толкова, за съжаление.

Прекарах там 2 години от детството си благодарение на приятна авантюра на баща ми и желание да смени обстановката. Да остави кариера и градски живот, да се откъсне от объркана и голяма София с цялото семейство и да се отдаде на любимата си докторска професия, лов, риболов, писане, четене на любими автори и живот близо до земята и корените. След тези 2 години се върнахме, защото ме чакаше училище, а и градът започна да липсва на всички ни, но този период считам за най-хубавия от моето детство. Сега къщата е празна, родителите ми и ние я ползваме само през ваканциите, но няколкото дни там успяват да ме заредят за цяла година.

Била съм прекалено малка (около 4-5 годишна), за да си спомням заминаването и конкретни подробности, но помня най-важните неща. Помня честите гости и многобройни семейни приятели на масата под ореха, помня огромния зелен двор, който не можеш да обхванеш с поглед и бялото куче Рекси, което винаги лаеше по мен. Помня признателните пациенти на баща ми, които носеха каквото имат на разположение - зеленчуци, кофи плодове, прясно месо или яйца, в знак на благодарност за грижите му. Помня одеялото на поляната пред къщата, стария ВЕФ до мен и куклите, които ми правеха компания. Помня игрите с братовчедите ми, с които организирахме цели спектакли, с костюми и реплики. Помня ловния дом с огромната сенчеста тераса и стаята за бридж. Помня звука на грамофона, който се носеше от гостната когато заспивах. Помня детските списания, за които бях абонирана и чаках с нетърпение в пощенската кутия. Помня радостта, която изпитвах, че не е нужно майка ми специално да ме извежда в парка, деляха ме едва няколко стъпала. Помня малките зайчета и котета, които се раждаха непрекъснато и обичах да разнасям с мен и галя. Помня стария зимник, в който заключих без да искам едно приятелче, докато не дойде баба му да го освободи :-)) Помня пъдпъдъците в патладжан и цвета на домашно вино. Помня толкова много неща, толкова отдавна и толкова далеч...
Винаги съм обичала да се връщам там, и сама, и в компания. Но най-хубавата компания тази година беше дъщеря ми. Да я виждам как си играе на същите места, на които съм го правила и аз, ме накара да изтръпна. За миг си се представих отново малка, с нея, на поляната, под звуците на стария ВЕФ... Нещата се повтарят, циклично и необратимо...

Тогава пиех лимонада, четях "Приключенията на Лукчо", карах първото си колело без помощни и разглеждах филмче на диапозитиви. Сега пия мента с мляко, чета Айн Ранд, карам колело "за възрастни", ровя из стари снимки и мисля прекалено много...Детската ми реплика "Тук е по-близо от вътре до вън" сега разбирам и с ново, по-образно значение.

Обичам да се връщам там с любимите ми хора и да чувам скърцането на дървената порта, обичам хамака под сянката на ореха и мириса от цепенето на дърва, обичам току-що окосената трева и хладните стаи през лятото.

И искам да запечатам всичко точно така в съзнанието си, до следващия път...