Тема: за асистентите с любов ♥

сряда, 28 септември 2011 г.

  Ако имате хоби, което често упражнявате, крайно необходимо е  да имате асистент. Да е мил, любезен, да се отзовава бързо и да е лесно откриваем. Най-лесно е да живеете под един покрив и да се обичате. Шансът да се почувства експлоатиран и обиден е по-малък. Не и равен на нула обаче!
  Моят асистент е доста натоварен - влачи стари бюфети, тапицира вехти столове, помпа гуми на колело, носи фотоапарат (или дамска чанта в зависимост от нуждата), забавлява деца, отклонява вниманието на минувачи, мъкне камъни от плажа (да не кажем скали), реже с трион плоскости, работи с виброшлайф, мята разни работи на барбекю и всякакви други разнообразни дейности, които доброволно извършва. По моя молба.
   Любовта и взаимността обаче не изключват леко отегчение от асистентството. Само от време на време. При вида на фотоапарата, моят мил асистент сбърчва леко вежди. Защото: а/ще трябва да "моделства"(странни физиономии и опити за cool) , б/ще трябва да развлича моделите (най-често Мартина), в/ ще трябва да снима. (О, ужас!) Да сменя фокусната точка, да внимава да не реже ръце, крака и глави, да се старае все пак да сме в кадър и куп други досадни неща. Винаги прави безумно много кадри, за да не го тормозя. Винаги завършва с репликата "И ако обичаш, не ме занимавай повече". Тази година по време на една почивка извадих отражател и той умря от смях. Когато го накарах да го държи на  централна курортна улица на 40 градуса жега вече не му беше смешно. Хоби, няма как.
   Парадоксалното е, че иначе с голямо желание ми подарява всякакви неща, свързани със снимането - обективи, отражатели, стативи, дистанционно, фоточанти. Явно с надеждата, че ще си ги ползвам сама и ще го оставя на мира. Уви, не се получава. Не че нарцистично обожавам да се снимам или имам амбиции за високо изкуство, просто това  е от най-приятните ми хобита и държа да имаме прилични спомени за семейния албум. Ще се изгриза от яд, че по време на цели периоди от живота ми (преди да се разснимам) нямам нито един кадър - от места, хора, емоции. Ама върви обяснявай,  асистентът продължава да протестира. После обаче с удоволствие разглежда. Хм.

Обикновено разговорът ни преди да ни снима двете с Мартина  е следният:
Той: - Пак ли?!
Аз: - Е, от тук нямаме снимки, виж колко е подходящ фонът.
Той: - Айде, добре.
Аз: - Ама няма смисъл, ако ще мрънкаш.
Той: - Айде, айде, подреждайте се. (все едно сме цял полк!)
Аз (императивно): - Гледай да сме на фокус и все пак да сме в кадър!
Той (отегчено): - Добрееее, добреее, знааааам.
Аз: - Абе уж знаеш, ама после всичко е фира.
Той (след около 80 поредни кадъра докато си оправям косата или блузата на Мартина): - Готово.
Аз: - Е, как готово като още не се бяхме нагласили.
Той: - Ееее, прекаляваш!
Аз: - Айде последно, то и без това светлината не беше добре. И местИ фокусната точка!
Той: - Местя, местя...

Накрая резултатът е:
- около 10-ина кадъра с по нещо отрязано (крак, ръка, пръсти, главите вече са отработено цели)
- още толкова с фокус някъде около нас
- 1-2 горе-долу стават

За да не кажете, че мрънкам без причина, ще илюстрирам:
Сцена 1: без особен замисъл, снимка за спомен от парка, чудесен есенен ден, бла-бла-бла
Ммм, по всичко личи, че сме в гръб.

Тук слизаме/скачаме/нещо правим. Пак не става.
Мартина липсва от кадъра. Тц.

Тук на фокус са всички останали дървета зад нас, не и ние.
Сцена 2: седим на килим от бръшлян, хвърляме листа, пак чудесен есенен ден, пак бла-бла-бла
 Стига щракал, чакай да се наглася!

 Аааааааа,  престани!

 Добре сме се наредили, но Спондж Боб е ... хм... излишен.

 Пак сме се нагласили, но Спондж Боб отново е в кадър, а дървото сякаш е пораснало от главите ни

 Чакай, не сме хвърлили листата!

 Хвърлихме листа, усмивки, всичко точно. Явно много високо хвърлям - листата ги няма в кадър!

 Тук има листа, но пък не сме на фокус...

Абе, изобщо, не е лесно. Накрая пускам 2 по-сполучливи кадъра, за да не остана съвсем без асистент :-))
Тук е мястото да му благодаря, че ми се връзва на акъла и ме търпи. ♥ те!




Proudly designed by | mlekoshiPlayground |