ДА СИ ВЛЮБЕН ПРЕДИ И СЕГА

От Детелина Калчева

Източник
   Усещането за любов е много променливо. То е почти непрекъснато в нас, под една или друга форма, но перспективата се мени.
  Като тийнеджър любовта беше единственото, което можеше да ми донесе спасение. Тогава, както се пееше в онази песен, нищо друго не можеше да ми се случи, освен да се влюбя. Животът изглеждаше скучен и блудкав, без сол и подправки. Възкисела туршия, която трябва да довършиш от срам пред домакините, но с цената на непоносими вкусово-рецепторни жертви. Бях във вечно търсене на искра, на нещо, което да ме събуди и разтърси да внесе цвят и да се занижат несекващи дни на безмерно щастие, поне докато изляза от тийнеджърския хаос.
  Любовта трябваше да ме връхлети от пръв поглед и след това да премине в дълбоко чувство, което в представите ми траеше с години и никога не угасваше. За мен важеше с пълна сила поговорката „любовта ръжда не хваща”. Наум се разделях с „любимия”, след 5-10 години се срещахме отново, за да открием, че никога не сме спирали да се обичаме. Мечтаех за голяма, нестихваща любов, която те кара да гориш цял живот в пламъците й.
  Много филми и книги бяха допринесли за всички романтични сцени, с които заспивах и се събуждах. Трудно стигах до нещо завършено в мислите си, защото сценарият се менеше непрекъснато под нови и нови импулси на режисьорското ми вмешателство, с цел пресъздаване на най-перфектната и сърцераздирателна романтична лента. Търсех най-добрия декор, дрехата, която ме представяше в най-добра светлина, музиката, която трябваше да отговаря на  силата на емоциите, най-верния и динамичен диалог, жестовете, които съпровождаха всяко изтръгнато признание, сведения поглед, извръщането на тялото. Трябваше да олицетворявам във всеки един момент фаталната жена с цялата палитра от пози и остроумия.
  Съвместявах функциите на цял снимачен екип и ролята на главните действащи лица. Само по себе си това правеше процеса тромав до степен, в която филмовата ми продукция придобиваше твърде заплашителния характер на сериал от мащаба на „Дързост и красота”. Всъщност по-скоро заприличваше на нескончаем епизод, в който се опивах от изпипването на всеки детайл. А дойдеше ли събота и неделя, не желаех да напускам завивките на любовния облак и прекарвах часове в отнесено и замечтано състояние, докато не получа удовлетворение от получената доза виртуални емоции.
  Мечтаенето за любов бе за мен идеалната реалност, в която исках да обитавам и която ме караше, като се замисля днес, да живея в свят на разочарование, на дълбоко и болезнено разминаване между очакванията и действителността. Разбира се, бягството може да бъде винаги решение, но няма как да е трайно и последователно, утехата от него е мимолетна. Бягството те кара рано или късно да се завръщаш с гръм и трясък към себе си, и да разбереш на един по-зрял етап, че в твоята кожа може би не е толкова зле, колкото ти се е струвало първоначално.
  Да, филмът на твоя собствен живот не е сладникав, режисиран от безброй действащи лица, нямащи нищо общо с теб, но е неимоверно по-сладък, защото си способен да обърнеш нещата в своя полза. Защото тиийнеджърската неувереност  отминава, за да бъде заместена от твоето аз, което не се страхува да извика, да привлече внимание, да изрази потребността си от любов и да заслужи цялото внимание на публиката, за която копнее. С времето се озоваваш в стократно по-красив филм и любовните брътвежи са предназначени за самия теб от плът и кръв, а не за измислената ти героиня с перфектна визия.
  Днес знам, че животът е много по-приказен и от най-приказния филм, защото чрез любовта на останалите научих как да обичам себе си и да обичам света…

Write A Comment