Много харесвам хора, които имат чувство за детайла, цветовете, формите и чрез тях рисуват настроения. Хора, които се движат – и в пространството, и в себе си. Затова поканих Ана. Тя е автор на Trop de Sucre, един от тези ненатрапчиво споделящи блогове с прекрасни снимки, които не търсят агресивно читатели, не раздават награди, не правят анкети, не налагат вкусове, не претендират излишно, а просто изливат емоции.  Всяка публикация там е истинско удоволствие, гостуването на Ана в LaMartinia също.

Trop de sucre е на адрес: http://anaslavova.blogspot.com/


Хората често избират да пътуват. Да почиват. Да се променят. Да се преселват. За кратко. Задълго. Завинаги. Да остават. Да забравят от къде са дошли. Да се завръщат където принадлежат. И да тежат… Аз сега тежа някъде навън. Избрала съм да пътувам и да живея надалеч.
Често си противореча в своя избор и се радвам на възможността, на това, което виждам, срещам и вкусвам. Говоря на чужди езици, сънувам, готвя за двама. Близо сам до далечни земи. До тези, за които дядо ми разказваше във времето, когато е бил моряк. Планувам как стигам до тях по-бързо отколкото мога физически да го осъществя. Ям малини през цялата година…
В други дни тъгувам за местата, които познавам. Търся заместители и подобрители на това, което съм оставила. И чакам цяла година за ягодите през май. Различно сладки са само тогава.
Искам да съм сред хора, но не понасям тълпи.  Имам нужда от  пространство и време за местата, които посещавам.  Да почувствам как моментно са само за мен, в тон с моето щастие или носталгия.  Мое е времето “преди и след сезона”.
На прага на лятото съм разнежена и развълнувана от един ден на остров в Атлантическия океан. Разхвърляни мисли  и пясък в обувките. Това са остатъците от една неделя, през която беше рано за плаж, а аз твърде нетърпелива да се докосвам до земята и да събирам спомени…

 Припомних си колко е хубаво да пътуваш и да се радваш с пълна и лека душа на всичко,което ти се случва.


 
Бях почти като на 10. И почти като у дома. Израснала сам на морето и нищо не е в състояние да ме държи далеч. Без него тъгувам…

Опитах комбинация от  диня, манго и рукола – нова любима салата за това лято!


Разбрах, че мога да ям само океанска храна. Като дете не понасях. Как вкусовете се променят..


Не видях сергии, хвърчащи найлонови торбички и гръмогласни търговци. Натъжих се от това. Прииска ми се и ние да грижехме така за пространствата.



 Единодушно развихме непоносимост към асансьори и си обещахме да живем в голяма и просторна вила.


Редувахме гледки с аромати, вкусове и настроения. Нетърпеливи, вятър, слънце, кафе и ванилия, истерично подскачане,  камъни, корморани, солено, рачешко, синьо-зелено, райета, изгубени, сърдити, малък залив, стари лодки, все пак ме обича, авокадо в гуакамоле, пристрастени!

И се убеждавам, че когато пътуваме емоциите са по-силни, мечтите по-постижими, а животът някак по-сладък…

Comments

Write A Comment