Урок по търпение

събота, 29 юни 2013 г.

На детската площадка сме. Деца, баби, майки, шум. Както обикновено на тези места, съм встрани и избягвам комуникация, освен ако не е крайно наложителна. Мартина вече е установила контакт с няколко младежи на около 3-6 години и аз на спокойствие чета книга. До момента, в който тя решава, че иска да се люлее и единственият начин да го направи е чрез  съдействие от мен. Люлката е ниска и удобна, били сме тук и преди и много добре знам, че помощ не й е нужна. Просто поредният опит да наложи своето и победоносно да упражни контрол върху ситуацията, респективно върху мен. И двете сме сприхави, избухливи и властни характери (Лъв и Стрелец) и големите битки, сигурна съм, тепърва предстоят. Освен, че не обичам да ме командва(т), държа да я науча да се справя сама и да не мрънка лигаво при всяка трудност. Не винаги обаче е толкова просто.
 - Люлей ме!
Прошепвам тихо и дискретно, с усмивка:
- Мартина, можеш сама.
Заповедно, с подвикване:
- Неееееееее, искам ТИ да ме залюлееш!
- Какво щеше да правиш, ако не бях тук?
- Щях да се люлея сама.
- Ами, представи си, че ме няма и опитай без моята помощ.
Нервен полурев:
- Не, искам ТИ, не разбираш ли?!
- Разбирам, че се инатиш безпричинно.
Силно и шумно:
- Мо-о-о-о-о-ля те-е-е-е-е-е-е!
В този момент близките пейки вече са наострили слух, усетили, че се заформя драма.
Отново опит да успокоя мирно ситуацията. Не харесвам дерящи се от рев деца, включително и моето. В мечтите си съм търпелив и уравновесен родител, който никога не повишава тон. Уви, реалността е малко по-различна. Дръпвам Мартина настрани и почти напевно започвам:
- Мартина, не ми пречи да стана и да те залюлея, но искам да се научиш да се справяш сама. Ще видиш колко по-доволна и горда ще си. Ти си умно дете и знам, че можеш.
Следва истеричен крясък, придружен с театрални хълцания:
- Н-е-е-е-е-е-е-е-е! Ти не ме обича-а-а-а-а-а-а-ш, не искаш да ми помогне-е-е-е-е-е-е-ш! Мо-о-о-о-о-ля те-е-е-е-е-е-е-е!
Вече всички пейки следят развръзката. Усещам гневни и възмутени погледи. Коравосърдечната и мързелива майка, която не иска да стане и просто да залюлее детето си. Вярно, бременна, но това не й пречи да е коравосърдечна. Пък и детето невъзпитано, тц, тц, ужас! Усмихвам се мило на „публиката“ и моля Мартина да седне до мен, за да се уточним. Тръшкането продължава. Лицето й вече е обляно в сълзи, косата разрошена, а якето виси на една страна. Всеки момент очаквам да дойдат от социалните и да ме приберат. Хич не ми е смешно. Няколко от новите приятелчета на Мартина със загрижено изражение предлагат да я залюлеят.
- Не, искам мама, само МАМА! – изкрещява и на тях.
Правя отчаян опит да се върна към книгата, надявайки се всичко да приключи до тук.
- Престани с тази книга, по-важна ли ти е от мен?! Мо-о-о-о-о-ля тееееееееееееееееееееее!
Родителите вече са откровено потресени. Всички разговори са спрели и на площадката е настанало неловко мълчание, раздирано от крясъците и рева на Мартина:
- Мо-о-о-о-о-о-о-о-о-оля т-е-е-е-е-е-е-е-е-е, мамо-о-о-о-о-о-о-о!
Вече почти се е проснала на асфалта и е свила ръце в знак за молитва, в опит да бъде по-убедителна. Бива я в драматичните сцени. Преди в такива ситуации възмутено се питах: „Е, толкова ли не могат да ги успокоят тия деца беее?!“.Една майка идва до нас и услужливо предлага да я залюлее. Благодаря й и любезно отказвам. Избърсвам сълзите на Мартина и я извеждам извън площадката. Продължавам с мантроподобните речи, но съм на ръба да се разкрещя и да се тръшна и аз.
- Мартина, знаеш ли колко пъти ми е било трудно, но е нямало кой да ми помогне и на инат съм се справяла сама. Опитай, моля те. Сядаш на люлката, сгъваш и разгъваш крака и ще видиш как силно ще се залюлееш. Виждала съм те как го правиш, можеш!
- Не мога, искам ТИ да го направиш, ТИ, ТИ, ТИ, само ТИ!
- Чуй ме!
- Не, не искам да слушам, искам да ме залюлееш!!!
- Искаш ли да дойда до люлката, за да съм близо до теб и да опиташ?
Секунди размисъл, преценка на ситуацията:
- Да.
Оле! Имаме отговор ДА! Замъквам целия багаж до люлката и опитвам отново да чета. Изтощена съм до краен предел, търпението не е от силните ми черти и изисква много усилия. Мартина е на път да се качи на люлката. Нарочно се правя на разсеяна, но я наблюдавам. Изглежда уморена, ядосана, цялото лице е зачервено от рев, усещам как се бори със собствения си инат, освен това й се спи. Гневът ми вече е преминал в съжаление към малкото човече, но знам, че ако отстъпя сега, цялата ситуация ще заприлича на спукан балон, който със зор сме надували безсмислено в продължение на половин час.
Почти седнала на люлката, отново започва с рева и този път решавам да си тръгна. Истерията се подновява с пълна сила, вече неконтролируема. В този момент иззвънява телефонът – прекрасен спасителен звук! След няколко изречения виждам с периферното зрение люлеещата се сама Мартина – рошава, изтощена и с подпухнали очи, но вече с победоносна усмивка. Отначало леко и почти незабележимо, после вече лети здраво стиснала железата.
Не й казвам нищо, просто й се усмихвам. Не бях по виждала по-горда, доволна и щастлива Мартина от тази. По пътя обратно й казвам:  „Знаех си, че можеш.“ Е, да…“, отговаря тя и това ми стига за извинение. При всяко качване оттогава не пропуска да се обърне мен и да каже: Ето, виждаш ли, лесно е!

Индийски приказки

неделя, 23 юни 2013 г.



Тази година бяхме решили да посетим Индия. С нетърпение се освободихме от вече досадни ангажименти, тежащи ни като камък на шиите . Изчетох куп информация за маршрути, храна, храмове, градове, проверявах самолетни билети, начални точки, чертаех линии.
На Нова година пуснахме хартиени фенери. С  желания. Всички полетяха ефирно, с изключение на моя. Сгромоляса се преди да се е издигнал и на метър. Мъждукаше за секунди, после угасна. Предположих, че съм го натоварила с прекалено трудни задачи – здраве за хората, които обичам, бебе и Индия. В този ред  по важност, но не и възможна хронология. Ако второто изпревареше третото, Индия автоматично отпада. Поради хигиенни съображения.
Мина януари. Дойдоха знаците.
Шарката с трите седмици затворени у дома, през които сглобихме картонената къща за кукли.
Стотиците жаби, чифтосващи се като обезумели в езерото.
Зеленият мъх по камъните, който наподобяваше постелка за баня.
Домашното сладко, което никога преди не бях опитвала, а имаше така познат вкус.
Семейството от четирима, което засичахме на всяка закуска.
Осми март в онзи нов ресторант. Когато нямаше достатъчно менюта и когато вече подозирах.
Двете черти, появили се почти по същото време на годината, както миналия път.
Къщичката с пушещ комин, която един мил барман така старателно изрисува върху капучиното ми.
Грозните цифри, които изправиха интуицията ми на нокти.
Гласът, който постоянно ми говореше „Спокойно, всичко е както всъщност трябва да бъде.“
Малката църква с калдъръмения стръмен двор, която вече затваряше и изчака само нас.

Тема: за вторачването

събота, 8 юни 2013 г.

Можех да ползвам и някоя по-елегантна дума като "обсесия" или "мания", но хубавата българска "вторачване" е така плътна и красноречива.
Вторачване в работата - случайно запознанство и съвсем различен от служебните отношения повод. На второто или третото изречение сте споменали по няколко пъти думите "колеги" и "офис". Във всеки удобен случай подчертавате, че стоите на бюрото след края на работния ден, че бачкате наистина страаааашно много, че последният тийм-билдинг е бил еди-къде си, че често носите работа вкъщи, че изнемогвате, ама нали сте незаменим, няма как. Ако сте жена с деца, естествено нямате НИКАКВО време за себе. Ако пък нямате деца, разпалено ще се ужасявате от стоене вкъщи и о, недай си боже, майчинство! В случай, че положението стане много сериозно, ще прекарвате свободното си време и ваканциите с колегите. Просто са много готини, не за друго. Лампичката трябва да светне, когато започнете да сравнявате шефа си с брат/баща/най-добър приятел/идол и имате желание да се пенсионирате във фирмата.
Вторачване в майчинството - имам приятелка, която след раждането каза "Моят живот свърши.". Ако задушавате детето си с грижи и внимание и темите ви за разговор се изчерпват само и единствено с него, значи сте от тази категория. Бъркате домашни препарати за чистене, готвите тристепенно меню ежедневно, приятелките ви са само от близкия парк, а личните забавления и удоволствия са потънали необратимо в миналото. Всичко е заради детето, вие сте му освен майка, и гувернантка, дойка, домашна прислужница, довереник, псиохотерапевт, възпитател, гуру, обществен защитник, педагог. То никога не е виновно, винаги е най-талантливото/красивото/възпитаното/умното/съобразителното и сте готови да се лишите от всичко заради него. Ако детето е повече от едно, вторачването съвсем се изостря, чувствате се още по-полезна, значима и важна. Децата не могат да спят и да се хранят без вас, страх ви е да ги оставите с някой друг дори за час, да не би да ви забравят. Изпитвате тих ужас от момента, в който те ще станат самостоятелни и всячески се опитвате да забавите настъпването му. Особено неприятно е, ако става дума за синове. Един ден цялата тази зависимост се стоварва върху крехките плещи на бъдещите приятелки/гаджета/съпруги.
Proudly designed by | mlekoshiPlayground |