На детската площадка сме. Деца, баби, майки, шум. Както обикновено на тези места, съм встрани и избягвам комуникация, освен ако не е крайно наложителна. Мартина вече е установила контакт с няколко младежи на около 3-6 години и аз на спокойствие чета книга. До момента, в който тя решава, че иска да се люлее и единственият начин да го направи е чрез  съдействие от мен. Люлката е ниска и удобна, били сме тук и преди и много добре знам, че помощ не й е нужна. Просто поредният опит да наложи своето и победоносно да упражни контрол върху ситуацията, респективно върху мен. И двете сме сприхави, избухливи и властни характери (Лъв и Стрелец) и големите битки, сигурна съм, тепърва предстоят. Освен, че не обичам да ме командва(т), държа да я науча да се справя сама и да не мрънка лигаво при всяка трудност. Не винаги обаче е толкова просто.
 – Люлей ме!
Прошепвам тихо и дискретно, с усмивка:
Мартина, можеш сама.
Заповедно, с подвикване:
– Неееееееее, искам ТИ да ме залюлееш!
Какво щеше да правиш, ако не бях тук?
Щях да се люлея сама.
Ами, представи си, че ме няма и опитай без моята помощ.
Нервен полурев:
Не, искам ТИ, не разбираш ли?!
Разбирам, че се инатиш безпричинно.
Силно и шумно:
Мо-о-о-о-о-ля те-е-е-е-е-е-е!
В този момент близките пейки вече са наострили слух, усетили, че се заформя драма.
Отново опит да успокоя мирно ситуацията. Не харесвам дерящи се от рев деца, включително и моето. В мечтите си съм търпелив и уравновесен родител, който никога не повишава тон. Уви, реалността е малко по-различна. Дръпвам Мартина настрани и почти напевно започвам:
Мартина, не ми пречи да стана и да те залюлея, но искам да се научиш да се справяш сама. Ще видиш колко по-доволна и горда ще си. Ти си умно дете и знам, че можеш.
Следва истеричен крясък, придружен с театрални хълцания:
Н-е-е-е-е-е-е-е-е! Ти не ме обича-а-а-а-а-а-а-ш, не искаш да ми помогне-е-е-е-е-е-е-ш! Мо-о-о-о-о-ля те-е-е-е-е-е-е-е!
Вече всички пейки следят развръзката. Усещам гневни и възмутени погледи. Коравосърдечната и мързелива майка, която не иска да стане и просто да залюлее детето си. Вярно, бременна, но това не й пречи да е коравосърдечна. Пък и детето невъзпитано, тц, тц, ужас! Усмихвам се мило на „публиката“ и моля Мартина да седне до мен, за да се уточним. Тръшкането продължава. Лицето й вече е обляно в сълзи, косата разрошена, а якето виси на една страна. Всеки момент очаквам да дойдат от социалните и да ме приберат. Хич не ми е смешно. Няколко от новите приятелчета на Мартина със загрижено изражение предлагат да я залюлеят.
Не, искам мама, само МАМА! – изкрещява и на тях.
Правя отчаян опит да се върна към книгата, надявайки се всичко да приключи до тук.
Престани с тази книга, по-важна ли ти е от мен?! Мо-о-о-о-о-ля тееееееееееееееееееееее!
Родителите вече са откровено потресени. Всички разговори са спрели и на площадката е настанало неловко мълчание, раздирано от крясъците и рева на Мартина:
Мо-о-о-о-о-о-о-о-о-оля т-е-е-е-е-е-е-е-е-е, мамо-о-о-о-о-о-о-о!
Вече почти се е проснала на асфалта и е свила ръце в знак за молитва, в опит да бъде по-убедителна. Бива я в драматичните сцени. Преди в такива ситуации възмутено се питах: „Е, толкова ли не могат да ги успокоят тия деца беее?!“.Една майка идва до нас и услужливо предлага да я залюлее. Благодаря й и любезно отказвам. Избърсвам сълзите на Мартина и я извеждам извън площадката. Продължавам с мантроподобните речи, но съм на ръба да се разкрещя и да се тръшна и аз.
Мартина, знаеш ли колко пъти ми е било трудно, но е нямало кой да ми помогне и на инат съм се справяла сама. Опитай, моля те. Сядаш на люлката, сгъваш и разгъваш крака и ще видиш как силно ще се залюлееш. Виждала съм те как го правиш, можеш!
Не мога, искам ТИ да го направиш, ТИ, ТИ, ТИ, само ТИ!
Чуй ме!
Не, не искам да слушам, искам да ме залюлееш!!!
Искаш ли да дойда до люлката, за да съм близо до теб и да опиташ?
Секунди размисъл, преценка на ситуацията:
Да.
Оле! Имаме отговор ДА! Замъквам целия багаж до люлката и опитвам отново да чета. Изтощена съм до краен предел, търпението не е от силните ми черти и изисква много усилия. Мартина е на път да се качи на люлката. Нарочно се правя на разсеяна, но я наблюдавам. Изглежда уморена, ядосана, цялото лице е зачервено от рев, усещам как се бори със собствения си инат, освен това й се спи. Гневът ми вече е преминал в съжаление към малкото човече, но знам, че ако отстъпя сега, цялата ситуация ще заприлича на спукан балон, който със зор сме надували безсмислено в продължение на половин час.
Почти седнала на люлката, отново започва с рева и този път решавам да си тръгна. Истерията се подновява с пълна сила, вече неконтролируема. В този момент иззвънява телефонът – прекрасен спасителен звук! След няколко изречения виждам с периферното зрение люлеещата се сама Мартина – рошава, изтощена и с подпухнали очи, но вече с победоносна усмивка. Отначало леко и почти незабележимо, после вече лети здраво стиснала железата.
Не й казвам нищо, просто й се усмихвам. Не бях по виждала по-горда, доволна и щастлива Мартина от тази. По пътя обратно й казвам:  „Знаех си, че можеш.“ Е, да…“, отговаря тя и това ми стига за извинение. При всяко качване оттогава не пропуска да се обърне мен и да каже: Ето, виждаш ли, лесно е!

Comments

  1. Все по-често ми се струва, че търпението е по-ценно и от златото в днешно време. Описаното по-горе, буди в мен чувства като: респект, възхищение, дори искам да мога да приличам на теб, Мария. Толкова сила изисква търпението, че малцина го владеят. Поклон пред търпението!

  2. като четох УРОКА ПО ТЪРПЕНИЕ,все едно бях аз на тази площадка с моето дете.няма майка която да не е преживяла такава ситуация.няма да им се даваме на тези малки съжества,как иначе ще пораснат и ще станат мъжки момичета.но знаеш ли кое ме дразни-другите които гледат и те укоряват с погледите си,като че ли те не знаят как е.а тази майка която е искала да люлее Марти каква и е работата там,да си гледа нейното дете.изпадала съм в безброй такива ситуации с моята дъщеря,която е на възраста на Марти и със същото твърдоглавие като мен (Овен-аз,Телец-Кари).
    Браво момиче,ти си човека 🙂 макар и бременна,с хилядите хормони които бушуват в теб,си овладяла тази ситуация 🙂

  3. Анонимен Reply

    Namiram tche postupkata e trudna! Ne turpenieto mi idva kato nai vuzhititelnoto…po skoro neobhodimata gestokost! Strogost ot lubov: mai vagnata i trudna zadatcha na edna dobra maika! Turpenieto e detail ako uspeem da Ne otstupim!

    PS: Vtorata bremennost e goliamo izpitanie za purvite detza. Da postupvame i po lesnia natchin poniakoga ne e zadulgitelno vredno :o)

  4. Абсолютно страхотна и невероятна си, Мария :-). А и толкова хубаво пишеш <3 <3 <3

  5. Тя ли е Лъвът?
    Михаела е в Лъв и такива сцени се разиграват при нас 1:1. Аз пък съм Овен :)))

    Михаела се страхува от всичко на детската площадка. Това води до сцени, в които аз за ужас на всички останали, седя под пързалката и припявам "Миши е страхливка, Миши е страхливка", което на Овена би му подействало мълниеносно, но Лъвът само вдига рамене и вика "ела тука да ме държиш".

    Напоследък имам чувството, че едното живее в мене, другото живее върху мене, а баща им се опитва да се класира някъде между тях. Не знам за Народното събрание, ама мен са ме окупирали яко.

  6. Ще започна така – харесвам много блога, теб, а Мартина ми е слабост, много е фотогенична!
    Имам дъщеря на 21 години вече(боже, кога беше колкото твоята).
    В никакъв случай няма да те укорявам, нито да давам съвети, но надявам се не очакваш и само похвали и одобрение тук.
    Моето мнение по въпроса е малко по-различно – знам ли кое е по-правилно обаче…?
    В случая според мен, има сблъсък на два характера и в крайна сметка побеждава по-силния, един вид който е по-инат. То е и логично, че това ще е родителя.
    Аз обаче си мисля, че ролята ни на родители е повече да даваме, да показваме, да отстъпваме, за да научим и децата на същото. Да, децата без родители, както и с родители, които не са загрижени за тях безспорно могат и се оправят много по-добре сами в живота, но това значи ли, че трябва да се учим от тези родители на каквото и да било? Напротив, давайки любов, обграждайки децата с внимание и научавайки ги на нещо(но с примера си само)мисля, че е по-добрия вариант. Едно дете, което усеща с всички сетива, че е обичано, харесвано и можещо само се откъсва, когато му дойде времето от ръката ни.
    Защо ни се иска винаги това да става по-рано, преди детето да е осъзнало, че може и иска само?
    Живота и околните утре и без друго само ще изискват, нека поне ние сме тези, раздаващите се.
    Да не говорим пък, че дори на нас, възрастните които можем всичко, понякога ни се иска някой да ни поглези, някой друг да направи нещо вместо нас…нима не би искала любимия да те полюлее, хей така, вместо да си чете книга отстрани…разбираш ли ме какво искам да ти кажа…?
    Да, поглеждайки от твоя гледна точка си права – ти желаеш само доброто на детето си, искаш да може да се справя само в живота, не искаш да е разглезено…но от гледната точка на детето…?
    На него в момента му се иска просто мама да го полюлее, според мен това значи, че все още има нужда от теб, възползвай се, защото утре (дори съвсем буквално) само ще каже „Остави ме аз, мога и сама” На мен ми се струва, че това е начина…но, всеки възпитава детето си както прецени за най-добре! Макар за себе си да не приемам, но уважавам твоя начин! Надявам се, въпреки различното мнение да съм все пак добре дошла в блога ти, където ми е много приятно и интересно!

  7. Прекрасен разказ! Моят син все още е само на годинка и борбата между нас още не е започнала, като че ли. (Между два телеца, не искам да се замислям какво ще бъде…) Но това, което прочетох реших да го запомня и всеки път, когато изпадна в подобна ситуация, да черпя вдъхновение и сили от него! Няма по подходяща постъпка! Много се надявам да имам и аз ресурси да постъпвам така. Поздравявам те, адашке Мария!
    Бих искала и да отправя една по-скоро бележка, от колкото забележка към vesela – като психолог много редове ще са ми нужни, за да се обоснова защо постъпката на Мария е толкова правилна, а твоята идея – по-скоро не. Но ще бъда кратка – ученето чрез даване на пример и по-точно идентификацията не става чрез механизма, който предполагаш. Детето няма да повтаря твоите принципни постъпки всеки път като папагал. Нещата са на много по-дълбоко и сложно ниво. То по-скоро ще заучи действието, което е резултат от тях. С други думи – по точи начин по-скоро ще научиш детето, че всеки път за всичко ще му се помага, че е нормално да е така и това ще бъде винаги очаквания и търсен резултат. Няма да има желание да се бори, да опитва, няма да вижда смисъл в това, няма да има и ресурса да го направи или да посрещне неуспеха. А този ресурс ще му е нужен, особено когато мама вече я няма до люлката… 🙂
    П.П. Всеки възпитава детето си по свой начин, така и трябва да бъде, но така както сме различни, така сме и еднакви… Общите и универсални за всички принципи на реагиране са прекалено много, за да не се съобразим с тях и да не ги смятаме за предиктори.

  8. Анонимен Reply

    до болка позната ситация, много прилчащи на моите подход, преживявания, дилеми, емоции… съвършено добр разказано, истинско удоволстие беше четенето на целия текст 🙂

  9. Анонимен Reply

    Толкова позната ситуация..така съвършено добре разказана …съпреживях я 🙂

  10. Анонимен Reply

    Съжалявам, но според мен сте постъпили напълно грешно в този случай. Като разгледах блога ви, се убедих, че сте прекрасна майка, просто никой не е безгрешен, и има моменти в които усещаме правилно нуждите на децата, а в други не…
    Катерина

Write A Comment