В далечната 1999-та разполагах с безметежно студентство в СУ, добре платена за онова време работа и уж сериозна връзка (поне така изглеждаше).

Филологическите специалности в голямата си част бяха характерни с наличието на много жени, стабилно учене и тотална скука откъм забавления. След година-две в Ректората установих, че системата на обучение е по-прашасала и от университетските мазета. Реших, че се налага рязко да сменя обстановката, да открия вдъхновяващи преподаватели, нови стимули, различни места и умни вълнуващи университетски колеги. Испания! 

Бях завършила успешно Испанската гимназия, проблем с езика нямах. В онези години обаче властваше визовият режим и освен купчината документи, преводи на дипломи, специалности и приравняване на предмети, се наложи да повися пред консулски отдел, трепереща от страх дали ще ми отпуснат така мечтаната учебна виза. Първоначално заминах за седмица като турист, за да проуча обстановката, да внеса документите си в канцеларията на мадридското Complutense, да хапна paellaи да се настроя психически за предстоящата промяна. Уведомих уж сериозното си гадже едва няколко седмици преди заминаването и за тази си безразсъдност изтърпях доста упреци, предполагам и откровени псувни. Родителите ми изцяло ме подкрепиха, което ме окрили и внуши, че именно това е правилният избор. Оле! Испания, идвам!


Кацнах на летище Барахас с няколко единици багаж и никаква идея как ще се оправям оттук нататък. Приятелката, която вече учеше там и ми беше съдействала за административните формуляри, внезапно се отказа от мен. Впоследствие установих, че поводът бил ревност от половинката ѝ – млада испанска художничка/учителка (не помня), с която деляха един апартамент. И до ден днешен твърдя, че не подозирах за тази връзка, и тогава, и сега съм твърдо хетеро. Както и да е, беше достоен сюжет за Алмодовар.


Наех една сюрреалистична  триъгълна стая в хостел близо до Plaza del Sol, в центъра на Мадрид. Картата на града, картата за телефон и вестникът с обяви бяха неизменните ми спътници от сутрин до вечер, а интернет клубовете сигурно убежище. Попадах все на камък – квартири или много далече, или много скъпи, или в съмнителни мадридски квартали. Постепенно се научих да отсявам по-сносните предложения и да комбинирам огледи в един и същи ден, без да се развявам хаотично из целия град. Имаше наистина култови попадения – стая широка колкото коридор, моделски квартири с по над 9 съквартирантки, апартаменти със затворническа обстановка и почти криминални обитатели, етажи от кооперации, в които се налагаше да живея заедно с цяла рода хазяи и други интересни оферти, които елегантно игнорирах.


Точно когато бях на ръба на отчаянието, на входа на факултета забелязах ръчно написана обява за свободна стая в апартамент близо до Callao, на една крачка от Gran vía и Plaza del Sol – топ центърът на Мадрид. От там имаше удобен транспорт до лекциите ми, а и обстановката беше толкова очарователно декадентска и по средиземноморски бохемска, че веднага звъннах от най-близкия телефон. Наемът ме устройваше, а и можех да си избера някоя от четирите все още свободни стаи. В този период носталгията ме мъчеше доста сериозно и си поревавах стабилно всяка вечер. Имах нужда да свия гнезденце, което да нарека дом, макар и временен. 

Corredera Baja de San Pablo се оказа очарователна малка уличка със стръмен наклон, буквално на един  поглед разстояние от Callao– малък централен площад, около който се помещават един куп старомодни кина, книжарници и квартални барчета, в които привечер настъпваше истинско оживление. Посрещна ме типична мрачна мадридска кооперация с асфалтиран вътрешен двор и провесени чаршафи, решетки на входните врати и старомодно стълбище. Хазяйката – приятна жена към 50-те, която започна безкрайно усмихната с трогателните думи, подействали ми като удар с бухалка по главата: “О, България, колко интересно! Още едно момиче от третия свят (!!!) ми се обади днес за оглед – една бразилка.” Преглътнах милото определение и премълчах, щеше да ми се налага да го правя доста често. 

Докато оглеждах стаите, на вратата се появиха дребничка мургава зеленоока жена и крайно висок младеж с бял тишърт, широк каки панталон и раница. Лилиана Морейра (моята Лили♥)  и още един кандидат квартирант – Джеф Бруно. Тя – сингъл, около 30-те, търсеща работа и приключения, той – решил да направи революция като замине да преподава английски в мрачната странна Европа. Тя – от многобройно семейство в небезизвестната Форталеза, той – с баща италианец и майка от немски произход, типичен любител на джогинга, стековете и корнфлейкса. Компанията обещаваше да е добра, разпределихме си стаите още на място. Имахме общи хол, кухня, баня и тоалетна – всичко необходимо за сносно съжителство.


Семейството на хазяите се състоеше от две сестри и един брат, същински герои в пиеса на Лорка. Едната от сестрите приличаше на мишка и щеше да живее заедно с нас, разведена, с голям син в някакво военно поделение. През първия месец не успях да я засека из жилището, толкова тиха и незабележима беше, което нас ни устройваше перфектно. Братът живееше на друго място, но имаше своя заключена стая, която идваше да наглежда от време на време. Висок, мустакат, около 60-те, с нисък изнесен глас, идваше рядко, говореше малко, просто се шмугваше за няколко часа и после неусетно изчезваше. Приличаше на пенсиониран учител по танго. И третият елемент, въпросната хазяйка – стара мома, писклива и леко неврастенична, която, бях убедена, не знаеше къде се намират нито Бразилия, нито България. Карай. Апартаментът беше стар и отдавна непомирисвал ремонт, но това имаше своето очарование. Отоплявахме над триметровите тавани с estufas – големи газови печки със сменяеми бутилки. Банята и готварската бяха на същия принцип и естествено газта свършваше точно когато някой се къпеше или готвеше. По онова време кулинарията не ме вълнуваше изобщо, но по средата на душа да мъкнеш гол тежката бутилка из дългия студен коридор беше меко казано неприятно. Имаше и други битови несгоди, но в този период те не бяха в периметъра на моите 20-годишни приоритети.  
 
Сприятелихме се до степен редене на огромни пъзели в хола (с Джеф) и запиване до малките часове из мадридските барове (с Лили). Тя се оказа великолепен човек – бохем, космополит, над нещата. Учудваше се, че европейските мъже се стряскат щом се запознаеш и питаш: “Искаш ли да правим секс?”, в Бразилия било нормално. Не се притесняваше грам, че на 30 и няколко е без стабилна работа, приличен мъж и поне две деца. Искаше да се забавлява, да гълта запознанства и емоции, да живее свободно и лежерно, както тя пожелае. Превърна се несъзнателно в нещо като мое гуру, внуши ми, че човек трябва да е автентичен и да слуша собствената си интуиция, колкото и странно да изглежда това на хората отстрани. Движеше се с такава лекота из живота си, че моментално си пожелах да умея и аз така. От типа хора, които те увличат и омайват, до ден днешен съм благодарна, че онази квартира ни срещна.  
Джеф преподаваше английски в разни езикови школи и всички курсистки бяха влюбени в бледото му миловидно лице, искрящо белите тишърти и романтично-философските му разсъждения за света и живота. Той пък, видите ли, бил влюбен в мен. Ха! 

Първо започна да търси компанията ми в квартирата, после направи някакви отчаяни опити да ме покани на среща, след това започна да се заяжда на битова основа, накрая се изпокарахме за шум от тряскане на врати/уж откраднати плодове от хладилника/свършила тоалетна хартия и други недотам елегантни казуси. През цялото време с Лили недоумявахме на какво се дължи странното му поведение, допускахме всичко – от наркотици, през секта, до личностни психо разстройства. Докато един ден не открихме дневника му. Не се гордея с факта, че го прочетохме от кора до кора, нито че се смяхме много. Do not try this at home– долно и нечестно е. Но пък беше забавно. Описанията как оставя вратата на стаята си отворена, за да ме вижда минаваща в къса нощница, терзанията му как да ми довери чувствата си и други вертероподобни излияния. За нас комични и инфантилни, но за него навярно причина за безсънни нощи и схваната дясна ръка. Почувствах се странно – хем виновна, хем странно значима муза-съквартирантка.


След разделянето на квартирата на два лагера с Лили се сприятелихме още повече. Тя готвеше вкусни бразилски манджи, аз ходех да купувам бира в botellones, тогава непознатите за България големи бутилки. Изстудявахме ги в камерата и бързо-бързо ги консумирахме, уж да не избухнели. По онова време в Мадрид беше много популярно да се понапиеш вкъщи, подготовка един вид за небрежно бюджетно  излизане.  На много места първото питие беше безплатно, което също улесняваше нещата. Беше нещо като закон ако разполагаш с кутия цигари, да не я вадиш по барове и дискотеки, защото тутакси се появяваха десетки усмихнати муфтаджии и цигарите свършваха за минути. Там и започна славната ми пушаческа  кариера, слава богу завършила преди 6 години.  

В мадридските барове концентратът се сипва във водни чаши предварително напълнени с бучки лед, без мярка, по преценка на бармана. Колкото по-широко се усмихваш, толкова повече ти сипват. Изкарахме доста бурни пиянски вечери благодарение на усмивките си. Всички Хуановци, Хосета и Педровци много се учудваха как сме се сприятелили – една бразилка и една българка, уау! Все едно имаше  списък с националностите, с които можеш да се сближаваш. Изобщо митът за латино любовника беше развенчан набързо, дори без някакви по-близки контакти. Леко неуверени, симулиращи високо самочувствие и лишени от богато въображение – такова мнение имах по онова време за испанските мачовци. Не се е променило много. Истинският таргет на младите испанки и чуждестранните студентки, щъкащи по мадридските заведения бяха италианците. О, мамма миа, много шум, големи групи ухаещи на парфюм дрехи, добре коафирани глави, напористо поведение и постоянно бърборене. Бях записала италиански като втори език в университета и комуникацията с тях ми идваше дюшеш – чисто упражнение на разговорен италиански от различни области. Испанците ги ненавиждаха, защото където се появеше група от тях, сносно изглеждащите девойки мигом изчезваха. Битка на полуострови, се ла ви.


Всъщност, заминах за Испания с ясната идея, че искам да остана там. Постепенно обаче ми се избистри, че не съм особена щастлива на чужда територия, колкото и близки по темперамент да бяха нейните жители. В крайна сметка си сам, независимо колко нови приятели и контакти придобиваш, а носталгията (поне при мен) те кара шизофренично да се разделяш на две. По онова време свободното пътуване не беше позволено на нас българите и всички завръщания трябваше да бъдат планирани поне година напред. Което въобще не влизаше в моята представа за свобода.


След първоначалното окопитване и свикване с обстановката започнах да си търся работа. Студентите имаха право на половин работен ден и заради лекциите ми трябваше нещо почасово, временно или нощно. От нощното се отказах веднага, просто нямаше как да съчетавам дневни лекции с нощна работа. За официално разрешение ми трябваха още няколко месеца, а нелегално не всички работодатели бяха готови да назначават. Почасовите оферти обикновено се състояха в раздаване на флаери, рекламиране на разни продукти от типа на телешопинг или обикаляне по домовете под форма на амбулантна търговия. 

Първи сблъсък с този тип работа беше някаква програма за намаления на известна телекомуникационна компания. Набираш един дълъг код и говориш за по-малко песети с чичо си в Перу примерно. Таргетът на нашата група бяха китайските емигранти. Леле-мале! Колегата ми Рубен предварително ни разясни, че ще бъде трудно – китайците били стиснати, не знаели испански и не обичали да ги успиваш. Хубаво, дай да пробваме. Избирахме квартал и налазвахме де що мернем китаец. Рубен, явно добре запознат с китайския контингент, ни предупреди, че всеки китаец на зряла възраст има по един дълъг косъм на брадата, който нарочно не бръснел и си отглеждал за късмет и просперитет. Колкото и смешно и невероятно да ни звучеше това, бяхме по-заети да откриваме космите на китайците, отколкото да им продаваме кодовете за намаление. О, боже, Рубен беше прав! Завити, начупени, прави – космите на късмета бяха там! Е, не продадохме много, но пък беше адски забавно. El pelo del chino. Отново алмодоварска история.


Друг паметен работен мой ангажимент беше към Las excelencias del Caribe – списание за туризъм, което възхваляваше карибската зона и публикуваше ревюта и оферти предназначени за средния испански турист. Собственикът Хосе-Карлос, около 45, синеок, с оранжев тен и прошарена коса, женкар до мозъка на костите си, с приятен червен Корвет и непрекъснато разказващ за някакви тантрически масажи, които те правят чисто нов. Мда, добре, ясно.  

Първият ни ангажимент беше като azafatas на едно от най-големите изложения за туризъм FITUR. Асафатас са момичета за промоции, на български тази длъжност не знам как се формулира с една дума. Раздаде ни Хосе Карлос по една дълга черна рокля с гол гръб, по една сатенена лента и по един наръч списания и ни пусна в павилиона на Латинска Америка. Не съм и подозирала, че това място може да бъде толкова забавно! Всеки щанд предлагаше типични за страната напитки, коктейли и храна, лееше се автентична музика, всички танцуваха и се прегръщаха. Имах подозрения, че това е най-пиянският павилион на цялото изложение, факт. Сдушихме се с едно момиче от арабски произход – Фара, с огромни черни очи и смолиста гъста коса, като принцеса от „Хиляда и една нощ“. С нея имахме честта да омаем двама футболисти от Атлетико Мадридистински звезди. Не им помня имената, излизахме 1-2 пъти, после внезапно загубихме интерес, до стадиона така и не стигнахме, но дълго ги споменавахме в небрежни разговори. Хора на изложението, доловили акцента ми отново недоумяваха – България/Мадрид/Кариби, ъ?! Един приятен чичко след отговора на въпроса откъде съм, се тупна по челото и гениално предположи: „България беше някъде до Мартиника, нали?“ Мда, отляво и маааалко под Мартиника. Испанците никога не са блестяли със задълбочени географски познания, уви.


Университетът така и не успя да ме влюби в себе си. Трескавата интелектуално-творческа атмосфера, която си представях липсваше, всичко се развиваше мудно, учителят по литература имаше обилен сноп косми, стърчащи от носа, а в курса по италиански всички едвам сричаха – въобще, пълно разочарование.


От ден на ден идеята ми за завръщане се оформяше все по-отчетливо. Исках си моите тротоари, моите улици, моите хора, моите тревоги, моята софийска мръсотия, моя живот обратно. Този, мадридският, беше много забавен и поучителен, но все едно взет назаем. Dislike. „Балкан“ ме изненадаха с няколко внезапно отменени полета, сякаш да ми напомнят, че се връщам в страната на чудесата и сюрпризите.


Ако не бях заминала, и до днес щях да се обвинявам и кахърно да се тюхкам: „Ееее, ако бях заминала, ехеййй!“. Ако пък бях останала там, щях да съм разделена на две половини, които безуспешно да опитвам да сглобя. Всички естествено ме обявиха за луда, недалновидна, лекомислена, вятърничава и непоследователна. Родителите ми отново ме подкрепиха, за което ще съм им благодарна цял живот. Обожавам Испания, обожавам Мадрид, но отстрани, за малко, по-гостоприемно и уютно ми е така. Не бих насърчавала децата си да заминават където и да било, бих им оставила възможността да решат сами, да научават, да попиват и да разберат, дори и по трудния начин, че “тук” и “там” са само имагинерни понятия.


„Свободата, Санчо…“, беше казал Сервантес. Бих добавила „… е там, където двете ти половини се събират.“. И никъде другаде.

* заглавието е песен на Ketama

Comments

  1. Страхотно си го описала!
    Интересни преживявания си имала!
    Всестранно развита личност с много сблъсъци с различни хора и култури!
    Беше ми приятно да те прочета! 🙂

  2. За малко сякаш бях там и наблюдавах случващото се с теб 🙂
    Благодаря ти за откъсването от реалността 🙂
    Изпращам ти много усмивки 🙂

  3. Анонимен Reply

    Много, много интересно разказано, благодаря за удоволствието да го прочета.

  4. Анонимен Reply

    Трябва да напишеш книга. С удоволствие бих я прочела. Успех!

  5. След удоволствието да прочета това, което си написала, погледът ми остана на последните 9 изречения- много уважавам умението на хората да дават избор на другите хора- нещо, което родителите напоследък съвсем забравят да правят.
    Разкажи още нещо;)

  6. Анонимен Reply

    Много интересни преживявания, представени по прекрасен, лек за четене начин. Благодаря, че ги сподели с нас!

  7. "От ден на ден идеята ми за завръщане се оформяше все по-отчетливо. Исках си моите тротоари, моите улици, моите хора, моите тревоги, моята софийска мърсотия, моя живот обратно." – точно това и аз си мисля в момента и очаквам да чуя самолетните двигатели и дестинация: България. 🙂

  8. Страхотно разказано."Тук" и "там" наистина са индивидуални и понякога съвсем вътрешни усещания 🙂

  9. Мария, четох го на няколко пъти, как да обясня на Велизар, че много интересно нещо за четене ме чака. Много пъстро пишеш, но ти си го знаеш 🙂

  10. Страхотен разказ!! Напомни ми малко за един мой любим филм – L'auberge espagnole.
    Аз бях в Париж 6 години (в крайна сметка се върнах в България). Но всеки път, когато се качвах на самолета, независимо в коя посока, мисълта ми беше "отивам си в къщи". И досега – Едновременно съм си у дома и на двете места, и не съм, и не съм напълно на мястото в нито едно от тях. Много ми хареса това " Свободата … е там, където двете ти половини се събират".
    Аз така и не успях да се събера.
    За пръв път коментирам, но чета всичките ти текстове с огромно удоволствие!

  11. Анонимен Reply

    Отива ти ролята на разказвач на истории. Може ли да споделиш, кой е любимият ти испански писател!

  12. Анонимен Reply

    Хубаво пишете. Правете го по-често.

  13. Анонимен Reply

    Невероятен пост! Някакси отговори на моите въпроси, които си задавам от известно време, защо не заминах, когато бях на 20.

  14. Анонимен Reply

    Поздравления Мария за този чудесен разказ описващ с голяма точност живота на едно момиче в Мадрид!!! В почти всеки един момент,все едно виждах себе си,с всяко твое запознанство,с всяка работа и преживяване се върнах 10-12 години назад когато и аз бях 20год.изпълнена с оптимизъм и ganas de conocer девойка,търсеща своето място,озовала се в този прекрасен град,който по онова време беше за мен тъмен,миришещ зле и негостоприемен!По стечение на обстоятелсвата аз трябваше да остана и да си пробия път на място без корени,а знаеш едно дърво без корен….
    Съвсем случайно попаднах в този блог, и за огромна sorpresa виждам Vamos pa Madrid !! Още веднъж те поздравявам!

  15. Мария, много интересен разказ! Беше ми толкова увлекателно да го чета. Почувствах те още по-близка, особено с решението за завръщането, и аз имах такъв момент от живота – само, че от по-скучна страна 🙂

  16. Анонимен Reply

    Мария,пишеш наистина много увлекателно,още повече ,че имаш какво да разкажеш.Ще е прекрасно ако споделиш още такива истории от живота ти.А ако мога да попитам-какво се случва в момента с Лили?Ако поддържате връзка и не е нахално от моя страна.

  17. Изчетох жадно всяка думичка. Вълшебно си го описала.

  18. Обичам Испания, изглежда ми толкова пикантна и пълна със живот. А твоя разказ направо ме пренесе там, макар и да описваш чистата реалност с не толкова розови краски както аз си я представям 🙂 Не е лесно да затвориш една врата и да отвориш друга в живота си. Коренната промяна не е за всеки. Иска ми се като по-малка да бях по-смела и да бях заминала…

Write A Comment