Име/псевдонимТеди
Възраст: 29
Образование, призвание, професия или занимание: образование –право;призвание не знам още, засега се експериментира:-) в момента съм без работа – почивам си, забавлявам се с кулинарен блог (Phood tales), декоративни зайчета, приятели, планини, спорт, снимане, курс по френски език.
Заминаването (кога, с каква идея, защо): 2003 – за университет в Германия, после Италия и от там през 2007 за работа в Холандия; 2009 – работа в Косово (там 5 години). Общо 10 извън България.
Мястото: последно – Косово
Нещата, които ме очароваха: Храната! Заради прекаленото много международни мисии и чужденци има невероятни ресторанти в Прищина – дори непалски, абсолютно автентичен!
В работата ме очароваха моментите, когато силното его и интереси на колегите ми от западноевропейски държави отстъпваха при решаване на проблеми с общи последици.
Нещата, които не ми харесаха: мръсотията и циганията, ниската обща култура и маниери на хората, нежеланието и безразличието да се съхрани каквато и да е история и култура,постоянното гледане в чуждата паница, интриги на работно ниво между колеги от “западни” държави с полирани обноски.
Нещата, с които не успях да свикна: прозаичността, простотията, лицемерието, липсата на каквито и да е зелени пространства, липсата на адеквартни места за спорт.
Трудностите: режим на ток и вода – водата спира в 22:30 без изключения, токът откарва до към 24:00, тръгват в 06:00. 🙂 Пътят Прищина- София, изминат почти 800 пъти, накрая вече и със затворени очи. Понякога и самотата.
Какво/кой ми липсваше най-много: “моите” хора, семейството, приятелите.
Причината и поводът да се върна: първо – вярването ми, че човек трябва да си сменя работа най-много на 5 години, за да се чувства освежен и мотивиран. За да разнообрази портфолиото си. За да е нито този служител, който търси комфорт, нито този, който скача от работа в работа като пеперуда. Нещата се довеждат до завършване на работата или до един естествен край. Второ – вярването ми, че човек трябва да си тръгне при наличие на някаква нетърпимост към мястото и средата. Ако си тръгне, когато нещата са стигнали до омраза, значи си е тръгнал късно. Аз напуснах навреме, защото не можех да си представя един ден да си кажа как съм мразила 5 години от живота си. Така че, въпреки негативите, в мислите ми е останало само хубавото. Трето – липсата на възможност за кариерно изкачване в моята организация. Рутината. Повод нямаше – просто идеята узря, седнах и написах с много искрена благодарност молба за напускане. Нито за минута не съм се съмнявала, също така не съжалявам няколко месеца по-късно. Тръгнах си без да имам друга уговорена работа. Просто за себе си, за да мога да направя нещата, които пренебрегвах и които ми бяха на сърцето и които бяха само в България. Не съм си тръгнала от патриотизъм.
Как реагираха близките/околните, коментарите: Близките плеснаха с ръце, за тях по-хубаво не можеше да се случи. Казаха, че са гръбнак и изразиха само и единствено подкрепа, каквато вярвам, че е абсолютно задължителна в такава ситуация. Приятелите се зарадваха. Това не значи, че сега се виждаме всеки ден, но мисълта, че можем да го правим е друго нещо. Околните (колеги) коментираха с недоумение: “така ли се оставя работа в европейската структура?”, “така ли се захвърля европейска заплата?”, “лесно й е на нея, няма деца, няма грижи!”, “ще съжалява!”, “горката!”, “от 200 на 2 не се минава лесно”, имаше и много “разбирам я!”.
Как се чувствам сега, кое ми липсва: Добре, спокойна, с цвят на лицето, по-здрава, малко по-мързелива. Нищо не ми липсва. В началото ми беше странно как да успокоя топката, как от много интензивно да премина на лежерно, но става адски бързо. Конкретно в София ми липсва разнообразие на моменти, но това не е свързано със завръщането ми, просто София може да бъде и скучна понякога.
Там или тук? Там (Косово) не! Тук – не знам още! Там (някъде другаде) разбира се! Бих се местила, прекалено съм любознателна, за да остана на едно място, а и не живея с мисълта, че ще живея вечно. Всичко и навсякъде ми е интересно. Харесва ми да работя в межународна среда, защото препочитам хората пред енциклопедиите. Но винаги бих се връщала тук. Казват, че за да определиш кой е истинският ти дом, просто трябва да си помислиш къде би искал да умреш. Тук.

*Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук

Comments

  1. Анонимен Reply

    Страхотно звучи! Звучи, сякаш си се върнала на пристана, в очакване на ново пътешествие. Благодаря, че сподели!

Write A Comment