В петък е тържеството. В последния момент се сещам, че нямаш рокля. Трябва да бъде рокля на цвете. Знам, че се вълнуваш, репетирали сте седмици наред.
– Имаш ли някакви претенции каква да бъде?
– Ами не, да е дълга, това е.
Ден преди събитието деня грабвам сестра ти и вървим пеша около половин час до един от така омразните ми молове. Търся твоята рокля. Ако я видя, ще я разпозная, мисля си. Обикаляме всички магазини, сестра ти преспива един сън, огладнява, наяжда се, изаква се, преобувам я, нищо не намирам. Виждам прелестна дантелена със сатенени панделки, цвят шампанско – разкошна! Има твоя номер, колебая се дали става за цвете или е по-скоро на шаферка, но толкова ми харесва, че я взимам. Купувам и червени лачени обувки с огромна панделка отпред, знам, че ще си възхитена.
Отново половин час с количката обратно, с нетърпение чакам да те взема от детска и да ти покажа роклята. Знам, че вкусовете ни се различават, надявам се да съм улучила… Прибираш се в настроение, влизаш в стаята и избухваш в неудържим плач. Не този капризния, лигавия, а онзи другия, на искрено разочарование. 
– Защо плачеш? Не ти ли харесва?! Прекрасна е, много ще ти отива!
– Исках да съм теменужка…Толкова исках да съм теменужка…
На ръба съм да избухна в стандартна тирада – как не умееш да оценяваш, колко ненужни са капризите, как не разбираш, че тази рокля е много по-красива от еди коя си, как някои деца нямат и това и т.н Обаче се сещам как понякога представите в моята глава се сблъскват с представите в чуждите глави и колко разочароващо може да бъде това. И не е въпросът до роклята, а до това да разбереш какво има в мислите на другите, да ги попиташ, да ги усетиш, да научиш какво се върти във въображението им, да ги направиш щастливи…
– Наистина ли изобщо не ти харесва? 
– Харесва ми…
Знам, че го казваш само, за да не ме обидиш и ядосаш.
В самия ден на тържеството отново грабвам сестра ти и се отправяме към същия магазин, ще сменям роклята. Слагам я в кенгуруто, от бързане дори забравям да й обуя едната обувка, през цялото време мисля, че сме я загубили. Влизаме и обхождам с поглед всички щендери с окачени най-различни рокли. И я виждам – лилава, дълга, бухнала, водопад от воал, с цвете на колана, последна бройка. Никога не бих ти я избрала в нормална ситуация. “О, но тя е за 3 години!” – казва продавачката. “Нищо.” – отговарям. Със сигурност нещо са объркали, знам, че ще ти пасне перфектно, та това е ТВОЯТА рокля!
Взимам я бързо, в съседния магазин намирам и чорапогащник в съвсем същия цвят. Тичаме обратно. Трябва и нещо за главата, мислех за цвете от плат, за картонено или изкуствено, за да издържи. На витрината на цветарския магазин виждам прелестни фрезии, купувам пластмасова диадема и залепвам три ухаещи и свежи от едната страна. Не са теменужки, но пасват чудесно на роклята. Отново тичане до детската градина, искам да оставя всичко точно преди тържеството, за да не увехнат цветята. Буквално хвърлям плика на госпожата, всички са в предстартова треска, хаосът е пълен, дори не успявам да те зърна.
След половин час влизаме в залата. Ако има моменти, които искам да запечатам завинаги, това е един от тях. Седиш в гръб на едно от малките столчета, с пусната коса и венец от лилави фрезии, в облак от лилав тюл – истинска теменужка. Все едно роклята е шита специално з атеб. Доволна, с изправен гръб и вдигната брадичка. Обръщаш се и ни виждаш, махаш плахо и се усмихваш – цялото щастие на света е в тази усмивка. Казвам ти с устни “Стани и се завърти да те видя”, “Не може – отговаряш ми – госпожата не разрешава да ставаме.” Колкото на моменти си лигава и неуправляема, толкова дисциплина умееш да акумулираш, но само когато пожелаеш. Като малко войниче в лилав тюл – стегнато и готово за битка. Имам чувството, че цялата трепериш от вълнение. Аз също. Започва тържеството, идва твоят ред, изправяш се, казваш стихчето бавно, изразително, спокойно, гледаш към нас, чак усещам аромата на фрезиите. Сестра ти мирува и гледа с интерес. “Ау, толкова малко бебе, пък колко спокойно!” . И тя знае, че днес е важен за теб ден. За нас.
В залата става 100 градуса, сигурно заради емоцията. Излизаме, ти пърхаш в лилаво, дори не си се преоблякла. 
– Беше прекрасна, Мартина, наистина бяхме объркали роклята.
– Да, нали!

Comments

  1. Мария, толкова мило и разчуствено ми стана, че чак си помечтах да си имам момиченце, за да го обличам в лилави рокли … :)))

  2. Ах Мария…какъв рев му ударих, сълзите сами потекоха на " Стоиш в гръб на едно от малките столчета…" и не мога да спра. Имам дъщеря на четири и половина. Често изпадам в подобни ситуации. Знам че, Ива е част от мен,но не мога да осмисля, че тя е и отделна личност! Много ме развълнува!

  3. Толкова хубаво разказваш….
    И си представям хубавата теменужка 🙂

  4. Трогнах се, напомни ми моите детски емоции, когато и аз се вълнувах от празненствата в градината, от стихчетата, които ще кажа и от роклята, с която ще бъда… Щастлива съм, че имам момиченце, което би се вълнувало по същия начин.

  5. Прекрасно е! Все така да сте щастливи, цялото семейство!!!

  6. Прелестно…нямам деца, а в този момент, затворих очи и почти видях неродената си дъщеря на стола в лилаво!
    БЪДЕТЕ ЗДРАВИ, скъпа!

  7. Извинете…Май се сетих:-) Бебе в кенгугу, багаж комплект с бебето А и после свободна ръка за Мартина…Само допълнителна тежест като фотографска техника Ви е липсвала:-)

  8. Прекрасно написано! Така, че да докара сълзи в очите на всяка една момичешка майка. А защо не и момчешка:-)
    Мария, дано не се обидите, защото все пак това е вашият блог… Вие снимате чудесно-няма ли снимка на Теменужката?

Write A Comment