Име/псевдоним: Доротея (бел. http://www.teyadiya.com/)
Възраст*:28 
Образование, призвание, професия или занимание  филолог по образование / редактор по професия / майка понастоящем
 
Заминаването Преди изобщо да си помисля, че бих могла да живея извън България твърдо бях възприела позицията на излишно напомпан патриотизъм. Имах добра причина да ненавиждам емигрантството – приятелят ми работеше в Англия, правейки дългогодишната ни връзка апетитно мезе за всички, които не вярваха, че мога да задържа мъж от разстояние. Е, така се случи, че неговото отсъствие се превърна в един от най-баналните аргументи да напуснеш страната си – любов.
Съчетах полезното с приятното – дипломирах се в СУ, подготвих си документите за магистратура, приеха ме и заминах. Решението се случи в интервала от абсолвентския ми бал до държавните ми изпити. Имах три месеца да проуча специалности, да взема езиковия изпит и два пъти генерално да сменя цвета на косата си.
Бях на 23, той – с 5 години по-голям. Беше подготвил всичко, за да мога просто да пристигна в Портсмут и да се чувствам като зашеметена туристка. Бях пътувала и преди това, разбира се, но тепърва щях да прекарам година в чужда държава, а мърдане нямаше – все пак бях запечатала решението си с парите на родителите си. 

Мястото Портсмут, Англия. Население около 200 000 души, повечето от които от т.нар. порода chavs – онези индивиди, които прекарват солидна част от времето си в ангцуг и/или кръчма, плодят се на поразия от 16-годишна възраст и говорят с характерния за работническата класа акцент, макар че и „работническа” е доста условно, при положение че се издържат благодарение на перфектните социални услуги в Англия. Както и да е. Портсмут е приятен град, макар не уау. Навсякъде, където има море, човек освобождава стрес и лудост много интензивно и ефективно, там също. Живеех близо до брега, което запали в мен желанието да тичам сутрин, така че прекарах значителна част от годината борейки силния крайбрежен вятър. Обожавах как един възрастен господин, чиято работа беше да спира движението, за да пресекат децата от близкото училище, спираше трафика и за мен. Обожавах как съседите ми вечно ремонтираха нисана си, но никога не го караха. Дори африканските песни на другите съседи в неделя сутрин сега ми се струват като неразривна част от романтиката на Портсмут. Не живеех зле.

Нещата, които ме очароваха Комфортът на живота в Южна Англия е съвсем предвидим – никакви битови тревоги, никакво треперене за края на месеца, никакви неприятни изненади. Пазаруването и пътуването, оказа се, не са лукс. Възможността да избираш, възможността да решиш уикенда си в друг град или държава, без това да доведе бюджета ти до катастрофа, възможността да се пуснеш по течението, потънал в анонимност. Сега си давам сметка, че аз съм искала тази анонимност. 
Нещата, които не ми харесаха Отказвах да вилнея по пъбове и клубове с колеги от университета, защото английският начин на разпускане с fancy dressing (скандални по количество плат, блясък и материя дрехи, съчетани понякога с маски или кабаретен грим) и унизителните финали пред дискотеките някак не ме привличаха. Виждала съм доста неприятни гледки, но те не са обект на този разказ. Имах (и слава богу, продължавам да имам) една истинска приятелка – единствената англичанка в групата – Катрин, порцеланова красавица от middleclass Guildford. Само с нея можех да говоря за чувствата си спрямо живота в Англия. Тя ме питаше, предполагам е виждала, че нещо в мен е анестезирано. Питаше ме, разбира се, над чашата си с английски чай, докато аз ѝ разказвах за дългото пиене на кафе в България, напълно озадачена как в толкова напредничава страна може да правят толкова блудкаво филтрирано кафе.
Нещата, с които не успях да свикна. Трудностите Не успях да свикна с очевадната фригидност на средата и купищата мейли, в които учтиво ми казваха, че не могат да ми дадат работа. Спомням си как един ден обмислях да стана бариста в Starbucks и това ми се стори като дъното. Разбрах, че няма как да работя мечтата си в чужда страна, макар и страна, която много обичам. Имах чудесно образование, а ако останех там, едва ли щях да стигна по-далеч от Starbucks. Списание, трябваше да работя в списание, абсолютно невъзможно да се случи в Англия. Знаем, че има българи с кариера там, но те са малцина, аз в никакъв случай не попадах в някакво богоизбрано малцинство, а в същото време знаех, че на мен в повечето случаи щеше да се гледа като на полякиня, която ламти за хляба на поредния мързелив chav.

Завърших с merit и се прибрах. 

Какво/кой ми липсваше най-много
Причината и поводът да се върна
Как реагираха близките/околните, коментарите Бях решена да се пробвам в медиите. Исках да се чувствам значима, да виждам веднага резултата от усилията си, да съм конкурентоспособна. Момчето ми остана още година, до годежа ни. Аз не изненадах никого с предпочитанието си да бъда цар на село, отколкото никой в града. Бях доволна, че съм в България, макар и разделена за пореден път от любимия. Намерих работа в списание, създадох контакти, развих вкусовете, отворих съзнанието си. Това нямаше да се случи, ако не бях опитала и от другото. Животът ми в Англия беше точно посоката, от която имах нужда. 
Как се чувствам сега, кое ми липсва Сега ми липсват само практическите страни на там-живеенето­ – изборът, достъпът, рационалността и организираността. Изумително е, че предпочитам да живея в бедна, про-ориенталска и оръфана страна, но това е любов, която не е подчинена на разума. 
Там или тук? В очите на някои съм избрала по-лесния вариант, но кое му е лесното на оцеляването тук? Тук е толкова трудно да живееш нормално, а да изпитваш удоволствие от живота – срамна лудост. Аз се справям. Даже съм горда, че живея нормално в България. С добра организация на финансите мога да виждам Катрин, когато поискам. Бих емигрирала само в много краен случай, на живот или смърт, ако нямам нищо за губене. Но тук имам толкова много…


*Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук

Comments

  1. Мария много ми е интересна рубриката ти! Често мисля и се питам дали все пак бих се върнала отново в БГ да живея 🙂 Хората са заминали по много и различни причини, но аз май направих една голяма грешка, бях безобразен оптимист, дори не исках и да отида да уча в чужбина … Вярвах, че именно и само България е моето място и само там ще съм наистина щастлива ( е в известен смисъл бях), но това през което минахме и с което се сблъскахме, беше повече от това, което можехме да преглътнем … Чакахме твърде много и заминах с чувството на най _ голямото облекчение, което някога съм имала … Толкова силни чувства на разочарование, граничещи с ненавист, болка и … да не казвам още какво, че сега навсякъде другаде се чувствам шастлива и у дома си, само да не съм в БГ! Дано ми мине … много се надявам!
    Затова и с огромен интерес чета и се опитвам да разбера другата гледна точка!
    Поздрави,
    Ива

  2. "…предпочитам да живея в бедна, про-ориенталска и оръфана страна, но това е любов, която не е подчинена на разума."
    Това ми е толкова познато и бих добавила далеч от големия град

  3. Намерих много от себе си в този разказ. Няма да забравя горчивия вкус, с който преглъщах, докато пътувах към летището, за да се прибера безславно след безбройните имейли за отказ за работа дори във вериги за бързо хранене и няколкото откровени "сигурно си прекрасна, щом си завършила един от топ 5 университети в Англия, но няма да те наемем, защото си българка", които преляха чашата. Няма да забравя и страха да бъда посрещната вкъщи с недоумение и упреци как "куцо и сакато", които "не говорят бъкел английски" заминават за Лондон и се оправят, как само аз не съм успяла да си подредя живота там. И после приех, че просто така е трябвало да се случи и някак всичко се нареди – работа в София, квартира и т.н. Не по начина, по който си мислех и не че сега, няколко години по-късно, съм там, където искам да съм в края на краищата (физически, социално, кариерно, интимно и въобще всякак), но човек не бива да се опитва да бъде/остане някъде на всяка цена. Сега не приемам този чуждестранен еипизод като провал, а като безценен опит, като част от развитието ми (какъвто вероятно е и настоящият етап), защото Англия явно за мен е била част от пътя, а не крайната дестинация. Проумях го, когато една приятелка, с която живеех там, дойде тук на гости и ми каза, че сега съм различен човек – много по-спокоен и щастлив, а не с вечно изписана на лицето тревога, въпреки неизменната усмивка. В крайна сметка моето ТУК и СЕГА е по-добро от моето ВЧЕРА и това е най-важното. Пожелавам на всички, споделили своите истории на тези страници, да се чувстват така, независимо дали прибирането им е било волно или не!

Write A Comment