Има периоди в живота, които така са те белязали (в добрия смисъл на думата), че носиш част от тях винаги и навсякъде. В далечната 1991 понятието “езикова гимназия” беше обвито почти с магическа привлекателност. Някак от само себе си се подразбираше, че след седми клас логично следва някое “елитно училище” – изпити, вълнения, избор, порастване. Родителите ми никога не са влияели насилствено върху решенията, които взимам, оставиха ме да избера къде да подам документи. Въпреки отличните оценки (чак до абитуриентския бал, ха!), точните науки не бяха my cup of tea, избрах езиците. Основното ми училище, 112-то, беше в една сграда с Първа английска гимназия и тя естествено се яви като опция номер 1 в желанията, за втората се двоумях. Немският ми се струваше грозен, френският прекалено сложен. Испански? Хм, интересно. По онова време малко хора в България го говореха, звучеше почти екзотично. За няколко стотни се разминах с първото си желание, но някак го приех като нещо, което етрябвалозадължителнодасеслучи. И се оказа точно така – един от най-хубавите периоди в съзнателната ми “кариера” на учащ.  Испанската гимназия е легендарна, могат да го потвърдят всички завършили я. С това си я спомням аз:

*Първата олимпиада по испански – спечелих енциклопедия ESPASA, стои на почетно място в библиотеката, пръсках се от гордост.

* Госпожа Чапарова в подготве – подготвителен клас в езиковите гимназии си е пълен стрес. Яко учене на езика, явяваш се някакъв смотан заек, който въобще не знае за какво става въпрос. Сричаш, товарят те с домашни, пишеш тетрадки-речници като луд, общо-взето хамалогия. Нашата класна беше олицетворение на Преподавателя – усмихната, спретната, стегната и мнооого строга! Принуждаваше ни да учим всеки нов урок наизуст, от което всички изпадахме в потрес, тогава не осъзнавайки, че това е един от най-ефикасните начини да навлезеш в материята и да свикнеш със звученето. Беше измислила на всички от класа нови испански имена – друг потрес! За щастие, моето е достатъчно универсално, за да не се налага испански еквивалент, но имаше наистина екстравагантни  попадения като Diosdada (Божана), Trebolina (Детелина), Alegrin (Веселин), т.н Всички “прекръстени” мразеха новата си самоличност, но тъй като се налагаше да се обръщаме по този начин един към друг, накрая я приеха смирено.


* Кафенетата в квартала – след първоначалното окопитване, нещата започват постепенно да се изясняват и започва Великото Висене по Кафенета. Всяко междучасие, всеки свободен час, преди, по време, след часове, практически постоянно. Едни чайове, едни мляко с нес, едни димящи цигари, гъзарска работа. Оттогава изпитвам някаква лека непоносимост към прозрачни пластмасови чаши. Кой ще седне на твоята маса, дали онзикоготохаресвам ще дойде в същото кафене, как ще се разминете на опашката – Радини вълнения колкото щеш. 

*Учителката по химия – всички предмети, както е редно за езикова гимназия, се преподаваха на испански. Имахме една мила госпожа, която владееше уникално неправилно произношение, на което всички се присмивахме – оксиГено, идроГено са само някои от попаденията. Химия на испански всъщност си е едно крайно сложно нещо, не е трябвало да сме толкова саркастични.

*Гаджетата – откъде да минем, за да ме види, как да се облека, за да ме хареса, кой да накарам да ни запознае. Основна тема на разговорите, несподелени любови, драматични разочарования, истински Шекспирови пиеси live. 

*Любовните писма –  все още пазя една кутия. Сантиментално е, знам, но сърце не ми дава да ги изхвърля, достойни са за сериал. Имах гаджета (само на хартия естествено) от Италия, Австрия, Франция. Бяхме се запознавали по разни пътувания и платонически поддържахме “отношения”. Най-интересни бяха обаче спонтанните любовни бележки и писма. “Ти си седеше, а аз не отделях поглед от теб и, ако не се лъжа, ти също ме погледна един път. Ти беше облечена цялата в черно, имаше лачена чантичка, пушеше цигари Royals,  а на лявото ухо имаше три обици. Може да ти прозвучи банално, обаче се влюбих.”. Айде бе, аз ли съм била това?! Цигарите носех само за престиж, предполагам лачената чантичка също.

* Размяната на дрехи – мда, великото разнасяне на чужди дрехи. Обикновено връхни – пуловери, карирани бархетни ризи (ойе!), фанелки с принтове, дънкови гащеризони – все базови елементи от тогавашния гардероб. 90-те беше ерата на грънджа и всичо живо късаше и разбридаше каквото и където успее. Скоро намерих писмо от моята скъпа приятелка С., която деликатно ми обяснява как е не е успяла да ми върне белия пуловер (от Кореком, естествено), защото бил изпран и тежал няколко килограма, завършвайки: “Надявам се, че отсъствието на тази дреха не е фатално за теб. Много е горещо.” :-)) Обичам те, С!♥ 

* “Singles”/ “Любовни квартири” – този филм беше не култов, ами олицетворение на самия култ. Китари, мъже с дълги коси, съквартиранти, любов, Pearl Jam, карирани ризи, кубинки, кожени якета, купони – велики неща! Знаех го на-и-зуст!

*Сезонната работа – в онези години бригади все още нямаше. В десети клас проглуших ушите на нашите, че ми се работи. Майка ми чрез познати ми намери отговорна позиция на магазинерка, срещу парка Заимов, на две минути от вкъщи. Истинска бакалия, с мерене на сирене и кашкавал в дебела амбалажна хартия. Изкарах два месеца през лятото. Със заплата си купих дънки Mason`s и дълга прилепнала трикотажна рокля с копчета. Трябваха ми за Париж, голяма гордост, голяма работа.

* Зеленото училище – паметно събитие, мисля в десети клас. На Ковачевци, в една епична станция, която приличаше на комбинация от военна база и санаториум – безкрайни коридори, легла с метални рамки и ниски парапети на балконите. Велик момент – всички сме готини, големи, самостоятелни почти, цепим се на групи, компании, лобита. Знаменателната реплика оттогава е на моя суъченик Г., който по това време ми се явяваше нещокатогадже: “Айде бе, Мария, ще сложим табуретката!” – на вратата, за да не влиза никой, някакви плахи опити за секс, на които надменно се присмивах. На същото това зелено училище от София пристигна друг младеж, който също се явяваше нещокатогадже, просто за да ме види и да декларира присъствие. Епичен период, казвам ви.

*Купоните – о, Боже, купоните! Провлачени във времето преговори с родителите от типа “Айде да отидете някъде за една вечер”. Моля?! За да нахлуят вкъщи около 30 пубера с цигари и алкохол? Е, съгласяваха се, нямаше как. Някои родители се изнасяха, други стояха в кухнята дискретно (моите). После се брояха пораженията – три прогорени пердета, осем счупени чаши, един направен на парчета стол, три повръщания в тоалетната, т.н Ако някое от децата ми повдигне темата, бих му наела хамбар с добро озвучаване, все още не съм приела идеята, че това може да се случи у нас.

* Чужбина – границите тъкмо се бяха отворили, с визи, но все пак. Събираха се пари, организираха се екскурзии, емоции, вълнения. Противно на очакванията, посетих Франция, не Испания. Купих си дантелено бельо и отидох в Дисниленд – пуберска му работа.

* Касетките – скоро из Фейсбук се разпространяваше шега за касетите с лента “Нещото, което вашите деца няма да знаят за какво служи”. Мда, факт. Презаписване, разменяне, издирване на еди кой си албум, страхотия. Тогава слушах/ме Metallica, Pearl Jam, Ugly Kid Joe, Guns, Alice in Chains, Nirvana, etc. Плакати по стените, трепети в сърцата, ех.

*Балът – не съм от типа “бални хора”. Не ме вълнуваше особено далидасикупямодернарокляотталия, просто ми трябваше нещо, което да облека. И до ден днешен не разбирам манията по това събитие. Тогава имаше около 5 бутика на кръст и изборът най-често се свеждаше до малко ателие на старомодна шивачка. Бяха препоръчали на майка ми една жена, която след десетки проби обърка най-важната част от роклята – деколтето. Направи го толкова затворено, че първата работа щом се прибрахме, беше да разпорим ритуално още няколко сантиметра за уау ефект. Още една от причините да обожавам мама♥ Взе ме моят добър приятел и другар по чин М. Седях на редицата с момчетата и това беше логичен избор. От самата вечер нямам особен спомен – соц ресторант, танци, манци, алкохол и две-три дръпвания трева накрая (символично просто) и обратно вкъщи с подути от токове крака. Не беше лошо.

*Каланетика – тогава каланетиката беше в апогея си. Ходехме с няколко съученички в Биологическия факултет (до Националното радио). Не съм го посещавала скоро, но сградата и особено физкултурният салон са изключително запомнящи се, от сегашна гледна точка бих казала и фотогенични. Клинове и трика, разтягане, медитация със затворени очи. Не успях да стана гъвкава, уви.

*Блусовете – колко балади и блусове са минали през ръцете ми/ни. Кахърни песни в бавен ритъм, на които се опитвахме да достигнем почти неприлична близост. Рядко ни се получаваше. Имаше и компилации от: метал балади, рок балади, поп балади. Поклащане с часове, размяна на погледи и партньори, настръхване на косми по ръцете и срамежливи непохватни жестове – всичко в реда на нещата, когато си на 16.

*Испанският език – естествено. Любов за цял живот♥

Със сигурност има и много други неща, но спомените ми избледняват, почти 20 години не са малко. Най-хубавото е, че благодарение на Фейсбук успях да се свържа с повечето съученици и редовно организираме срещи. Не сме се променили много, все така неотразими сме, мда.



Comments

  1. егати готиното :))) на мен вече са ми поизбледнели тия години, но като чета, то същото като в английската :))))))

  2. Такаааа, рядко коментирам великолепните ти постове, но тук не мога да се сдържа!
    Като гледам почти по едно и също време сме учили, аз бях в немската гимназия. Четох те с огромна и размазана усмивка на лице! Описваш 90 % от любимият ми период – езиковатааааа! Като почнеш от висенето по кафенетата, модата /да живее грънджа, много трудно се сдобивах с някоя поне 4 номера по-голяма карирана риза, ластични дънки, кубинките бяха просто знаменити/, Любовни квартири, гаджетата, блусовете, музиката – БИХ ДОБАВИЛА САМО и от тогава останалата ми вечна номер едно ГЪНС ЕНД РОУЗИС, и естествено Ковачевци! Баща ми беше директор на същият този Младежки екологичен комплекс, та моите престои там бяха многократни, съответно – пиенето на бира с момчетата по коридорите, целувките под ниските тераси, плахите сексуални опити /винаги неуспешни хахаха/ и т.н. бяха многократни! Изумителни времена! Благодаря за всяка една твоя дума тук – всички са в целта!
    Кратка поправка – в Ковачевци леглата не са с метални рамки, а с дървени!
    Поздрави и прегръдки от Пловдив:)))

  3. Прекрасно написано, не бях в езикова, защото съм "щяла да загубя година", бързахме да живеем, но си беше точно така… Също като теб мечтаех първо да видя Лондон, а видях Париж, непланирано почти…А на 17 години с приятелка отидох за първи път самостоятелно на море, много горда…в същата станция, където ходех с родителите си и където имах един куп наглеждащи ме възрастни, но бяха толкова мили, та ние сме израснали пред очите им, всяко лято бяхме там 🙂

Write A Comment