Име/псевдоним Албена Тодорова
Възраст 30
Образование, призвание, професия или занимание По образование съм филолог, по призвание съм преподавател, по професия съм преводач и координатор на проекти. Инак обичам да пиша, но повече обичам да чета. 
Заминаването В рамките на последните 13 години – две заминавания за около година всяко и три-четири по-краткосрочни ходения (между две седмици и три месеца) до Япония. Всяко от тях беше с двупосочен билет с точна дата и идея да се върна и да прилагам наученото на местна почва. Сега се замислям, че връщането е било винаги опция номер едно.
Няма как да станеш добър в японския, без да си бил там, освен ако не си в  по-специфични обстоятелства (имаш японец в семейството или си гений). Откакто се захванах с тази специалност, знаех, че пътят ми минава през Япония. Вярвам, че това важи за повечето колеги от нашите среди. 
От друга страна има едно неслучило се заминаване за Франция след гимназията. Много исках да следвам там, но семейството ми нямаше пари и не стана. Все някъде ще избие тази несбъднатост. 
Мястото Първия път – Осака, втория – Токио. 
Нещата, които ме очароваха Мога да говоря с часове за тях (о, опери и театри! о, кухньо японска!), но искам да подчертая, че и двата пъти бидейки стипендиант там ситуацията ми беше като Пепеляшка на бала – ето ти едни пари, ти само учи, пиши и попивай мъдрост, но не забравяй коя си и защо си тук. 
Хареса ми свободата да се придвижвам из цялата страна – лесно, удобно, не винаги евтино, но с всевъзможни варианти. Хареса ми спокойствието да бъда сама жена, без това да пречи някому. Хареса ми да бъда чужденка, въпреки че ми тежеше понякога. Хареса ми отношението на професорите и колегите в университета – бяха много искрено топли и вярваха в мен. Имам един любим площад – моята малка София (каквато искам да бъде) насред Токио. 
Нещата, които не ми харесаха Хъм. Самотата. Аз съм доста затворена и сдържана, но имам нужда от приятели, с които да споделям това, което ме вълнува. Второто ходене, това в Токио, беше по-спартанско в това отношение. Беше ми трудно понякога да се организирам така, че да не ми остава време да бъда самотна. 
Нещата, с които не успях да свикна Летните сутрини, започващи със съмване в четири – не е човешко. Жегата лятно време. Японските лета в Токио са един малък ад. 
Невъзможността да бъдеш анонимен в тълпата. Цената на лютеницата. 
Ако ми се беше наложило да работя в Япония, сигурно списъкът щеше да е доста по-дълъг. 
Трудностите Да живееш в чужда култура, съзнателно изтривайки различията в главата си, за да свикнеш по-бързо е едно доста изморително усилие. 
Странният дисбаланс между жени и мъже в Япония, който, макар и частично, се простираше и върху мен. 
Какво/кой ми липсваше най-много София и приятелите, ама те сега са по целия свят май, така че взаимно дружно си липсваме. Също така мама. 
Липсата на лютеница споменах ли? 
Причината и поводът да се върна Просто така бяха подредени нещата от самото начало. Ако можех да избирам, не зная дали бих се върнала. От Япония по-скоро да.  
Как реагираха близките/околните, коментарите Повечето се радваха да ме видят. Имаше и доста коментари от сорта на “защо не си хвана някой японец да останеш там” (ааааргх) или “какво ще правиш сега тук, защо си идваш”. Обаче съм свикнала – японистите сме особена порода и сме все в центъра на излишно внимание.
Как се чувствам сега, кое ми липсва Липсват ми колегите, средата в университета, приятелите. Липсва ми спокойствието, японската храна също, много ми липсват вишните. 
Там или тук? Където.  Не вярвам в оставането заради самото оставане, нито в заминаването, нито във връщането сами по себе си. Ubi bene ibi patria. 
*Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук

Write A Comment