Име/псевдоним   Гергана
Възраст  21
Образование, призвание, професия или занимание Скоро ще започна третата си година висше образование по специалност „Екология и науки за околната среда“. Увличам се и по снимки, думи, градини, компоти и селски неволи.
Заминаването  Преди две години заминах, за да уча. Оттогава много пъти съм си тръгвала от България и с всяко заминаване целта ми става все по-ясна. Обичам България. Досега не съм се влюбвала – или поне дълго време си мислех, че са ме подминавали всякакви любовни трепети. Оказа се обаче, че моята първа любов е не по-малко обсебваща, глупава и наивна от тази на всички останали – просто се касае не за човек, а за едно малко кърско село.
Ех, да знаеха моите университетски преподаватели как оглупявам, когато съм там.Искам да изгоня мъката и смъртта, да се преборя с разрухата. По улиците да се разминавам с щастливи и честни хора. Ако можех, щях да окося тревата пред всички къщи и да ремонтирам покривите им. Но проблемите там са далеч по-големи от изгнили греди и счупени керемиди – трудно е. Да се живее, да се работи, изобщо да се съществува – шепа старци едвам крепят наследството на дедите си, а за градеж на ново нямат нито сили, нито пари. Понякога се задушавам от лошотията – по света, не само в България. Знам, че има престъпления и нечестности навсякъде, но за тези в родната ни страна се чувствам отговорна и аз. Да, знам, че не съм прекият извършител, но пък направила ли съм достатъчно, за да бъде положението по-добро?
Миналата седмица в село отново ограбиха възрастен човек – сакат дядо, който тамън си бил спестил пари за ремонт на покрива. Искам да помогна, искам изобщо да не се случват такива неща. Да не се говори за мен като „момичето, което се осмелява да ходи на село само“. Разбирате ли, аз прекрачвам прага на дом, а не на бойно поле. Чувствам се безсилна, а само със сълзи и думи не мисля, че мога да спечеля войната. Озовах се в ситуация, в която да си добър и трудолюбив не е достатъчно. Затова реших да стана възможно най-образована.
Естествено, че имам и къде-къде по-егоистични причини за ученето си в чужбина – алтернатива дори не съм и обмисляла. Не ми харесва отношението към науката в България, особено пък към екологията и близките й дисциплини. Аз тъй или иначе си играя ролята на будала перфектно, но благодарение на Единбургския университет ще съм една по-знаеща будала. Страх ме е и, че любовта ми към селата и България и привързаността към семейството и приятелите ми понякога успяват да премрежат погледа ми, да ме заплетат в злободневни проблеми. Страх ме да не забравя, че целите ми са много по-големи от един покрив. Имам чувството, че мога повече и не искам сама да се ограничавам.
Заминах, за да се върна по-силна и способна.
Мястото Единбург, Шотландия. След няколко дни – Бризбейн, Австралия.
Нещата, които ме очароваха Университетът! Ботаническата градина! Първата година като че ли само те ми харесаха. Втората година живеех в много по-хубава квартира в красив квартал. Купих си старо ръждясало колело и преоткрих Единбург. Градът е много красив, особено когато цъфтят минзухарите, а после и японските вишни. Харесва ми, че е толкова различен от например Лондон – спокойно е, за час в автобуса стигаш от единия край до другия. Очарована бях и от дългите улички с малки магазинчета в квартала, фермерските щандове, прясната риба и магазините за сирене, където може да опиташ колкото видове искаш. Любимият ми маршрут беше от квартирата до университета с колело – минавах покрай красиви къщи и градини, наслаждавах се на надвисналите над каменните дувари рододендрони, поляните с нарциси, оградите от ковано желязо… И реших, че някой ден ще се радвам да поживея в такава къща и да се грижа за шотландска градина. Не завинаги, но просто мисля, че имам нужда да се насладя на Брънтсфийлд още малко 🙂
Нещата, които не ми харесаха Не са много – когато и да съм била нещастна в Единбург, то е било заради моите вътрешни състояния и възприятия. Студено е, понякога е много ветровито и естествено има дни с ужасно време, ама аз си купих 5 юргана и си реших проблемите. Хората ми се струват може би една идея прекалено сдържани в поведението си, липсва ми нашенската емоционалност и импулсивност. Не ми харесва, че няма директен полет от България до Единбург, ама предвид очакващите ме 2 дни по самолети до Австралия, досегашните ми премеждия по летищата ми се струват незначителни.
Нещата, с които не успях да свикна Мисля, че бързо се адаптирам към различните ситуации и няма нещо, което чак толкова да ме е възмущавало. И все пак – ходенето с обувки вкъщи. Нищо че е мокет и, че вън е дъждовно и кално. След две години все още ми е трудно да не си помислям наум „Шшш, къде се засили вътре с тея кални обувки?!“ всеки път, когато съквартирантките ми се прибират или посрещат гости. Лежането в леглото с дрехите, с които си бил навън и постоянното ядене пак в леглото. Ще сънувате змии, бре хора. И пожарните аларми! О, пожарните аларми – ей само като се сетих и ми се разтуптя сърцето. Да, разбирам, че са мерки за сигурност, ама то една палачинка не може да направиш на спокойствие. И после уж имат някакво копче за изключване, ама те продължават да пищят, докато не им махнеш батериите (и резервните батерии!).
Трудностите Чувството, че „българският“ ми живот ми се изплъзва, че се превръщам в страничен наблюдател. И чувството, че съм толкова вманиачена в него, че не забелязвам Шотландия. Понякога ми беше самотно, но пък винаги имах поне по един доклад за писане и не ми оставаше време да се отдавам на такива настроения. Срещнах трудности и в търсенето на работа – болезнено е да не те наемат дори листовки да раздаваш. Не съм свикнала да не ме искат, но след 5-6 отказа получих и положителен отговор. Беше ми и малко трудно да възприема себе си като „бъдещ учен“, не защото се съмнявам във възможностите си, а защото другите ми занимания са много по-различни. Макар и да имам шестици и живо да се интересувам от специалността си, по характер съм си все така разсеяна. Цяла година ходих на семинари и писах есета за една от наградите на университета към по-изявените студенти. Е, спечелих я. И забравих да отида си я взема.
Какво/кой ми липсваше най-много Семейството, приятелите, градината и къщата на село. Чувството, че съм си у дома. Липсваше ми българският език, „р“-то в името ми, селският диалект. Боза, компоти, локумки, чесън, джанки – ей такива работи. Хубавото е, че те не бягат и ме чакат да се върна. Макар животът да си тече и и те, и аз да сме се променили, времето прекарано заедно не става по-малко пълноценно и смислено.
Причината и поводът да се върна Досега – желанието да съм у дома, да съм полезна и близо до хората и местата, които ми липсват. И разбира се, щедрите шотландски ваканции. А някой ден ще се върна, за да не са целите ми само мечти и въздишки, а реалност.
Как реагираха близките/околните, коментарите  Обичат ме и се радват за мен – и когато ме посрещат, и когато ме изпращат.
Как се чувствам сега, кое ми липсва  Сега съм в България и мисля, че съм готова да замина за Австралия. Изморих се, липсва ми чувството, че правя нещо значимо. А сега възможностите ми са ограничени и се мъча да компенсирам с физически труд. Та така, изморена съм.
Там или тук? Вече толкова се оплетох в посоките, че дори не ми се мисли къде отивам и къде се връщам. Да си вървя заедно със здравето и щастието и да правя добро по пътя, пък останалото е само суха география.
 
*Ако сте се завърнали, имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук

Comments

  1. Гери е супер смислена, вдъхновяваща и интересна за четене, както винаги. За мен това беше най-задълбочено написаното интервю от всички досега! Стискам й палци за Австралия.

  2. На добър път, Гери. И знаеш – Туркмен ще те чака, никъде няма да избяга….най-много цветята да станат по-красиви, мишките по-нахални и още някоя керемида да падне от покрива.

  3. Невероятно момиче! Думите й галят, а е и толкова добра и слънчева. Сигурна съм, че ще открие пътя и щастието, без значение от дестинацията.

  4. Ха, Гери – толкова ми е любима, толкова я усещам и харесвам…
    И, да – Гери – върви, лети, заедно с късмета и здравето навред по света, но се върни, непременно се върни тук – има какво да дадеш на Родината си, на Тюркмен и на хората, които са около теб…Страната ни има нужда от хора, като теб и аз вярвам, ще не би могла да бъдеш щастлива другаде, дето се вика "пъпа ти е хвърлен тук"!

Write A Comment