Пожелания

сряда, 30 декември 2015 г.


Беше  година трудна, отрезвяваща, напрегната и много сълзлива, къде от хубаво, къде от лошо. Подробен разбор няма да правя, прекалено лично е. Много уроци получих, смених перспективата, пораснах, изгубих спокойствие, изолирах се, стесних кръга, разочаровах се, често бях гневна, нервна, тъжна, объркана, уплашена. Научих се да приемам нещата такива каквито са, без да драматизирам излишно.

Пожеланията ми тази година, от мен за мен, от мен за вас:

Май

неделя, 27 декември 2015 г.

Като оставим настрана нешкаробевските спортни достижения и амбициозните майки, които си проправят със зъби и нокти път в съблекалните, художествената гимнастика е приятен момичешки спорт, който, освен че оформя чудесно тяло, стойка, чувство за ритъм и координация, създава дисциплина, отборен дух и усещане за принадлежност. М. тръгна по собствено желание преди година, имаше моменти, в които се колебаеше, доскучаваше ѝ, или ѝ се струваше прекалено трудно. Оставихме на нея решението дали да продължи - 3 пъти в седмицата по 3 часа е една значителна порция време, за която човек би трябвало да има самостоятелна позиция, дори да е на 5-6-7 години.

Love Style Life

неделя, 20 декември 2015 г.


Харесвам тази жена от няколко години. Следя блога ѝ съвсем стриктно и веднага щом разбрах, че книгата  е в предварителна продажба, я поръчах. Като оставим настрана тенденцията в последно време всеки да издава книги за щяло и нещяло, в случая беше логичен ход за този така фино и премерено списван сайт. Книгата очаквано не е поучителна, назидателна, самовъзхваляваща или егоцентрична. По принцип избягвам подобен тип четива, както и терапевтични наръчници от сорта на Как да бъдем: французойки/елегантни/готвачи/гурмани/психолози/астролози/щастливи, т.н. Модни блогове в чистия им вид (тип OOTD) отдавна не следя - нито ми е интересно, нито важно кой какво си купил и защо е решил да облече. Допадат ми лични истории, улични кадри, хора с навиците им и причините да са такива каквито са. Garance Dore съчетава умело всички тези неща и по-скоро говори за навици, детайли и гледни точки, отколкото за мода.

Истина или фикция?

понеделник, 14 декември 2015 г.

Напоследък срещам все по-често статии и изказвания по темата: доколко социалните мрежи представят живота в неговата цялост, в каква степен идеализират и изкривяват реалността. Някои от тях толкова патетично разочаровани, че чак самите те звучат нереалистично. Мисля, за всеки що-годе трезвомислещ е ясно, че интернет образът, дори когато се  касае просто за личен профил, е само една страна от нещата. Обикновено хубавата, добрата, естетичната - в крайна сметка естествен и логичен човешки стремеж. Същото става чест повод за атака - ама защо показвате само това, реалността е друга! Всъщност никой не го отрича. Разбира се, че кулинарните блогъри не се хранят ежедневно върху колосани покривки и фин костен порцелан, майките не носят на хълбок по цял ден красиви усмихнати бебета, които не плачат и не се наакват, пишещите поезия не комуникират ежедневно в стихове, а модните гурута имат и не дотам издържани стилистично моменти. Но дали това е толкова важно? Какво ни кара да "следим" някого в интернет пространството? Страната, която представя, или тази, която крие? И дали наистина крием нещо, премълчавайки го? Кому би било нужно обратното? Снимка в Instagram на използван памперс, тоалетна или кофа за боклук - не, благодаря.

Pompeï

събота, 12 декември 2015 г.

Тест зона: аромат на кафе със Saeco Incanto

четвъртък, 3 декември 2015 г.



Озаглавих публикацията именно така заради крайно приятния аромат на кафе, който обитава кухнята през последната седмица. Особено по това време на годината носи внушение за топлина, уют и разговори в големи кожени дивани.
Машината ми беше любезно предоставена  за тестване от Saeco България, моделът е HD8911/09 Правя предварителната уговорка, че ревюто се основава на чисто потребителски впечатления, не съм нито бариста, още по-малко експерт.

7

неделя, 29 ноември 2015 г.


- Обичам те повече от ... ъъъ... повече дори от рождения си ден! - каза ми тя в окъсялата си до коляното пижама на емендемс бонбони, и продължи да танцува.


Всяка една история

четвъртък, 19 ноември 2015 г.

Юли 2005. В петък трябва да сляза на Кингс Крос, после да се придвижа до Хийтроу, сама съм. Ден преди това, на 7 юли, четвъртък, избухват бомбите. В метрото, на гарата, в автобуса. Всичко е блокирано - хаос и паника, ранени, убити. Можеше да съм сред тях. Същото място, един ден разлика. Пренасочват полета от Манчестър и се прибирам. Невредима.

***
Юни 2015. Закъснявам за концерта. Мислех да сложа ток, но обувам кецовете и се изстрелвам към метрото. Слизам на Мадлен и почти тичам до залата. Заковавам се точно в осем без пет пред гишето. Симпатичен мъж разпечатва билета и пожелава приятно гледане. Втори балкон, червена завеса, американско семейство мърмори отзад, французойка вдясно разглежда на телефона си обяви за къщи. Такова щастие ме е обзело, че ми идва да се смея истерично и да целувам всички. Излиза непознат мъж с китара и подгряваща певица. Боса, къдрава, движи се като котка по сцената. Пее добре, но нетърпеливи я изпращаме, за да се  появи Мелъди. С първия тон ни помита. В далечината е дребна, но сякаш се извисява три метра над мен. Цялата в черно, коса на кок, кожен прилепнал панталон, висок ток и късо сако с перфектна кройка. Гласът, движенията, жестовете, начинът, по който свири на китара и докосва пианото - божествени.  В антракта си взимам чаша бяло вино от бара и се настанявам върху облечените в килим вътрешни стълби. Приятни непознати хора седят около мен, усмихват ми се, усмихвам се и аз. Запътвам се за втора чаша вино (с големината на напръстник са), но решавам, че няма време. Сигнал ни изпраща обратно в залата за още час пълно удоволствие - абсолютен музикален оргазъм.

С деца на път

четвъртък, 12 ноември 2015 г.

Мисля няма нужда да споменавам, че за децата пътуванията са необходимост, източник на информация и опит, вълнение и усвояване на умения, и няма възраст, в която те да са прекалено малки или неразбиращи. Но да се пътува с тях не е шега работа, особено ако са повече от едно. Някои кратки лични наблюдения по възраст:

0-6 месеца
Плюсове: детето все още не пълзи/ходи/тича/пада, което е голям плюс за родителския комфорт. Спи много, няма нужда от друга храна освен мляко, лесно управляемо е, можете да го носите в слинг за бързо придвижване.
Минуси: багажът е много, кошът на количката заема място. Ако там, където отивате няма бебешко легло, носите и такова. Прияжда му се по всяко време, все още не можете да го залъжете с бисквита. Не умее да седи, навсякъде се нуждаете от много място (хотелска стая, ресторант, т.н) за позициониране на инвентара.

Какво научих - блог истории

четвъртък, 5 ноември 2015 г.

Вероятно повечето хора, които следят LaMartinia знаят, че не участвам в мероприятия/срещи/събирания на б л о г ъ р и (не мога да възприема тази дума за нормална), нито имам навика да раздавам инструкции що е това блог и как се списва. Но за почти 6 години понаучих някои неща, които споделям, дано са полезни някому.
- Графичното оформление е важно, но по-важно е съдържанието, да не изпадаме в грандиозни драми дали тази тънка сива линия вляво пасва.
- Репликата "Очаквайте скоро" е грешка, която и аз допусках в началото. Нека не надскачаме формата. Напушва ме смях всеки път, когато го видя в нечия публикация.
-  Копирането не е добра идея. Може много да ми харесва как автор Х списва блога си, но е хубаво да намерим собствен почерк и образ.
- Схемата *История+рецепта* е вече доста измъчена. Или едното, или другото.
- Личен блог не означава непременно фиксиран в егото, означава и личен поглед, мнение, наблюдение.
- Споделянето не е егоцентричност. Но понякога има опасност да се превърне точно в това.
- Някои блогове са просто терапевтични, обърнати навътре, много ги харесвам.

Тест зона: fit30

петък, 25 септември 2015 г.

По покана на Руми в понеделник започвам новата й програма за влизане във форма fit30. Това лято не само че не свалих нищо, ами и качих. Долчевитата не прощава никому. Преди зимата имам спешна нужда от стягане и тонус, така че тази програма идва точно навреме. Най-хубавото е, че тренираш вкъщи без да зависиш от време и място, упражненията траят по 30 минути и продължават 12 седмици. Който има желание да се включи, fit30 може да бъде закупена на промоционална цена от 75 лв до неделя. Ще споделям тук впечатления веднъж на няколко дни, какво харесвам, кое не ми допада, как се справям, затруднява ли ме или напротив, има ли ефект и какъв точно. Надявам се да съм редовна и да изкарам трите месеца до края, ще следя с интерес и останалите отзиви.

Тест зона: farmhopping

сряда, 23 септември 2015 г.

*публикацията е подготвена със съдействието на Farmhopping. Мнението ми е абсолютно обективно и базирано на реална поръчка
 
От екипа на farmhopping се свързаха с мен, за да тествам платформата за поръчка на чиста храна от малки ферми до дома. Освен плодове и зеленчуци, асортиментът включва риба (от Балканите), месо, колбаси, чай, кафе, козметика, курсове, почивки и куп други неща.
В тази рубрика действам много избирателно и приемам единствено предложения, които ми допадат, без никакви компромиси.

На хълма

понеделник, 7 септември 2015 г.

Малко село на хълма, пътят се вие из поле с маслинови дръвчета, едвам се разминават две коли. Площад с кафене, кръчма, гастроном и няколко пейки. На стотина метра е рибарският магазин със забучен на покрива мегафон - работи всяка сутрин между 8 и 9 и доставката на прясна риба звучи като сигнал за тревога. Жената чисти  уловените преди малко сардини за секунди, обезглавявайки ги майсторски с пръсти.  На стената виси колекция от ножове и плакат с рибите на Австралия, явно не са имали друг. В кафенето се събират предимно възрастни мъже, които обсъждат разпалено нещо, играят табла, карти и пият бира. В кръчмата редовно гледат мачове, храната е вкусна, прясна и евтина. Работи след 8 вечерта, преди това поливат с вода и чистят.  Високи дървени прозорци и каменна тераса над площада. Единственият чужденец освен нас е висок дългокос рус американец с калифорнийски акцент и обърната бейзболна шапка. Изпива около 18 бири, изпушва света, мята се на мотора, без каска разбира се, и отпрашва в неизвестна посока със също толкова русата си спътница, най-вероятно местна. Майка ми е от Русе, казва на чист български момчето, което сервира и сипва напитките, син на собственика. Извинява се, че говори развалено, учила го баба му на село. Над главите висят чепки грозде, а пода е покрит със сухи листа. Времето е абсолютно спряло, извън него сме, в някаква капсула. Продавачката от гастронома е опряла главата си в плота и гледа вторачено в една точка, някъде по средата на площада, където няма никой. Деца се събират на тайфи и крещят от време на време, подреждат се в кръг и навеждат глави един към друг, игра някаква. Девойки хихикат по ъглите и се крият неизвестно от кого. 

Неща

сряда, 19 август 2015 г.


  • Някои дни започват с проливен дъжд на едно място и завършват с извънземен залез на съвсем друго. Може и изгрев в 6.30 и дъга в 8 вечерта, отново на различни места. Денят всъщност е много дълъг, особено ако продължи 20 часа.
  • Седмицата без деца доказва колко по-чудесно е с деца. Някак недовършен и непълен се мотаеш и си мислиш колко би било хубаво да сте заедно. Свободно ти е, но всъщност свободата е да си завършен. А без тях не си.
  • Опитвате се да избягате от дъждовния облак, удрят те капки като пирони по каската, на светофара две руси момиченца ти махат от някаква кола. Сюрреалистично и никак даже.
  • Ако някой ви понася в кривите моменти, значи много ви обича. Защото моментите може да са много криви.  И много чести.
  • Рождените дни се превръщат в благодарност. За това което имаш и за това което си. Примерно.
И така.




Дисниленд

сряда, 12 август 2015 г.

Колкото и върли противници на индустрията и мейнстрийм забавленията да сте, неоспорим факт е, че в Дисниленд децата са на върха на щастието си. Викат, скачат, вълнуват се, очите им излизат от орбита от любопитство и нетърпение. Всичките ви теории как не бива да бъдат глезени и презадоволявани, как трябва да им измисляме единствено поучителни и глобално смислени занимания се разбиват на пух и прах щом прекрачите прага. За М., като по-голяма, събора на село и Дисниленд са еднакви по степен на привлекателност и важност, и това всъщност ми се струва най-ценното - искрата любопитство. 

Няколко практични съвета (по-скоро записки, за да не забравя следващия път):

Дълги руси мигли

понеделник, 27 юли 2015 г.

Вече година и девет месеца Матеа е сред нас, а съм ѝ отделяла толкова малко редове тук.  Може би най-мачканото, гушкано и целувано бебе изобщо.
Някои основни неща за нея:
- има дълги руси мигли, които на слънце блестят, а връхчетата им стават прозрачни.
- палава е колкото три момчета.  Ако 5 минути не я чуваме наоколо, по инерция започваме да казваме НЕ! на висок глас. Освен пожар и изхвърляне на електроуред от деветия етаж, мисля всичко друго е отметнала. Малко дяволито пламъче и ехидна усмивка - човек с хоби  б е л и.
- не умее да издава характерния звук и когато целува, казва "Пи"
- говори много, но на неразбираем език. Цели монолози, които обикновено игнорираме. Пляскаме с ръце, ако уцели някоя нормална дума.
- знае песните от "Замръзналото кралство" и няколко реклами, пее постоянно, най-вече когато ѝ се караме, за да ни умилостиви.
- има дълги руси къдрици - бебето с огромна прическа. Отмята бретона си с характерен жест, при който всички умираме от смях.

Rue Joseph Dijon

понеделник, 20 юли 2015 г.

Апартамент в сърцето на града. Пълен с книги, старинни предмети, дискове и плочи на любими музиканти. Грамофон, камина, баня окъпана в светлина.
Nina Simone, Astor Piazzolla и Nouvelle Vague в късния следобед зад ленените завеси.
Танци с момичетата върху скърцащото дюшеме.
Бутилка розе до прозореца, когато си легнат.
Париж.

Синьо лято

събота, 18 юли 2015 г.

С братовчедите Деница, Мария и Мартин.
Там, където краката са боси, храната е най-вкусна и заспиваш за 3 секунди от умора.
Най-хубавите детски спомени ♥

Някои блог бележки

сряда, 17 юни 2015 г.

От време на време се налагат някои блог разяснения. Може и да се повтарям, здраве да е.

*Името на този блог е LaMartinIa, без второто И е марка дрехи, с която нямам нищо общо.

*Казвам се Мария, не Мартина, пише го на явно място. Ползвам истинското си име. Не че нещо, но е хубаво да знаем към кого се обръщаме. Благодаря.

*Този блог е мой личен, не е посветен на дъщеря ми Мартина, тя няма рубрика, колонка, нито е "автор". Заема голяма част от него поради простата причина, че заема голяма част от живота ми. Не знае какво значи блог, а и не й е интересна тази тема.

*С близките и хората около мен не обсъждаме блога. Парадоксално е, но родителите ми например не знаят името му. Той е нещо като чанта, която всички знаят, че нося, но почти никога не става тема на разговор.

*Блогът съм аз, но аз не съм блога. Понякога съм дръпната, тросната, тъжна, изнервена, уморена, депресирана и други нормални състояния. Не се нося върху розов захарен облак над града, това е сигурно.

Миграция: Мария

неделя, 7 юни 2015 г.

Име/псевдоним: Мария
Възраст*: 37
Образование, призвание, професия или занимание: испанска филология; дългогодишен стаж в разнообразни браншове; призвание - неизвестно, а и не харесвам такива гръмки думи; занимание - "цъкам си на компютъра", както казва дъщеря ми, да кажем координатор проекти
Заминаването (кога, с каква идея, защо): 1999, за да продължа обучението си в тамошен университет; сама, на своя глава, с подкрепата на семейството ми и с идеята да остана
Мястото: Мадрид, Испания
Нещата, които ме очароваха: мултикултурата; място, на което се случват много неща (тогава разликата беше очебийна); шареното, разнообразието, тълпата; баровете, храната, навикът да излизаш вечер, да обядваш дълго и да комуникираш с непознати по всякакви поводи
Нещата, които не ми харесаха: дистанцията, която независимо от горещия темперамент и сходните черти неизменно съществува; бюрокрацията; повърхностните познанства; фактът, че независимо колко хора познаваш, в края на деня оставаш сам; ароматът на улиците, който не припознаваш като собствен; досадните въпроси, щом чуят, че си от България
Нещата, с които не успях да свикна: горните + едното наум, което местните винаги имат; чувството за превъзходство по подразбиране; незнанието, липсата на елементарна обща култура и интерес; сигурно има и още, щом съм се върнала

Първи юни преди две

неделя, 31 май 2015 г.

Един много важен първи юни преди две години. Преди един още по-важен трети юни.

С деца на вечеря

четвъртък, 28 май 2015 г.



Преди доста време във ФБ страницата на блога стана дума кои са подходящите заведения за хора с малки деца. 
За едни това са ресторантите с детски клуб, за други - чисто и просторно място, където може да се хапне, за 
трети е важно храната да е здравословна, а може би за най-големия процент - просто да не ги гледат лошо.
Като цяло  е препоръчително да се съобразяваме с политиката за заведението, за да няма накрая лош вкус в 
устата, и от двете страни.
От всички предложения във ФБ сглобих списък както бях обещала, коментарите са ваши. Подозирам, че някои 
от местата не са актуални, със сигурност има и нови. Мога да добавям или редактирам, не само за София.

Бал

вторник, 26 май 2015 г.


Спрях да пиша тези писма. В един момент ми се сториха прекалено лигави и патетични. А и ти стана           к а к а. Някак всички изведнъж започнахме да очакваме от теб да се държиш като възрастен, да бъдеш Голямата. Не знам как се плъзнахме по тази плоскост, само на 6 си. Подновявам ги, защото не ми се иска да изпускам нищо. Тези малки flash (съжалявам за чуждицата, но не намирам точен превод), които се изпаряват за дни, ако не ги запишеш.
Миналата седмица беше тържеството за завършване на детската градина. Балът, както го нарече ти. "Не знам какво ще правим, изненада е." Купихме рокля - бяла, с тюл, перли и панделка отзад. Нови обувки - бледосини, дантелени. Ти си избра всичко, за да няма драми. На 19-ти, вторник, бързахме както обикновено. Дойдохме със сестра ти да те вземем от детската градина и да купим цветя за госпожите и за теб. В някаква традиция се превърна това - с истински цветя, вместо диадема или шнола. "Каква прическа искаш?" "Кок, ако може." Приготви се спокойно и с усмивка, с пърхащ трепет, който ни зарази всички. Напоследък си станала истински революционер, всичко е НЕ, винаги си на противоположна позиция. Признавам, трудно ми е да се разбираме мирно, без викове и караници. А много ми се иска. Бързо се палиш и бързо ти минава - същата като мен.

В залата

неделя, 10 май 2015 г.

Сама реши да ходи. После имаше намерение да се отказва. Правели едно и също, скучно й било. Помолих я да си помисли и да ни каже. "Оставам", дойде и промърмори. Не бях стъпвала в залата. Не защото не ме интересува, просто това си беше нейна територия. Понякога разказваше, по-често не, аз и не разпитвах. Всеки път, когато ставаше въпрос за "художествената", очите й грейваха.
Снимах ги през един от дългите почивни уикенди. Само 4 деца. Великолепно късно слънце като прожектор. Седях си в единия ъгъл и не смеех да гъкна. Съсредоточени, вглъбени, мотивирани и сериозни малки същества, обсебени от това, което правят. Космическа концентрация на любов и светлина. Крачета по чорапи и скърцащ дъсчен под. На 6 години светът едва започва. Чак ти се иска да си на тяхно място...


Ремонтни работи

четвъртък, 30 април 2015 г.

Наред с раждането, абитуриентските балове, сватбите и ходенето на море, ремонтът е ключово събитие в българското семейство. Отпуски се взимат, ученици си остават вкъщи, бригади се събират, софри се редят. Особено ако е включена и банята, положението става съвсем тържествено. Ремонти се правят най-интензивно преди да се появи бебе, все едно се ражда малък експерт по интериор и хигиена. Класическа гледка, и тук, и по света, е бременна жена, придружена от изнервен мъж на обиколка в: Икеа, строителен хипермаркет, склад за мебели, други подобни. Обикновено с огромен корем, много изисквания и съвсем бегла представа за реалността.
Е, и ние не направихме изключение от тази класическа ситуация и преди 7 години, след неуморни тримесечни огледи на недвижими имоти, най-сетне се спряхме на място. Основният ремонт беше неизбежен, с малката подробност, че през 2008 имаше невероятен бум на строежи и покупки, цените на всичко бяха безумно високи, а да намериш майстор или бригада - почти невъзможно. Бременната жена рядко разполага със строен реалистичен план, в главата й бушува весела смесица от пинтерест картинки, каталози за мебели и изрезки от интериорни списания. Точно тогава идват грешките, особено ако ви притиска корем, срок, или и двете. Грешки, прикрити зад уж сполучливи визионерски идеи. 

Някои бележки

сряда, 22 април 2015 г.

Толкова съм свикнала да споделям, че обратното ми се струва едва ли не перверзно. За някои хора със сигурност е точно наопаки. Не мога да установя дали ми харесва, но засега ми дава смирение и баланс. Предполагам обаче, че бързо ще ми омръзне.

Разочарованията от хора, които ми се струва, че познавам добре не спират. В един момент връзката с тях прави "храс" и всичко се срива. Все едно губиш някого без да си бил предупреден. 

Дословното копиране направо ме влудява. Имитаторите. Напъването да кажеш нещо, просто заради упражнението. Участието във всичко. Присъствието навсякъде. Мнението по всяка тема. Правописните грешки. Зле сглобените текстове. Липсата на идеи. Абе, много неща ме влудяват.

Липсват ми интересни интернет места на български език. Тематични, лични, фотографски, социални, интериорни, литературни, всякакви. С реални хора и емоции, не снимки на чаши с кафе и дълбокомислени чужди цитати. 

Не разбирам защо жените около 40 започват да се обръщат помежду си с "момичета" и "кучки". Също да публикуват снимки на известни мъже и да въздишат под тях. Някой знае ли защо така се получава?

Не ми остава време за нещата, които обичам да правя. И това не ми харесва.

Урок по детайл

вторник, 24 март 2015 г.

Със сигурност всички сме получавали фирмени подаръци. Преди години най-редовен вариант беше грозен брандиран тефтер с кожена подвързия, няколко също толкова грозни химикалки, блок листчета, запалки или настолни тефтери. В найлоново пликче, разбира се. Лека-полека нещата в тази сфера започнаха да се освежават, но някак недостатъчно. Обикновено липсва концепция, а дори и да я има, докато бъде осъществена, добрите идеи са се изпарили заради "Е, не, това няма как да стане".
Един чудесен пример, който не се въздържах да споделя, дойде тази година от френската марка за професионална козметика SOTHYS, с която съм лично свързана по работа, половинка и съдба, а и се оказвам и в ролята на редовен дългогодишен клиент. Безспорен факт е, че французите имат един куп недостатъци, както всички нации, но в дадени неща са ненадминати. Притежават онази характерна вродена елегантност, с която украсяват най-обикновените ежедневни дейности и която, уви, рядко може да бъде придобита с обучение и/или опит. Един такъв лежерен размах, без усилие и напън - от карането на колело на висок ток, през седенето на паважа в копринена рокля, до уж непретенциозното обзавеждане, което завършва в интериор почти шедьовър,  до подготвянето на коледни подаръци за редовните си клиенти.

Странна работа

неделя, 15 февруари 2015 г.

Най-странните неща, които децата правят, необяснимите им страхове, чудати фантазии, умения и изказвания. Дали са наистина странни, или просто ние не ги разбираме, това не е съвсем ясно. Благодаря на всички, които споделиха!

СТРАХУВА СЕ
♥От ръбовете на чорапи и чорапогащници. Трябва задължително преди да се обуе да придърпа ръбовете нагоре.
♥Мая, 6 г. -  от копчета
♥Мартина, 6г. - от копчета. Не носи ризи и жилетки, защото имат копчета.
 ♥5г. 6м. - не обича шума от прахосмукачката. Когато беше по-малка, избягваше в друга стая. От повече от година е предприела нова тактика - пее много силно, за да я надвика. Настава истинска какофония, когато трябва да почистя в нейно присъствие.
♥Дея, 1г. 4м.- страх я е от музикални инструменти. Вкъщи имаме саксофон и хармоника. Започваше да плаче всеки път, щом някой засвири на тях. Замахваше да ги удари сякаш мисли, че са живи и ни нараняват. Трябваше да галим и целуваме саксофона, за да свикне с него. Хармониката просто я скрихме. 

ПРАВИ
♥2 г.- изразява се предимно с писъци и много подрежда - какво ли не, на всевъзможни места.
♥Йоан, 7 г. - когато изпитва някаква емоция, маха с ръце, все едно ще литне.
♥1г. 2м.  - когато сме на гости у родителите ми, синът ми щом види мои картини (на цветя) по стените, започва да ги сочи и да се смее, пищейки. Без никой преди това да му е обяснявал нещо за тях.

5 години LaMartinia

събота, 14 февруари 2015 г.

Всяка година на този ден пиша по нещо за блога. Вече не знам дали не се повтарям, ще ме извините. Радвам се, че не го прОдадох, прЕдадох, видоизмених, ограничих, окастрих и насилих тематично; че не го превърнах в PR бюлетин и справка за скучни събития, в тотализатор или рекламен спот. Остана си моето място. Убежище, в което казвам каквото, когато и както преценя. Мога отговорно да заявя и да се подпиша със замах - LaMartinia, това съм си аз. Лоша, добра, права, крива, интересна, скучна, се моа. Да бъда харесвана нито е нужно, нито задължително. Имам фиксацията да се старая да правя нещата както трябва, точно както на мен ми се струва правилно. Това ми е важно. Надявам се, че един ден момичетата ми ще четат и ще се смеят. Или пък ще се замислят. Или пък ще си спомнят. Каквото те решат. Моите момичета. Така ги обичам... те знаят. Толкова ме промениха и вдъхновиха, дори само заради това мога да им бъда вечно благодарна.
И това място, и него обичам. Изобщо, много ми е емоционално всеки път на тази дата. Все едно кой знае какво, някакъв си блог, чудо голямо. Но са си цели 5 години. Не какви да е, а 5 от най-скъпите ми. Винаги ще помня онзи безметежен февруари, вкъщи на дивана:
- Добре де, как да се казва? Не мога да измисля име. 
- Мартиниа? ЛаМартиниа, нали си испаноговоряща. 
- Ей, става! Даже е свободно името.

Великата конспирация

вторник, 10 февруари 2015 г.

Нашумяла напоследък и болезнена отдавна тема е толерантността. Не само тук, навсякъде. Пише се, бистри се, умува се, ама защо това, защо така, защо не иначе, как да станем по-толерантни и поради какви причини не сме достатъчно. В неделя БНТ излъчи "Животът е прекрасен, нали?" на документалиста Светослав Драганов. Филм в духа на фотографията, която харесвам - онази наблюдаващата, избягваща поуките и готовите мисли в главата, не нагласената, а гледащата и запомняща, свидетелство без наклон и намеса. Чудесен филм наистина, от тези, които не подлежат на преразказ и нямат нужда от въпроса "А какво е искал да каже авторът?".
Напоследък, за съжаление, наблюдавам ужасяващи примери за липса на каквато и да било толерантност и не спирам да си задавам въпроса какво трябва да се е случило на човек, за да възпита по подобен начин децата си - в тотално неуважение и неприемане на различните от него. Условно различни, а всъщност съвсем еднакви. Страх, незнание, катаклизми, тесногръдие, притеснение, комбинация от горните плюс още нещо, не знам... 
По този повод реших да направя опит за списък на най-честите "табута", които се внушават на децата. Разбира се, не от всички и не само тук, без претенция за изчерпателност.  Велико законспирирани теми от типа "Това е така, защото аз ти го казвам". Децата, в най-общия случай, възприемат света без натрупаните в главите ни предразсъдъци, но ние се грижим отрано да влязат в нашия шаблон. Предполагам голяма част от проблемите впоследствие водят корена си именно оттук.

Разговорите на другите

вторник, 3 февруари 2015 г.

Двама мъже на средна възраст на задната седалка.
- Вторият случай е на самотната майка. Казва ти "Няма кой да гледа детето", ти предлагаш да отидеш у тях. Носиш една бутилка водка, приспивате детето, сипваш по едно и си вършите работата.

Двама (поне съдейки по вида) клошари на спирката.
- Намерих 11 кила домашна ракия. Домашна! 11 кила!

12-14 годишни тийнейджъри в парка си говорят за бежанците.
- Колкото по-малко хора има в България, толкова по-добре. Няма да ги изхранваме, я!

Мъж и жена на съседната маса в бирария. Мъжът снима жената с телефон. Тя:
- Чакай да взема бирата в ръка, де! Сега да не ме пуснеш във Фейсбук!
Жената всъщност пие кола, след малко я бута и всичко се разлива на пода.

Понякога ми идва да подслушвам с часове и да търся причини защо разговорите протичат точно така. И моите, и тези на другите.







Петима в Берлин - част II

сряда, 28 януари 2015 г.

След Берлин по женски през лятото, дойде и Берлин по детски през есента. Учудвам се как не ни изпроводиха с полицейски кордон към летището заради шума и безредието, които причинихме. 
Ако оставим обаче глуповатите шеги, тези 5 приятелчета говорещи на различни езици се забавляваха безкрайно. Не бях виждала накуп толкова доволни и щастливи малки същества, така еуфорични и въодушевени. Разбира се, на моменти мрънкащи и разревани, но това си е по подразбиране.
Берлин е привидно правоъгълен, но всъщност шарен, жив, лесен за употреба, вкусен и  отзивчив, дори и към най-малките.

Петима в Берлин - част I

сряда, 28 януари 2015 г.

Петима в Берлин - част II

Мартина - почти на 6
Chloe - на 5
Nathan - на 5 (близнаци)
Theo - на 2.5
Матеа - почти на 1
Бандата на Шаро в Берлин. Две колички, 5 броя деца. О мон дьо, о майн гот.

Гастрол: Анелия Петрунова за Туве Янсон, Севера, свободата, книгите и пътуването

петък, 23 януари 2015 г.



 Втора част от гостуването на преводача Анелия Петрунова. Говорим си за Туве Янсон, Севера, книгите, свободата, пътуването.

Кога заобича скандинавистиката? Какъв тип хора никога не би трябвало да се захващат с тази специалност?  – Аз попаднах донякъде случайно в скандинавистиката – преди това в гимназията бях учила испански и английски и ми се струваше, че вече съм научила напълно достатъчно и няма смисъл да си губя времето с тях и в университета :-) Разбира се, сега виждам колко неправилно съм разсъждавала тогава, но точно така се оформи решението ми за скандинавистиката – тя беше хем нещо различно, екзотично, хем предполагаше изучаване на повече от един език. Можех да съчетая шведския с испанския и английския и така да имам необичайна комбинация от езици. Затова избрах скандинавистиката. Не я заобичах веднага, дори първите три семестъра ми се струваше, че не съм попаднала на правилното място. Но в четвъртия семестър всичко се промени с идването на тогавашната ни шведска лекторка Ингмари Линдберг. Именно тогава заобичах шведския – заобичах езика, но така и харесах не специалността, защото и тогава имах, и досега имам възражения срещу подбора на дисциплините и модела, по който се обучават студентите. Но въпреки резервите ми относно този формат, мога категорично да кажа, че скандинавистиката не е подходяща за хора, които не са твърдо решени да положат големи усилия и да отделят много време, за да се справят с материята.
 
Най-разпространеният мит за скандинавския свят, който лесно може да бъде оборен? Защо не познаваме достатъчно Севера? – Според мен най-разпространеният мит е, че скандинавците са студени. Да, на пръв поглед изглежда така, но когато човек ги поопознае, се убеждава, че не са по-студени от която и да било друга нация. Но със сигурност са по-сдържани, по-дискретни, по-тактични, с по-силно развито чувство за колективизъм, по-добре развити умения за общуване и работа в екип.

Гастрол: Анелия Петрунова

четвъртък, 22 януари 2015 г.



Анелия Петрунова  работи като преводач от 2001 г. и се занимава с превод на художествена литература от 2007 г. Завършва специалностите скандинавистика и английска филология в Софийски университет. Почитателите на Туве Янсон със сигурност знаят името й, тя стои зад превода на  “Малките тролове и голямото наводнение”, “Кометата идва”, “Цилиндърът на магьосника”, “Татко Мумин и морето”, “Тайнството на юни”, “Лятна книга”, "Пътуване с лек багаж", "Туве Янсон. Думи, образи, живот“ на Буел Вестин, „Априлската вещица” на Майгул Акселсон и др.
Оказа се, че с Анелия сме учили заедно в Испанската гимназия, в различни класове на един и същи випуск. Истинско удоволствие е да ми гостува днес с разсъждения върху работата на преводача, една доста неразбрана и изключително трудна професия. В следваща публикация ще си поговорим за скандинавистиката, Севера, Туве Янсон, муминтролите, книгите, пътуването и свободата.

_________________________________________________________________________________________________________

За превода – от гледната точка на преводача
от Анелия Петрунова

Когато четем какъвто и да било текст и особено книги, обикновено рано или късно стигаме дотам да се замислим какво е искал да каже авторът и съгласни ли сме с него. Понякога се възхищаваме на стила, а друг път все нещо ни куца в изказа. Има текстове, които ни увличат и не можем да ги оставим, докато не стигнем до края. Има и такива, които едва успяваме да дочетем, ако изобщо си наложим да не ги зарежем още преди средата. И неизменно в представата ни текстът оформя мнение за автора и след прочита този автор заема мястото си в собствената ни класация, на върха на която слагаме любимците си, а на дъното й - онези, които повече не биха ни изкушили.

Странна работа

сряда, 14 януари 2015 г.

Понеже този блог след месец навършва 5 години, понеже най-споделяната и четена публикация е на тема деца и понеже те са едни великолепни, мъдри и безкрайно интересни същества, реших да ви попитам кое е най-странното, което децата правят. Вашите собствени или чужди, няма значение. От собствен опит, или по наблюдения. Може да е навик, качество, действие, фобия, игра, умение, говор, изказване, занимание, каквото се сетите. Не най-сладкото, умното, милото, трогателното, изобретателното нещо, а най-странното, причудливо, загадъчно и неразбираемо. Изпращайте ми отговорите (заедно с възрастта на децата) на mymartinia@gmail.com или в лични съобщения на страницата на блога. Молбата ми е да се ограничите до 1-2 изречения. След месец ще събера всички странности в обща публикация.

Гастрол: Alex Orange Photo Moment *Aleksandra Todorova*

понеделник, 12 януари 2015 г.

Алекс снима красиво, романтично, запомнящо се и с душа.  За този тип фотография, освен умения, сръчност, усет и поглед, е необходима и стройна организация. Следя я от самото начало, последните й сесии са наистина великолепни!
FB: Alex Orange Photo Moment *Aleksandra Todorova*
Блог: Оh! Beauty captured

______________________________________________________________________________________________

Аз съм Алекс, а *Orange* идва от една стара песен на Ъпсурт, слушана през най - щурия ми период на пътешествия и любов. *Photography* се появи преди година и половина, когато реших сериозно да се захвана със снимане. Моят по-романтичен и мечтателен стил ме среща с невероятни хора, изключително позитивни и усмихнати, което ме прави много щастлива и обнадеждена за човечеството изобщо. Благодарна съм, че ми се доверяват и имам възможност да майсторя декори сама. Имам си любими сайтове и чуждестранни фотографи, на които винаги мога да разчитам да ме вдъхновят. Обичам да слушам историите на хората, да взимам най - сладкото и да го показвам по най - добрия възможен начин.
Ако трябва да съм съвсем честна, въобще няма да ми пречи да виждам постоянно около себе си как девойки си плетат венци от пролетни цветя, как деца си играят на картонено корабче, пътешествайки до Луната и повече млади жени, които носят червено червило, съчетано с очила на сърца!

Е, как е с две деца?

сряда, 7 януари 2015 г.


Това е въпросът, който най-често ми задават в последната година. С лек ужас, нескрито притеснение, дори уплаха. Е, нека отговоря. Нито е толкова страшно, нито е толкова трудно, просто е по-хубаво. При разлика от 5 години между две момичета -  в други случаи нямам преки наблюдения.

По-шумно
О, да! Ако с едно ви се е струвало шумно, то с две, децибелите са значително по-натрапчиви. Особено, когато се чуват двойни писъци  в продължение на минути: "Това е новият ни поздрав, мамо." Ми... добре.

По-весело
Наистина няма аналог. Едно не е като две. Забавлението е двойно, по-често и по-интензивно. Малкото налага голямото с цяла ръка по главата. Голямото: "Оставете я-я-я-я-я, приятно ми е-е-е-е-е! Свикнала съ-ъ-ъ-м!"
Proudly designed by | mlekoshiPlayground |