Странна работа

неделя, 15 февруари 2015 г.

Най-странните неща, които децата правят, необяснимите им страхове, чудати фантазии, умения и изказвания. Дали са наистина странни, или просто ние не ги разбираме, това не е съвсем ясно. Благодаря на всички, които споделиха!

СТРАХУВА СЕ
♥От ръбовете на чорапи и чорапогащници. Трябва задължително преди да се обуе да придърпа ръбовете нагоре.
♥Мая, 6 г. -  от копчета
♥Мартина, 6г. - от копчета. Не носи ризи и жилетки, защото имат копчета.
 ♥5г. 6м. - не обича шума от прахосмукачката. Когато беше по-малка, избягваше в друга стая. От повече от година е предприела нова тактика - пее много силно, за да я надвика. Настава истинска какофония, когато трябва да почистя в нейно присъствие.
♥Дея, 1г. 4м.- страх я е от музикални инструменти. Вкъщи имаме саксофон и хармоника. Започваше да плаче всеки път, щом някой засвири на тях. Замахваше да ги удари сякаш мисли, че са живи и ни нараняват. Трябваше да галим и целуваме саксофона, за да свикне с него. Хармониката просто я скрихме. 

ПРАВИ
♥2 г.- изразява се предимно с писъци и много подрежда - какво ли не, на всевъзможни места.
♥Йоан, 7 г. - когато изпитва някаква емоция, маха с ръце, все едно ще литне.
♥1г. 2м.  - когато сме на гости у родителите ми, синът ми щом види мои картини (на цветя) по стените, започва да ги сочи и да се смее, пищейки. Без никой преди това да му е обяснявал нещо за тях.

5 години LaMartinia

събота, 14 февруари 2015 г.

Всяка година на този ден пиша по нещо за блога. Вече не знам дали не се повтарям, ще ме извините. Радвам се, че не го прОдадох, прЕдадох, видоизмених, ограничих, окастрих и насилих тематично; че не го превърнах в PR бюлетин и справка за скучни събития, в тотализатор или рекламен спот. Остана си моето място. Убежище, в което казвам каквото, когато и както преценя. Мога отговорно да заявя и да се подпиша със замах - LaMartinia, това съм си аз. Лоша, добра, права, крива, интересна, скучна, се моа. Да бъда харесвана нито е нужно, нито задължително. Имам фиксацията да се старая да правя нещата както трябва, точно както на мен ми се струва правилно. Това ми е важно. Надявам се, че един ден момичетата ми ще четат и ще се смеят. Или пък ще се замислят. Или пък ще си спомнят. Каквото те решат. Моите момичета. Така ги обичам... те знаят. Толкова ме промениха и вдъхновиха, дори само заради това мога да им бъда вечно благодарна.
И това място, и него обичам. Изобщо, много ми е емоционално всеки път на тази дата. Все едно кой знае какво, някакъв си блог, чудо голямо. Но са си цели 5 години. Не какви да е, а 5 от най-скъпите ми. Винаги ще помня онзи безметежен февруари, вкъщи на дивана:
- Добре де, как да се казва? Не мога да измисля име. 
- Мартиниа? ЛаМартиниа, нали си испаноговоряща. 
- Ей, става! Даже е свободно името.

Великата конспирация

вторник, 10 февруари 2015 г.

Нашумяла напоследък и болезнена отдавна тема е толерантността. Не само тук, навсякъде. Пише се, бистри се, умува се, ама защо това, защо така, защо не иначе, как да станем по-толерантни и поради какви причини не сме достатъчно. В неделя БНТ излъчи "Животът е прекрасен, нали?" на документалиста Светослав Драганов. Филм в духа на фотографията, която харесвам - онази наблюдаващата, избягваща поуките и готовите мисли в главата, не нагласената, а гледащата и запомняща, свидетелство без наклон и намеса. Чудесен филм наистина, от тези, които не подлежат на преразказ и нямат нужда от въпроса "А какво е искал да каже авторът?".
Напоследък, за съжаление, наблюдавам ужасяващи примери за липса на каквато и да било толерантност и не спирам да си задавам въпроса какво трябва да се е случило на човек, за да възпита по подобен начин децата си - в тотално неуважение и неприемане на различните от него. Условно различни, а всъщност съвсем еднакви. Страх, незнание, катаклизми, тесногръдие, притеснение, комбинация от горните плюс още нещо, не знам... 
По този повод реших да направя опит за списък на най-честите "табута", които се внушават на децата. Разбира се, не от всички и не само тук, без претенция за изчерпателност.  Велико законспирирани теми от типа "Това е така, защото аз ти го казвам". Децата, в най-общия случай, възприемат света без натрупаните в главите ни предразсъдъци, но ние се грижим отрано да влязат в нашия шаблон. Предполагам голяма част от проблемите впоследствие водят корена си именно оттук.

Разговорите на другите

вторник, 3 февруари 2015 г.

Двама мъже на средна възраст на задната седалка.
- Вторият случай е на самотната майка. Казва ти "Няма кой да гледа детето", ти предлагаш да отидеш у тях. Носиш една бутилка водка, приспивате детето, сипваш по едно и си вършите работата.

Двама (поне съдейки по вида) клошари на спирката.
- Намерих 11 кила домашна ракия. Домашна! 11 кила!

12-14 годишни тийнейджъри в парка си говорят за бежанците.
- Колкото по-малко хора има в България, толкова по-добре. Няма да ги изхранваме, я!

Мъж и жена на съседната маса в бирария. Мъжът снима жената с телефон. Тя:
- Чакай да взема бирата в ръка, де! Сега да не ме пуснеш във Фейсбук!
Жената всъщност пие кола, след малко я бута и всичко се разлива на пода.

Понякога ми идва да подслушвам с часове и да търся причини защо разговорите протичат точно така. И моите, и тези на другите.







Proudly designed by | mlekoshiPlayground |