Миграция: Мария

неделя, 7 юни 2015 г.

Име/псевдоним: Мария
Възраст*: 37
Образование, призвание, професия или занимание: испанска филология; дългогодишен стаж в разнообразни браншове; призвание - неизвестно, а и не харесвам такива гръмки думи; занимание - "цъкам си на компютъра", както казва дъщеря ми, да кажем координатор проекти
Заминаването (кога, с каква идея, защо): 1999, за да продължа обучението си в тамошен университет; сама, на своя глава, с подкрепата на семейството ми и с идеята да остана
Мястото: Мадрид, Испания
Нещата, които ме очароваха: мултикултурата; място, на което се случват много неща (тогава разликата беше очебийна); шареното, разнообразието, тълпата; баровете, храната, навикът да излизаш вечер, да обядваш дълго и да комуникираш с непознати по всякакви поводи
Нещата, които не ми харесаха: дистанцията, която независимо от горещия темперамент и сходните черти неизменно съществува; бюрокрацията; повърхностните познанства; фактът, че независимо колко хора познаваш, в края на деня оставаш сам; ароматът на улиците, който не припознаваш като собствен; досадните въпроси, щом чуят, че си от България
Нещата, с които не успях да свикна: горните + едното наум, което местните винаги имат; чувството за превъзходство по подразбиране; незнанието, липсата на елементарна обща култура и интерес; сигурно има и още, щом съм се върнала

Трудностите: когато човек заминава сам трудностите са много - преди всичко носталгията, самотата, страхът, че "изпускаш" живота си и си влязъл в нечие друго ежедневие; липсата на спонтанност; липсата на най-близките; множеството луфтове, които не успяваш да запълниш с нищо
Какво/кой ми липсваше най-много: семейството и приятелите, разбира се. Още пазя сърцераздирателни километрични писма. Голяма, огромна липса, която не бях готова да събирам под завивките вечер.
Причина и повод да се върна: намерих всички възможни причини да оправдая връщането си, въпреки всеобщото мнение, че съм луда. По онова време заминаването не беше проста работа, имаше визи и куп документи. Знаех, че това е най-правилното за мен. Не само в онзи момент, изобщо. Семейството ми ме подкрепи безусловно, обичам ги!
Как реагираха близките/околните, коментарите: не ме интересуваха коментарите. Имаше първоначален стрес, пренареждане на отношения, връзки, приоритети, но всичко си дойде на мястото. Не съм съжалявала и за миг, че се върнах, но ако не бях заминала, щях да съжалявам.
Как се чувствам сега, кое ми липсва: Почти нищо от *там*, ако не броим баровете, в които стоиш прав и обикаляш по няколко на вечер, хубавите книжарници и езика. Всичко най-важно имам тук. Щастлива съм и не чувствам неудобство да го призная. Не разделям хората на *заминали* и *останали*, а на такива, които са се настанили там, където им е добре и такива, които се лутат. Като в това да се луташ всъщност няма нищо лошо.
Там или тук? В онзи момент не ми беше хубаво там. Може би мой период, не знам. Неуютно, настръхнало, повърхностно и стегнато. Не разбирам издигането в култ на всичко чуждо и ненавистта към всичко наше. Някак много незряла ми се струва страстта към "чужбина", дори не харесвам тази дума. Не одобрявам и мантрата към децата ни да се махнат на всяка цена. *Там или тук* е избор толкова личен, колкото и избора на партньор. Сега разполагаме със свободата да бъдем където ни се иска и няма нищо по-хубаво от това да се движим и местим, да опитваме. *Там или тук* е условност. Днес тук, утре там. После обратно. И така.

5 коментара :

Plamenna Pesheva каза...

Наскоро се завърнах от Барселона с идеята да остана там - планове, мечти...
За втори път "имигрирам" от България /преди това бяха Скандинавските страни/ и се връщам, защото се чувствам точно по начина, по който ти описваш толкова добре... пътува ми се, открива ми се, опитва ми се, но...

Valentina Tzaneva каза...

Много ми харесва умния, зрял и точен текст. напълно споделям казаното за мантрата към децата ни, която в последствие превръща родителите и децата в нещастни по много причини. Всеки има право на избор, но тук наистина се преекспонира всичко лошо и се идеализира всичко хубаво , което е в далечината. Така пропущаме време за промяна и пилеем енергия в неправилна посока

BEARKIS каза...

Благодаря за споделянето!Много точни и хубави думи, за свободата и избора!

Мъх каза...

"Там или тук? В онзи момент не ми беше хубаво там. Може би мой период, не знам. Неуютно, настръхнало, повърхностно и стегнато. Не разбирам издигането в култ на всичко чуждо и ненавистта към всичко наше. Някак много незряла ми се струва страстта към "чужбина", дори не харесвам тази дума. Не одобрявам и мантрата към децата ни да се махнат на всяка цена. *Там или тук* е избор толкова личен, колкото и избора на партньор. Сега разполагаме със свободата да бъдем където ни се иска и няма нищо по-хубаво от това да се движим и местим, да опитваме. *Там или тук* е условност. Днес тук, утре там. После обратно. И така."

Точно така смятам и аз!

vesela каза...

Аз пък бих написала точно това, което е цитирала и Марта!
Поздравявам те за избора! Човек не бива да е далеч от корените си, не напразна е приказката, че е "дърво без корен"!
Бих обиколила целия свят - дъ пътешествам, да работя, но винаги тук бих се връщала и живяла, винаги тук ще е моят дом!
Харесват ми публикациите ти, Мария, подтикват към размисъл, близко ми е мисленето ти!

Proudly designed by | mlekoshiPlayground |