Малко село на хълма, пътят се вие из поле с маслинови дръвчета, едвам се разминават две коли.

Площад с кафене, кръчма, гастроном и няколко пейки. На стотина метра е рибарският магазин със забучен на покрива мегафон – работи всяка сутрин между 8 и 9 и доставката на прясна риба звучи като сигнал за тревога. Жената чисти  уловените преди малко сардини за секунди, обезглавявайки ги майсторски с пръсти.  На стената виси колекция от ножове и плакат с рибите на Австралия, явно не са имали друг.
В кафенето се събират предимно възрастни мъже, които обсъждат разпалено нещо, играят табла, карти и пият бира. В кръчмата редовно гледат мачове, храната е вкусна, прясна и евтина. Работи след 8 вечерта, преди това поливат с вода и чистят.  Високи дървени прозорци и каменна тераса над площада.
Единственият чужденец освен нас е висок дългокос рус американец с калифорнийски акцент и обърната бейзболна шапка. Изпива около 18 бири, изпушва света, мята се на мотора, без каска разбира се, и отпрашва в неизвестна посока със също толкова русата си спътница, най-вероятно местна.
Майка ми е от Русе, казва на чист български момчето, което сервира и сипва напитките, син на собственика. Извинява се, че говори развалено, учила го баба му на село. Над главите висят чепки грозде, а подът е покрит със сухи листа.
Времето е абсолютно спряло, извън него сме, в някаква капсула. Продавачката от гастронома е опряла главата си в плота и гледа вторачено в една точка, някъде по средата на площада, където няма никой. Деца се събират на тайфи и крещят от време на време, подреждат се в кръг и навеждат глави един към друг, игра някаква. Девойки хихикат по ъглите и се крият неизвестно от кого.
До къщата се стига по тясна криволичеща уличка в бяло, отвсякъде висят нарове, смокини и маслини. Намира се точно до църквата – също бяла, със сини прозорци и голям часовник. Отмерва всеки половин час и свети в тъмното. Не е съвсем спряло времето значи.
Вечер вместо телевизия над ширналото се море се сменят 100 нюанса, като кадри в stop-motion филм. В каменния двор растат две огромни мушмули, стигат до горната тераса, а листата им падат с шум. По залез всичко се обагря в златисто, нищо освен човешко око не може да улови този велурен оттенък.
На долния етаж е прохладно, камината е застинала след последното палене, сигурно преди месеци.
Съседите ни се усмихват, прехвърлят купи с домашни зеленчуци и грозде, опитват с жестове да ни кажат нещо. Nikos и Thalia – красиви имена на добри хора. Всеки ден викат босите ни, рошави и пясъчни деца на балкона и им подаряват сладолед, бонбони, дребни сладки, галят ги по главите. Малките цвърчат, все едно някой е отворил чувал с играчки. На тръгване ги прегръщаме, мъжът пише с малко моливче адреса си върху микроскопично листче, за да изпратим снимки за спомен. Подаряваме им рисунка на селото. С пастели. Има море, планина, къщи, риби, лодки, дървета, залез. И кулата с часовника! И кулата. Пожелават ни лек път и разбира се, разревавам се.
Иска ми се да живея на всяко място, покрай което минавам. Дали може? Последната вечер мярвам нещо светещо и падащо от небето. Явно да, поне за малко.

3 Comments

  1. Приказно! Усещане извън времето, съвършено и магнетично, когато ти се иска да останеш на това място и в този момент! Дай Боже, на всеки да го изпита!

  2. Преди три години имахме подобно изживяване 🙂 в началото на септември, за това в края на същия месец потворихме. Беше вълшебно, чак неистинско. Припомни ми го, благодаря 🙂

  3. Наистина едно усещане за безвремие и едно неистово желание за вечност.

Write A Comment