Всяка една история

четвъртък, 19 ноември 2015 г.

Юли 2005. В петък трябва да сляза на Кингс Крос, после да се придвижа до Хийтроу, сама съм. Ден преди това, на 7 юли, четвъртък, избухват бомбите. В метрото, на гарата, в автобуса. Всичко е блокирано - хаос и паника, ранени, убити. Можеше да съм сред тях. Същото място, един ден разлика. Пренасочват полета от Манчестър и се прибирам. Невредима.

***
Юни 2015. Закъснявам за концерта. Мислех да сложа ток, но обувам кецовете и се изстрелвам към метрото. Слизам на Мадлен и почти тичам до залата. Заковавам се точно в осем без пет пред гишето. Симпатичен мъж разпечатва билета и пожелава приятно гледане. Втори балкон, червена завеса, американско семейство мърмори отзад, французойка вдясно разглежда на телефона си обяви за къщи. Такова щастие ме е обзело, че ми идва да се смея истерично и да целувам всички. Излиза непознат мъж с китара и подгряваща певица. Боса, къдрава, движи се като котка по сцената. Пее добре, но нетърпеливи я изпращаме, за да се  появи Мелъди. С първия тон ни помита. В далечината е дребна, но сякаш се извисява три метра над мен. Цялата в черно, коса на кок, кожен прилепнал панталон, висок ток и късо сако с перфектна кройка. Гласът, движенията, жестовете, начинът, по който свири на китара и докосва пианото - божествени.  В антракта си взимам чаша бяло вино от бара и се настанявам върху облечените в килим вътрешни стълби. Приятни непознати хора седят около мен, усмихват ми се, усмихвам се и аз. Запътвам се за втора чаша вино (с големината на напръстник са), но решавам, че няма време. Сигнал ни изпраща обратно в залата за още час пълно удоволствие - абсолютен музикален оргазъм.
Вървя към метрото, педя над земята. Обаждам се вкъщи, всичко ли е наред, след малко се прибирам. Взела съм грешните билети, дори не забелязвам, че са вече използвани и пробвам тъпо и упорито около 3 пъти да мина. Гледат ме възмутено. Късно е, гишето е затворено, нямам монети за автомата. Качвам се обратно и от павилиона купувам Оранжина, за да разваля банкнота. Метрото е полупразно, рея се с лека усмивка извън вагона. Завивам по нашата улица, набирам набързо кода и се шмугвам в синята врата. Някой готви риба на фурна, може би с доматен сос. 5 етажа скърцащи вити стълби. Вкъщи ме чака телешки стек със салата, приготвен от Т., две боси танцуващи деца и бутилка ледено розе. Не съм сама. Хубаво ли беше? Иска ли питане, но по-хубаво е да се прибера при вас.

***
Суетя се как да кача бебешката количка по безкрайните стълби. Голяма цветнокожа жена я грабва и понася като перце до горе. Шарена роба, широка усмивка, искрящо бели зъби.  Прибираме се.

***
Петък вечер, бистрото на ъгъла, пълно е с хора с чаши в ръце, едвам намираме малка свободна маса. Смях, разговори, шум, изгладени ризи, парфюми на талази и флирт във въздуха. Паркираме количката встрани и поръчваме разни неща. Водата е в красива стъклена бутилка, храната е вкусна, не знам дали защото сме гладни или просто е приготвена добре. След малко се прибираме и това е важното.

***
Мила жена на спешното гише се опитва да ни чекира в последния момент. Светнете ли в жълто, качваме ви. Ние светваме, но багажът ни не. Бих го зарязала на летището, ако не арестуваха за такива неща. Съжалявам, поглежда към децата служителката, ще трябва да намерите друг вариант. Прибираме се чак след 12 вместо след 2 чáса, но все пак сме у дома.

***
Ноември, петък 13. Убиват хора в бистрото, в концертната зала, пред дома им. Докато се смеят, хранят, разговарят, слушат музика, докато са щастливи заедно и се обичат. Докато са най-уязвими и спокойни. Там, където можеше да бъдеш и ти. И  н и е.

***
Филмът от онзи ден. Не изключителен, но добър, много човешки, уютен. Самба. Филм за това колко е важно да се чувстваш у дома, да те приемат, някой да те чака. Шарлот Генсбур е великолепна както винаги - плавна, крехка, почти без грим, на ток, с чудесно палто. Излизам от Люмиер  и вървя до вкъщи пеша. Качвам за четвърти път от сутринта деветте етажа. Единият асансьор не работи, другият е опасен. Прибирам се. Невредима.

Всяка история е лична.
Всеки детайл и спомен са важни.
Всяка петък вечер е съдба.
И всяко прибиране е от значение.
Всяко.

4 коментара :

alexpavlova.com каза...

така е, хората не са просто новинарска статистика, с която да се упражняваме в ораторско майсторство... всеки има своята история и всеки от нас може да бъде част от тази "статистика"... много силно, Мария, и главно с това, че си го написала така лично и човешки!

Sylvia каза...

Великолепен наратив, Мария! Натрупаният човешкият опит са преживяните човешки истории и със споделянето им осъзнаваме колко сме свързани всички. Благодаря ти!

Dani каза...

Много добре ми подействаха!
А и си добър разказвач!
Благодаря ти,Мария!
И,да, всяко завръщане е важно :)

Mira каза...

Благодаря ти за споделеното, Мария!
Всяка история е важна.
Всеки спомен е уникален.
И най-вече, дано винаги да се прибираме... невредими!

Proudly designed by | mlekoshiPlayground |