Напоследък срещам все по-често статии и изказвания по темата: доколко социалните мрежи представят живота в неговата цялост, в каква степен идеализират и изкривяват реалността. Някои от тях толкова патетично разочаровани, че чак самите те звучат нереалистично. Мисля, за всеки що-годе трезвомислещ е ясно, че интернет образът, дори когато се  касае просто за личен профил, е само една страна от нещата. Обикновено хубавата, добрата, естетичната – в крайна сметка естествен и логичен човешки стремеж. Същото става чест повод за атака – ама защо показвате само това, реалността е друга! Всъщност никой не го отрича. Разбира се, че кулинарните блогъри не се хранят ежедневно върху колосани покривки и фин костен порцелан, майките не носят на хълбок по цял ден красиви усмихнати бебета, които не плачат и не се наакват, пишещите поезия не комуникират ежедневно в стихове, а модните гурута имат и не дотам издържани стилистично моменти. Но дали това е толкова важно? Какво ни кара да “следим” някого в интернет пространството? Страната, която представя, или тази, която крие? И дали наистина крием нещо, премълчавайки го? Кому би било нужно обратното? Снимка в Instagram на използван памперс, тоалетна или кофа за боклук – не, благодаря.
Едва ли има човек, който харесва изцяло себе си и живота, който води, без да иска нещо повече, обратното би било притеснително. Умения, знания, опит, време, свобода, красота, хармония, пари, благополучие, признание, опции – всеки има правото да избира с какво да пълни балона с думи над главата си. И това е нещото, което служи за двигател – стремежите, идеите, онзи припалващ ентусиазъм, неспокойството на желанията. За снимки заставаме откъм хубавия си профил, споделяме неща, с които се гордеем или харесваме, помним красивите дни – избирателност, стремеж, фикция? Дали репликата е “Вижте ме!” или просто “Ето ме.”, кой знае.
Ясно е, че политическата коректност е новата цензура. Понякога толкова внимаваме да сме щадящи в думите, че изказванията ни губят плътност, на практика стават безцелни и аморфни. Притеснява ни заявяването на позиция, защитата ѝ, събирането не евентуални опоненти и негативи. Ами ако ме намразят? Ако някой се обиди? Ако изпадна в неудобна ситуация? Хем искаме да пренасяме реалния живот в социалната мрежа, хем нямаме достатъчно кураж да го правим. Тогава срещу какво роптаем?
Най-хубавото е, че имаме пълната свобода дали да участваме във виртуално-реалната проекция на действителния си живот, кого да наблюдаваме, какво да четем и споделяме, дали да го правим изобщо. С времето съм оформила определени типажи, които ми е приятно да “следя”:
– хора, които не се взимат насериозно и не се изживяват като някакъв местен тип знаменитости
– хора, от които има какво да науча
– хора, които имат куража да говорят за себе си, не нарцистично, а самоиронично и опознавателно, с любопитство
– хора с чувство за хумор
– талантливи хора, такива с приятен изказ или добро око за детайла
– хора, които присъстват умерено и избягват преекспонирането
– хора, които споделят смислено – емоции, знание, информация
– хора, които не се идентифицират изцяло с работата си и не говорят постоянно за нея, намирам го за досадно
– интересни хора, които изненадват
– хора с категорична позиция, които не се страхуват да я заявяват и аргументират
– хора, които се харесват с всичките си недостатъци, или поне умеят да ги отчитат и приемат
– хора, които имат куража да се показват не само в хубава светлина
– хора, които споделят смело и засягат теми, които мнозина считат за табу, неприемливи, срамни, неприлични
Останалите май са ми безинтересни. И наистина продължавам да не разбирам какво означава лексиконният израз “Да бъдем себе си”. Винаги сме себе си, дори в това коя част избираме да покажем. Социалните мрежи са доброволни, имаме пълното право да натиснем Delete и да “бъдем себе си” натурално. Но тогава пък никой няма да разбере, тюх.

Comments

Write A Comment