Разговор с Павлина Върбанова – автор на Как се пише?

Защо е важно да пишем правилно? Какво би казала на всички онези, които махват с ръка и определят правописа като снобизъм и претенция?

Бих ги попитала дали излизат от къщи с рошава коса, скъсани панталони и блуза на петна. Какво ще си помислят хората за тях? Че са интелигентни и имат възвишен дух или напротив – че след като не полагат елементарни грижи за външния си вид, личностните им качества са най-малкото съмнителни. Да отстраниш правописните и пунктуационните грешки от текста си е като да се срешеш и облечеш прилично (и тук нямам предвид специална прическа и маркови дрехи), преди да отидеш на работа, на среща или дори да напазаруваш в магазина. 
Как можем да подобрим ситуацията? Какво всеки един от нас може да прави ежедневно, без да е филолог или тесен специалист?

Първо, да променим нагласата към всички свои текстове: имейлите – служебни и лични; отчети, презентации, справки, които изготвяме на работното си място; статуси и коментари в социалните мрежи; публикации в сайтове и т.н. Да мислим за това, че всяка дума и всяко изречение ни представят пред читателите не само със съдържанието и смисъла, който носят, но и с формалната си страна. Съдържанието ще спечели, ако формата е безупречна; тя носи добавена стойност.
Второ, да редактираме и коригираме собствените си текстове, преди да ги предадем или публикуваме в интернет. Всеки може да използва поне автоматична коригираща програма. Тя не е манна небесна, разбира се, но върши много добра работа и е просто задължителна в днешно време, когато от бързане правим елементарни грешки.

Трето, да опресним знанията си за българския правопис, пунктуация и граматика. Да се снабдим с надеждни и актуални справочници, за да проверяваме в тях, когато се съмняваме в изписването на дадена дума или в поставянето на запетая, да речем. Много трябва да се внимава с онлайн речниците на българския език, защото в повечето случаи не се знае кой стои зад тях и каква база от думи е използвана. За съжаление, меродавният “Официален правописен речник на българския език” (2012) е публикуван само в хартиен вариант.

Какъв тип читатели се допитват до сайта и купуват книгата ти?

Предполагам, че това са хора, които са критични към своята езикова култура и се стремят да я повишат. Потребителите на сайта са доста разнообразни, ако съдя по езиковите въпроси, които получавам по имейла – от най-елементарни (вероятно зададени от деца), до трудни и такива, за които нямам категоричен отговор (поставени от специалисти,  навлезли в тънкостите на българския език). Статистиката показва, че най-често сайтът се посещава от млади хора (25 – 34 г.), а жените (64%) значително преобладават над мъжете. Значи сме не само по-нежната, но и по-прецизната половина. 🙂
А за книгата ме радва това, че се поръчва и от българи, живеещи в чужбина.

Имайки наблюдения върху аудиторията, променят ли се хората? Какво ги кара да започнат да се стараят?

Мисля, че промяна в отношението към езиковата култура има и все повече българи се стремят да пишат правилно. Предполагам, защото писменото ни виртуално присъствие вече взема превес над другите ни езикови изяви. То стига до много по-широка аудитория, пред която можем да се представим в положителна светлина по два начина: 1) със съдържанието на текстовете ни (по което ще ни изпратят) и 2) с формата им (по която ще ни посрещнат). Добре е още в самото начало да се появим в безупречна форма.
Пунктуацията безспорно е трудна материя, аз лично изпитвам постоянни колебания. Какви съвети можеш да дадеш на онези, които не се чувстват сигурни?

Отдавна се каня да напиша една “концептуална” статия за запетаите – те са всъщност основният проблем в пунктуацията. Пишещите обикновено свързват запетаите с определени думи: пред еди-коя дума се пише запетая, а пред еди-коя никога не се пише. Тази постановка е не само грешна, но и вредна, защото подменя основните принципи на българската пунктуация. Един от тях е, че в сложното изречение запетая се поставя там, където минава границата между съставящите го прости изречения. Често на тази граница се намират определени съюзи (а, че, но, защото, когато, който) и така се създава впечатлението, че запетаята се поставя заради тях. Съюзите не са надеждни съюзници в борбата за овладяване на пунктуацията. Те могат да ви подведат, затова винаги внимавайте къде точно минава границата между простите изречения в сложното. 
Какво мислиш за чуждиците, привнесените думи и изрази? Трябва ли да се стараем да ги избягваме? Замърсяват или обогатяват езика?

“Употребата на думи от чужд произход е обикновено и естествено явление в живота на езиците, тъй като никой народ не живее изолирано от другите народи”. Надали някой би могъл да намери силен довод срещу това твърдение на Любомир Андрейчин, един от изтъкнатите български езиковеди. Въпросът е в мярката. Прекалената употреба на чуждици прави речта натруфена и претенциозна, а понякога и неразбираема – за мен това вече е истински проблем: да се скъса нишката в общуването.
Ако в българския език има еквивалент, тогава чуждата дума по-трудно се налага. Ето, в предишното изречение аз предпочетох да употребя еквивалент, защото нямаме българска дума, която означава абсолютно същото. Можех да кажа точно съответствие, но това вече са две думи, а човек поначало е склонен да употребява по-кратки думи, изрази и т.н.
Веднъж, докато пътувах в трамвая, един младеж до мен говореше по телефона, явно със свой приятел. Той каза: “Добре, тогава ела у дома към 5 часà и ми донеси диска. Другата опция е да се видим някъде в центъра след 8 часà”. Запитах се защо момчето каза опция, а не възможност. Мисля, че имам отговор. Защото възможността е доста общо понятие, докато опцията е по-конкретна. Както в компютърните програми или в интерфейса на сайтовете, където опциите са определен брой и са точно указани, така и тук опциите бяха ясни: вкъщи към 5 часà и в центъра след 8 часà.
Ако чуждите думи ни помагат да се изразяваме по-ясно и по-точно, защо да ги избягваме? Езикът ни не губи българския си характер, когато в него навлизат чужди думи, тъй като българска си остава неговата фонетика и най-вече граматиката, която е сравнително стабилна и по-трудно се поддава на промени и особено на чужди влияния.
На какъв етап от служебната кореспонденция е добре да се освободим от учтивата форма Вие?

Това трябва да се почувства. 🙂 Универсален съвет не мога да дам, но мога да кажа със сигурност, че напоследък много по-бързо приключваме с формалното Виеи преминаваме на ти, особено в устното общуване. Редно е това все пак да става след предложение от едната страна, ако двете страни са равнопоставени. Ако не са, преминаването на ти не ми изглежда добра идея. Но в случай че по-високопоставената страна предложи това, би следвало да се очаква положителен отговор от по-нископоставената. Деликатни са тези моменти и трябва да се внимава, защото има и чувствителни хора, които държат на официалното Вие
Трябва ли езикът ни да е адаптивен и адекватен в различни обстоятелства и ситуации?

Разбира се. Всеки развит език с достатъчно дълга устна и писмена традиция – а българският безспорно е такъв – разполага с изразни средства за всякакви речеви ситуации. Неестествено би било например да говорим с приятелите си така, както бихме говорили с изпълнителния директор на фирмата, в която работим, или със служителите в банката. Тъкмо умението да подбираш адекватните думи и конструкции е белег на висока езикова култура, а не умението да говориш и пишеш “заоблени”, високопарни (и често кухи) фрази, както смятат мнозина.

Как да коригираме тактично, така че да не обиждаме човека отсреща? Имаш ли някакви трикове?

Досега не съм открила начин за тактично публично коригиране, а и не е в стила ми да правя забележки на другите за правописа им. Случвало ми се е няколко пъти да сигнализирам за грешка, но винаги – в лично съобщение. Ако държите да коригирате някого, той трябва да ви е достатъчно близък и да сте сигурни, че няма да се засегне. И непременно – в лично съобщение, иначе ще го изложите публично. Да, също така трябва да сте сигурни, че вашата правописна култура е на достатъчно високо ниво. 😉

Мислила ли си за справочник за деца? С красиви илюстрации и забавно обяснени основни правила. Смятам, че би бил полезен и на голяма част от родителите.

Не ми е хрумвала такава идея и честно казано, се съмнявам, че бих я осъществила добре. Поне не сама като автор. Значи трябва да се намерят съавтор и издател, който да инвестира повече средства в подобна илюстрована книга. Финансовата страна е важна в книгоиздаването, както и във всяка област на нашия живот.
Ако трябва да остане едно-единствено правило в българския език, кое би избрала?

Дори и хипотетично не съм в състояние да си го представя. Няма такова правило в книжовния български език, което да стои над всички други. Той е сложна система и не може да се крепи на едно правило.
Кое правило според теб е ненужно и спокойно може да отпадне?

Ако посоча такова правило, ще трябва да се аргументирам доста обстойно и освен това рискувам да си навлека гнева и неприязънта поне на част от читателите на интервюто. За много хора всяко предложение за промяна в книжовните правила е кощунствено посегателство върху българския език изобщо. Аз не се страхувам да изложа мнението си. Повече се страхувам от инертността и нежеланието на обществото ни да осъзнае, че говоримият ни език (вследствие на естественото си развитие) вече доста се различава от книжовния (който си стои неизменен от 70 години), затова и книжовните норми все по-трудно се овладяват и все по-трудно се поддържа общ езиков стандарт. Време е да започнем поне да говорим открито за това.
В какво виждаш красотата на българския език?

Когато стане дума за красотата на българския език, първата ми асоциация е едно слово, произнесено от Петър Увалиев преди двайсет години. Странно е как езикът – който има преди всичко практическо предназначение като средство за комуникация – с течение на времето се е развил дотолкова, че е придобил и естетическа стойност. Ако прочетете Похвалното слово на Увалиев, ще се убедите в това.
Ние се свързваме емоционално с родния си език, на който се изразяваме най-добре, на който говорим с най-близките си хора в семейството, който ни обединява със сънародниците ни, а близкото и родното обикновено ни е мило, свидно и красиво. Всеки българин с усет за езика, може да види неговата красота: и в едва доловимите нюанси на думите, и в необичайните им съчетания (поетите са големи майстори!), и в провокиращите нови граматични употреби, и в непрекъснатите промени, на които е способен само един силен и жизнен организъм.

Comments

Write A Comment