“Баща ти кашля лошо.” – каза майка ми в началото на септември, точно се бяхме върнали от море. Тя е човек, който никога не всява излишна паника. “Сигурно е нещо вирусно.” – опитах се да я успокоя, себе си също. “Тати, приберете се по-рано, за да отидеш на преглед.” – всяко лято до късен октомври прекарваха на село. “Ще ми мине.” – каза той и приключихме темата, можеш ли да спориш с лекар. След седмица-две се видяхме. “Нося ти инхалатора, дядо, много е лесно.” Баща ми този път беше някак тъжен, странен и уморен. Направи си инхалация заради Мартина, въпреки че вече знаеше. Няма да го забравя – в средата на синята стая с инхалатора, загледан в една точка пред себе си, в нищото.

 Кашлицата продължи и се влоши. Молех му се по телефона да се прибере. Първо не можеше да остави градината, двора и къщата, после изведнъж каза “Вече никой не може да ми помогне, и Господ дори”. Глупости, изсмях се, всичко ще бъде наред. Помислих, че е отново черният му хумор. Но не беше. След много увещания накрая склони. Консултация, преглед, скенер. На шести октомври излезе резултат под въпрос. Този въпрос събра 300 тона надежда. Може да не е това, може да е най-леката форма, може да има грешка, може да е нещо друго, може просто да са се объркали. Първа бронхоскопия – неуспешна. След нея отказа да прави каквото и да било. “Няма смисъл.”, каза ми. Всички се впрегнахме да го убеждаваме, че смисъл има, че трябва да се стегне (Боже, каква велика глупост, как просто да се стегнеш?!), че трябва да продължи заради нас и себе си.

“Майри, донеси ми някоя нова книга, ако имаш”. Купувах му по няколко всеки път. Стараех се да не са за смърт, болест, край, апокалипсис, не исках да го натоварват и затормозяват. Четеше бързо, както винаги, стриктно оставяше настрана моите, прилежно ги подвързваше и после ми ги връщаше. Исках да го зарадвам с нещо, но не знаех с какво. Всеки път, когато питах “Как си?” ми се искаше да се ударя с тежък предмет по главата. Как си? Що за тъп въпрос, що за тъп въпрос…

След няколко седмици се влоши рязко. Никога няма да забравя този ден. Треперех като лист и почти тичах до нас. “Голям съм калпазанин, какво ви причинявам…”. Човекът, който цял живот помагаше на другите, сега имаше нужда от помощ. Приеха Доктора, който лекуваше всички, в болница. Дългият светъл коридор и хилядите документи, които трябваше да попълним. Ирония или цинизъм, но разстоянието между хосписа и родилното отделение е само три етажа. Нищо и никакви т р и етажа. Всичко ще бъде наред, дръж се, тати. След няколко разговора с консултиращи специалисти и бързо общо подобрение реши да се бори. Да направи допълнителните изследвания  и да се лекува. Заради нас.

Отново надежди да бъде най-малко лошото от лошото. Уви, резултатът беше възможно най-тежък. Нови маркери, проби, чакане… Лаборантката, която ме погледна почти паникьосано в тъмния сутерена с думите  “Да започва възможно най-бързо лечение!”. Няколко месеца имах чувството, че живея в коридорите на болницата. Изчетох всичко около диагнозата – от научни доклади до темите в бг-мама, исках да съм подготвена, да измисля решение. Безкрайно чакане, консултации, изследвания, съмнения, надежда, отчаяние, пак надежда. “Няма да доживея до рождения си ден май.”

Химиотерапиите се превърнаха в наш малък ритуал. Каква ирония, все едно пием кафе. Отивах да го взема от вкъщи към 8, той, както винаги готов, избръснат, със стегнат багаж, ухаещ на афтършейв, моят си тати. Отивах задължително гримирана, с усмивка, сякаш излизаме на разходка, да не го тревожа. “Как са децата?” – винаги първият му въпрос. Децата, за които беше готов на всичко и които толкова го обичаха. Стараех се да го разсейвам, да му давам кураж, да му разказвам някакви ежедневни глупости. Всъщност не знаех какво да му кажа… Тези неща трябва да се учат в училище, за да може човек да е поне малко адекватен.

Спирахме пред болницата, той палеше цигара пред входа, отивах на гишето, регистрирах документите, купувах му вестници и се качвахме в отделението. Чакането пред кабинета за прием, жените с перуки и мъжете в инвалидна количка, младите момичета без вежди. Всеки път се радвах да видя позната физиономии. Някои от тях никога повече не се появиха. “Хайде сега автографите!”, му казвах бодро – десетките декларации, заявления и какви ли не бумаги. “Само се занимаваш с мен, отивай да си гледаш децата!”. Много се притесняваше да не ни ангажира, да не ни нарушава ритъма, да не ни затормозява. Винаги с мисъл за другите, никога мрънкащ и хленчещ. Обичах това време заедно, дори да си мълчим, дори да седя до него, докато попълва кръстословица пред Онкологията. Възраст, тегло, ръст, алергии, диабет, болка? Всичките въпроси, всеки път. Имате ли болка? Този въпрос ме пронизваше като шиш през слепоочието. Все едно го питаха нещо обичайно и нормално като “Вали ли навън?”

Стана любимец на всички, както винаги и навсякъде. “Колегите са трудни пациенти”, ми казваха сестрите. Да, защото са наясно с всичко. Беше хем непокорен и своенравен, хем желязно дисциплиниран. Никога не се оплакваше, беше свикнал да се справя с всичко сам. Оставях го на вратата на кабинета за взимане на кръв. Спокойно, всичко ще бъде наред, и го прегръщах. Всеки път. Усмихваше ми се едвам и очите му се насълзяваха. Защото знаеше, че нищо няма да бъде наред. Поне не така, както ни се искаше.

Ходех възможно най-често вкъщи. Майка ми се държеше – в грижите за него, в тревогите около изследванията, скенерите, добавките, храната. Купуваше му какво ли не, приготвяше каквото пожелае, обгрижваше го с онази нежна любов, която е между майчината и тази на любимата жена. Така, както трябва да бъде. Ходех обикновено около обяд. Преструвахме се, че всичко е наред, че е просто настинка или неразположение. Някак отказвахме да приемем действителността. Правехме семейните празници както преди – пълна маса, много смях и приятна компания. Баща ми се оттегляше, после пак сядаше на масата. Беше започнал да говори все по-малко, уморяваше се. Някак започна да отсъства, да се отделя.

След скенера през февруари всичко се срина. “Резултатът е добър”, каза лекуващата му лекарка, има редукция, но препоръчваме допълнителни терапии, за да потиснем … вече ми се губи терминът. Отново висене пред кабинети, консултации, сълзи. Постепенно спря да излиза, да чете, да говори, да става, да се храни. Човешката психика има удивителната способност да се адаптира към всичко – ден след ден, ужас след ужас, кошмар след кошмар. Свикваш и живееш час по час, радваш се на някакви малки хапки, проблясъци, радости.

Виждах го всеки ден. Успявах да му кажа само, че го обичам. Всичко друго засядаше на гърлото ми и просто не можеше да се превърне в думи. Беше отслабнал до неузнаваемост – сянка на себе си. Държах ръката му и се стягах, за да не плача пред него. Как си? Малко по-добре, казваше. Не искаше да ме тревожи, знаеше, че се влошава с всеки час, но просто не искаше да ме тревожи… Знаеше абсолютно всичко, както винаги. Най-мъдрият човек. Сякаш преминаваше в друго измерение, все едно се подготвяше.

Разбрах, че вече го няма при нас, когато ми каза “Разбра ли, че Кая се върна? След 13 месеца, ето я!” – и посочи пода, където нямаше нищо. Кая беше мъртвото ни куче, което той толкова много обичаше. Започнаха и други халюцинации, въображаеми разговори с хора, колеги, приятели. Все едно беше по средата между Там и Тук. “Делир е състояние, характерно за хора с терминални заболявания, проявява се обикновено няколко седмици преди смъртта.” Това направо ме срина. Нито знаех къде се намирам, нито какво следва, нито какво е редно да направя, нито какво да му кажа, нито как да успокоя майка ми. Опитвах се да се разсейвам с работа, деца и странични неща, без успех…

Всички предполагахме какво ще се случи, но някак го изтиквахме от съзнанието си. Никой не може да се/те подготви за това. На 16 март го видях за последно. Може и да се размине, каза ми той и се усмихна. “Дядо спи.” – каза Матеа. “Дядо отива на небето.” – отговори ѝ той и се усмихна. На следващия ден тя вдигна температура, след 2 дни я диагностицираха с пневмония, а Мартина беше пред ларингитен пристъп. Всички гадости накуп. 2 дни не успях да отида – нещо, което никога няма да си простя. Никога. Никога. Никога.

На 19 март обяснявах на приятелка по скайп, че възнамерявам да прекарам “спокоен” съботен следобед с книжка на дивана, за да избия поне за час-два черните мисли, след това да се оправя и да отида до нашите. Точно отворих “Да дойдеш на света” (пак ирония) и телефонът иззвъня. Беше майка ми. Дори не можах да се разплача от силния стрес, просто ме заля паника, и ужас, и страх, и отчаяние. Брат ми ме чакаше с такси долу – най-дългият път. “Защо не  ме изчака? Два дни не успях да дойда, съжалявам…” Държах ледената му ръка все едно се опитвах да я стопля. На другата стояха мартениците, които му вързах преди седмици и часовника, който никога не сваляше. Лъч светлина огряваше лицето му, сякаш беше заспал.

След това всичко беше кошмар. Нощувах при майка ми, на сутринта станах с очи, все едно ужилени от оси. В погребалната агенция  с брат ми – черен килим и тапети, хол, декориран с урни. Избрахме кремация, защото той мразеше всякакви ритуали, гробища и почерпки над мъртви хора. Лекарски реализъм.

Събрахме се в Света София за кратка церемония в  най-тесен кръг. Сякаш ни гледаше от снимката и казваше “Не се занимавайте с глупости, прибирайте се вкъщи.” Докато чаках свещеника, за да уговорим панихидата, през един от онези високи прозорци с решетки се насочи точно към моя стол силен лъч светлина, като от прожектор. Баща ми. Исках да го материализирам някак, да го “направя” пак – от светлина, от хартия, от пластилин, от някаква материя, за да го виждам. За да ме увери, че всичко е наред и няма за какво да се тревожа, да ме прегърне и да ми каже пак Майри (така ме наричаше) с лека пауза, усмивка и любов.

Нямаше го. И все повече нямаше да го има. С него си отиде спокойствието, че всичко е поправимо, че всичко ще завърши добре, че всички сме си тук и сме заедно.

Отиде си не само голям баща, а и голям човек, душа, ум, любов, талант, приятел, вдъхновение и опора.

“Вече си нямам тати, Мартина”. Мисля, че не ме разбра. И така май е по-добре.

Comments

  1. Разчувства ме LaMartinia! Не, разплака ме и пак ме заболя…ако въобще е спирало. Чрез твоите страшни три месеца без ТАТИ, съприжявах отново моите три дълги години без моя баща.
    И не, времето не лекува, просто се учим да живеем с тази болка, защото те няма да спрат да ни липсват. Дано някой ден отново се срещнем с тях на по-добро място!
    Прегръщам те!

  2. Винаги ще имаш тати, Мария. И не е нужно да го правиш от хартия или пластилин. Понякога ще бъде лъч светлина, друг път мъдра мислъл – все някак ще те намира. Тези хора никога не ни оставят, а ние никога не ги забравяме…
    Прегръдка от една непозната,която поплка на твоята история.

  3. Преминах през всичко това, през което си преминала ти, Мария! Чакане на диагноза, няколко пъти, висене по болници, отдръпване от масата по празници, депресивни състояния, халюцинации, гърчове и какво ли още не. Изчетох всичко възможно в интернет пространството. Какво ли не се опитах да направя, как ли не се опитах да помогна, но уви, загубих го след 1 година и 8 месеца безспирна борба. Най – тежките ми години от живота. Най – ужасното бяха халюцинациите накрая… плачех пред него, защото бях малка и не се сдържах… Прегръщам те!

  4. Вече седем години не моа да си простя…! Но времето лекичко, по малко ще ти помага

  5. "…нещо, което никога няма да си простя. Никога. Никога. Никога…."
    Недей, прости си…чувството за вина изяжда.
    Когато майка ми влезе в болница, дори не успях да отида и да я видя ( зима, три деца, болести, а и не пускаха в интензивното). Три години се обвинявах и накрая се поболях.
    Специалист ми помогна да превъзмогна чувството за вина.
    Когато тази Коледа баща ми внезапно стана зле, бях до него. Не знаех какво да направя, освен да извикам "Бърза помощ", не знаех какво да кажа. Не успях дори да му кажа, че го обичам, защото не исках да приема, че това е сбогуване. Половин час по-късно, него вече го нямаше.
    "…Никой не може да се/те подготви за това…"
    И както казва Елса :" Много, много е трудно да бъдеш този, който трябва да остане и да живее без някого.”

  6. Аз си спомням дори датата – майка ми се обади на 08.09 – последва същият филм – кашлица, грешни диагнози, лутане, ужасната истина, чувство за вина. След три месеца него вече го нямаше. Сега, три години по-късно си мисля, че така е било по-добре, защото му спестих всики ужасии – бронхоскопии, химиотерапии(след всички случаи около мен, все повече си мисля, че това е бизнес, който убива, а не спасява животи).
    Исках да напиши за погледа, наистина той е нещото, което ме шокира и винаги ще помня. Това беше моят татко, но сякъш само тялото му. Взирах се в очите му и не можех да го открия. Гледам последните му снимки – поглед зареян някъде извън тук и сега. Тъжен, но и спокоен, омиротворен.
    След три години, все още посягам към телефона, за да му се обадя, ако нещо ме е развълнувано. Никога вече не си същият и това е нормално, просто си различен. Изплуваш благодрение на спасителни пояси – малки боси крачета, чаша(бутилка)вино, разменени усмивки, хора, които познаваш и обичаш и други, с които се запознаваш………

  7. Познавам всяка една дума,всичко написано, дори и препинателните знаци ми говорят за тогава и сега – при мен вече 11 години…това усещане се превръща в мазол, който се научаваш да носиш и понасяш, като част от теб, винаги с теб. Прегръщам ви!

  8. Много съжалявам,няма думи за утеха.Само прегръдка.И съпричастност.От цялото ми сърце и душа.

  9. Мария, много мога да ти кажа, но то ще е без значение. Колкото и банално и абсурдно да ти звучи, трябва да се научиш да живееш с тази болка, защото тя никога не отминава. Понякога я забравяш за малко, но тя винаги ще е там.
    Моите най-искрени съболезнования!

  10. Това не преминава, Мария. Няма кой да замести липсващия. Липсва ти, сещаш се често или рядко, но се сещаш. Искаш да споделяш, а човекът просто го няма. Но намираш друг/и, на които да споделяш, а тези, които са ни оставили, просто ни гледат отгоре и пазят и вероятно навестяват в сънищата (аз така искам да вярвам).
    Аз загубих по-малката си сестра и все едно бе вчера. Липсва ми много и постоянно, но знам, че тя иска да съм щастлива и аз живея да съм щастлива.

  11. и баща ми.. 31.03.2015.. "изчезна" по подобен начин.. също не искаше гроб.. полетя от един хълм в родопите под звуците на кабата на един приятел.. издъхна буквално в ръцете ми.. не съжалявай, че не си била там, когато си е тръгвал.. той все ще е до теб.. както и моя до мен и до сестра ми, която е на 3 хил. км. от тук..

Write A Comment