Maravilla

вторник, 28 март 2017 г.



Колата, която ще ни закара от Тринидад до Хавана ни чака в точно уречения час пред квартирата. Частно такси, с каквито чужденците се придвижват из страната, поради наличието на един единствен автобус по релация, който се пълни за седмици напред.

Шофьорът е със снежнобяла риза, черен панталон с ръб и нови слънчеви очила. Подстриган и избръснат изрядно, с чисти лъснати обувки, непрекъснато наглася колана и ръкавите си. За разлика от повечето кубинци е с прозрачно бяла кожа, осеяна с лунички, рижава коса и светли очи, прилича на американец или скандинавец.

Спираме, за да вземем другите пътуващи – двойка млади аржентинци. Кубинецът прави невъзможното да смести багажа, не мърмори, пуфти или псува – любезно, стегнато, бързо, с премерени движения. Тръгваме. 

Обикаля няколко преки, за да намерим някъде кафе, по моя молба, 8.30 сутринта е. Съжалявам, казва той, всичко е затворено, ще имам грижата по-нататък. Излизаме извън града, трафик няма, в Куба 90% от местните не разполагат с автомобил.

Аржентинецът е страшно приказлив. Толкова сме уморени, че дори нямам желание да се включа в разговора, предпочитам само да слушам.

     -  Приятелите ни се чудеха защо сме избрали Куба за ваканцията. Там няма нищо, какво ще правите, се опитваха да ни разубедят, но ние бяхме решили да дойдем.

         -     Не че съм от тук, но Куба е красива страна, хората са добри и гостоприемни, музиката и природата са ни богатството. Имаме много.

Разговорът минава през политика, Че Гевара, тукашното изкуство, образование, здравеопазване, средната заплата в Куба (равностойност на 50-60 BGN), Латинска Америка като цяло, разликите и навиците, комуникацията и манталитета. Друг различен свят, в който обичайните наши си европейски теми нямат място.

Самостоятелност - да или не?

вторник, 7 март 2017 г.





Така нареченото модерно родителство като че ли е характерно по-скоро с леко нервните си крайности, отколкото с някакви устойчиви тенденции. По отношение на детската самостоятелност в единия отбор са свръхпараноичните и обсесивни родители, които опъват плаща на грижата и забравят, че под него има човешко същество със собствено мнение, вкус и гледна точка. В другия са лежерните типове, които твърдят, че имат доверие на децата си и често ги оставят да се оправят сами. 

Лично аз клоня към и симпатизирам категорично на вторите. Опитвам се да поддържам баланс, но често за странични хора изглеждам прекалено уверена в идеята, че детето може да се справи само. Не защото е свръхинтелигентно, надарено или зряло, а просто защото има в ръцете си свободата да опита, да сгреши и да се научи. 

Отдавна свикнах да не обръщам внимание на забележки, да се обяснявам, да давам отчет или да проповядам моята философия на други родители. Отговарям, ако ме питат, разказвам, ако се интересуват, но никога не убеждавам в правотата си – поради простия факт, че не съм експерт или гуру по материята „успешен родител“. 

Справям се както мога, опитвам, налучквам, често се водя по децата, колкото и нерви и усилия да ми коства това. Бъркам и отчитам грешки, невинаги успявам да не ги повторя, но това е път. Ако знаем предварително какво ни очаква, едва ли би било толкова интересно и вълнуващо.

Напоследък срещам все повече родители, които се опитват да предпазят децата си буквално от всичко, дори от тъгата, сълзите, временния неуспех, грешките, паданията, лекетата и най-общо казано  от ожулените (в пряк и преносен смисъл) колене  - един цял раздел и символ на детството, за който винаги си спомняме с любов, умиление и  носталгия. И който  е неизбежен, въпреки всичките ни усилия да го спестим на децата си.
Proudly designed by | mlekoshiPlayground |