Колата, която ще ни закара от Тринидад до Хавана ни чака в точно уречения час пред квартирата. Частно такси, с каквито чужденците се придвижват из страната, поради наличието на един единствен автобус по релация, който се пълни за седмици напред.

Шофьорът е със снежнобяла риза, черен панталон с ръб и нови слънчеви очила. Подстриган и избръснат изрядно, с чисти лъснати обувки, непрекъснато наглася колана и ръкавите си. За разлика от повечето кубинци е с прозрачно бяла кожа, осеяна с лунички, рижава коса и светли очи, прилича на американец или скандинавец.
Спираме, за да вземем другите пътуващи – двойка млади аржентинци. Кубинецът прави невъзможното да смести багажа, не мърмори, пуфти или псува – любезно, стегнато, бързо, с премерени движения. Тръгваме.
Обикаля няколко преки, за да намерим някъде кафе, по моя молба, 8.30 сутринта е. Съжалявам, казва той, всичко е затворено, ще имам грижата по-нататък. Излизаме извън града, трафик няма, в Куба 90% от местните не разполагат с автомобил.
Аржентинецът е страшно приказлив. Толкова сме уморени, че дори нямам желание да се включа в разговора, предпочитам само да слушам.
     –  Приятелите ни се чудеха защо сме избрали Куба за ваканцията. Там няма нищо, какво ще правите, се опитваха да ни разубедят, но ние бяхме решили да дойдем.
         –     Не че съм от тук, но Куба е красива страна, хората са добри и гостоприемни, музиката и природата са ни богатството. Имаме много.
Разговорът минава през политика, Че Гевара, тукашното изкуство, образование, здравеопазване, средната заплата в Куба (равностойност на 50-60 BGN), Латинска Америка като цяло, разликите и навиците, комуникацията и манталитета. Друг различен свят, в който обичайните наши си европейски теми нямат място.
Кубинецът разказва, че е бивш полицай, но е напуснал системата. Сега работи на две места – като охрана на големия лъскав хотел в центъра на Тринидад и като частно такси. Жена му е помощник кухня, имат малко бебе. Бачкат доста, справят се, доволни са.
Аржентинецът споделя, че образованието при тях е проблем, все още не всички имат възможност да учат, а неговите собствени баба и дядо са били напълно неграмотни. Сега едрите земевладелци от Австралия и Щатите са изкупили най-красивите части на страната и на практика дори туристите не виждат най-живописните райони, превърнати в недостъпна частна собственост.
От време на време се разминаваме с някоя лада, стар кадилак или буик, но най-често с каруци или с камиони, които превозват работници, студенти, по-рядко туристи. При всяко преминаване на автомобил,  местните спират да си говорят, махат и ти се усмихват, подвикват след колата, децата тичат и се закачат. Кипи живот и в най-невзрачното село. Хората разговарят в реална социална мрежа, на живо. Интернетът тук е лукс, има го в няколко точки на големите градове, при това много скъп и бавен.
Нашият човек спазва обещанието и спираме за бързо кафе. Всъщност „бързо“ е относително понятие в Куба, тук никой заникъде не бърза.
Малко преди Хавана аржентинецът продължава да говори, вече почти монолог, разказва какво си е купил (дискове с музика, фанелки с Че Гевара (но с бродерия, не лепенка!), много книги.
  – Другите туристи пълнят куфарите с ром, ние с моята señora – с книги. – смее се доволно и намества очилата си. Щастлив е, че е оборил приятелите си и Куба всъщност е прекрасно място.

И сега, след смъртта на Кастро, как е? – продължава с въпросите.

      – Няма някаква съществена промяна. Всеки преживя загубата му посвоему. Не знаем какво ще се случи със страната… Обичаме да казваме, че сме фиделисти, не комунисти. – смее се.

Заплатите ви са ниски, не можете да пътувате… Как се живее в Куба?

      – Живеем си добре, всеки се справя както може, работи на няколко места, намира начини. За мен е важно да се грижа за семейството си, да сме здрави, да сме заедно. Тринидад е малък, но много красив град.  Вечер с жена ми обичаме да излизаме, пийваме по бира, слушаме музика на площада, бебето спи в количката, виждаме се с приятели. Това ни е достатъчно. Добре сме.
Първо слизат аржентинците.  Решаваме, че резервираната квартира е прекалено далече от центъра и молим шофьора да спре в старата част на града, за да си търсим друг вариант.
       – В никакъв случай, ще ви придружа, няма да ви оставя да обикаляте с куфарите.
       – Не искаме да те бавим.
      –  Не ме бавите, спокойно.

След няколко преки спираме на улица Obrapia, пред невзрачен вход, на който с маркер са изписани три женски имена – Mercedes, Graciela и Alina. От звънеца дрезгав глас ни уверява, че има свободна стая и даже много щяла да ни хареса. Все едно ни е, стига да е в центъра, само за вечер сме преди полета. Шофьорът настоява да качи тежките  куфари до последния етаж, по свръхтясното стълбище. Навън е вече над 30 градуса, но бялата му риза е все така безупречна. 

 – Куба е страхотна, много се радваме, че дойдохме. – му казвам.

Той се усмихва доволно, влиза в белия китайски автомобил и потегля – обратно към Тринидад или следващия си адрес.

А квартирата наистина е чудесна,  чиста, просторна, с гледка към цяла Хавана – град по декадентски красив, едновременно тъжен и пищен, вехт и лъскав, бумтящ и гладък.

Ciudad maravilla (в превод: прекрасен, възхитителен, единствен, съвършен град, град-чудо) пише с маркер на стената в коридора. Не само градът, не само.

Comments

  1. А само преди 3 години, когато отидохме там за 30-тия ми рожден ден, средната заплата беше $19.. явно бързо се променят нещата. Дано чарът не се изгуби само, че още ме държи опияняващата атмосфера от разходките по малките улички и случайните самба фестивали, заради които затваряха половин квартал малко зад Малекон, обиколките с розов Понтиак из целия град и несметните количества ром и цигари, които употребихме в опит да попием всеки един момент. Като пътуване във времето е, ама истинско.

Write A Comment