Така нареченото модерно родителство като че ли е характерно по-скоро с леко нервните си крайности, отколкото с някакви устойчиви тенденции. По отношение на детската самостоятелност в единия отбор са свръхпараноичните и обсесивни родители, които опъват плаща на грижата и забравят, че под него има човешко същество със собствено мнение, вкус и гледна точка. В другия са лежерните типове, които твърдят, че имат доверие на децата си и често ги оставят да се оправят сами.

Лично аз клоня към и симпатизирам категорично на вторите. Опитвам се да поддържам баланс, но често за странични хора изглеждам прекалено уверена в идеята, че детето може да се справи само. Не защото е свръхинтелигентно, надарено или зряло, а просто защото има в ръцете си свободата да опита, да сгреши и да се научи.
Отдавна свикнах да не обръщам внимание на забележки, да се обяснявам, да давам отчет или да проповядам моята философия на други родители. Отговарям, ако ме питат, разказвам, ако се интересуват, но никога не убеждавам в правотата си – поради простия факт, че не съм експерт или гуру по материята „успешен родител“.
Справям се както мога, опитвам, налучквам, често се водя по децата, колкото и нерви и усилия да ми коства това. Бъркам и отчитам грешки, невинаги успявам да не ги повторя, но това е път. Ако знаем предварително какво ни очаква, едва ли би било толкова интересно и вълнуващо.
Напоследък срещам все повече родители, които се опитват да предпазят децата си буквално от всичко, дори от тъгата, сълзите, временния неуспех, грешките, паданията, лекетата и най-общо казано  от ожулените (в пряк и преносен смисъл) колене  – един цял раздел и символ на детството, за който винаги си спомняме с любов, умиление и  носталгия. И който  е неизбежен, въпреки всичките ни усилия да го спестим на децата си.
То не може без мен.
Чувала съм се какви ли не изявления от този тип. Не може да заспива/да се храни/да излиза/да е спокойно/да ходи в тоалетна БЕЗ МЕН. Някакво егоцентрично самоиздигане на пиедестал, което по-скоро издава неувереност, отколкото самочувствие и осъзнаване.  Тясна зависимост между детето и (обикновено) майката, което може да продължи десетки години и в крайна сметка не прави услуга никому. За съжаление си даваме сметка, когато вече е твърде късно.
Ще се загуби.
Повечето родители смятат по подразбиране, че детето не може да се ориентира добре, трудно запомня посоки, локации и места. Докато един хубав ден в извънредна ситуация (забравен телефон, отложена тренировка или изтощена батерия) на същото това дете не му се наложи да се прибере само и о, изненада, намира дома си! Ама как успя? Трудно ли беше? Притесни ли се? Най-вероятно не, защото този маршрут е минаван стотици пъти, а и детето междувременно е пораснало. Често децата са по-умни и съобразителни, отколкото си мислим ние. Просто не забелязваме знаците.
Ще му се случи нещо лошо.
Разбира се, в мрачната фантазия на всяка майка се случват апокалиптични картини, филми на ужасите, престъпления и редица нещастни случаи. Не че ги няма в реалния живот, но за съжаление не е възможно е да опазим децата си ОТ ВСИЧКО. Да, можем да ограничим опасностите до минимум, да ги заключим в изолатор, да не се срещат с хора, да живеят в резерват или да се движат с 24-часова охрана, но едва ли това са разумни решения. По-добре да се опитаме да научим детето да се справя в извънредни ситуации и да реагира адекватно, отколкото да създаваме неориентирани и зависими млади хора.
Няма да се оправи.
В директна връзка с горното. Ако детето е привикнало да намира само решения, вероятността да се справи с нов тип ситуация е доста по-голяма. Да, всички обичаме да даваме подробни инструкции, указания, карти с маршрут, описания на пейзажа и енциклопедични разяснения, но понякога по-ефикасно е да оставим детето да се справи само, без нашата намеса, разбира се, в случай, че това не застрашава живота му.
Ще се изцапа.
Децата се цапат, факт. И винаги съм се чудела от какво са породени забележките по детските площадки.
Да останат дрехите нови? Защо тогава ги обличаме?
Да изглежда детето спретнато? За да се чувства самото то добре или по-скоро „да не си кажат нещо хората“?
Да не перем. Някой смята ли, че това е реално достижимо? Моля, да ми се обади, благодаря.
Дрехите са скъпи. За кого това е важно? Със сигурност не за детето.
И още куп реторични въпроси, които нахлуват при поредната забележка „Не те ли е срам, виж на какво си се направил!“.
Едно от най-ценните неща на детството са импулсът и липсата на задръжки и предразсъдъци. А ние с лека ръка искаме да ги лишим от това и да ги превърнем в малки досадни възрастни, с бели колосани яки и педантично лъснати обувки.
Ще настине.
Това явно е причината повечето деца да се движат цяла зима със ски екипи. Дори на плюсови температури. Дори когато им е топло и протестират отчаяно. Дори когато им е  досадно да ги обличат с 20 ката дрехи, а навън е пролет. Дори когато плачат и дърпат дрехите си в истерия. Те не могат да преценят, СТУДЕНО Е!
Ще се нарани.
Има родители, които стоят неотлъчно до детето си, независимо от възрастта и уменията му – на площадката, в парка, на рождения ден, в детския клуб. Готови са да се пързалят, да скачат в басейни с топки, да се изстрелват с батут, да се въртят до припадък в лунапарка, всичко с една заветна цел – да не се нарани детето. Те са винаги нащрек, дори правят забележки на останалите деца и техните родители. Все си мисля, че има забавления за деца, и те са именно забавления, защото не включват големи. Но вероятно съм в грешка – безопасността преди всичко, дори когато реална опасност не съществува.
Трябва му моята помощ.
Никога не съм си поставяла някакви висши родителски цели, но двете най-важни неща винаги са били децата ми да станат качествени и добри хора, колкото и клиширано да звучи това, както и да умеят да се справят сами. Нямам нуждата да се чувствам нонстоп полезна, да оказвам помощ, дори когато те нямат нужда от нея, да съм емоционална и физическа патерица на всяка тяхна крачка, за да се усещам ценна и стойностна. Все си мисля, че за това има други начини. Освен че по някакъв начин им съдействам в това да пораснат по естествен начин (или поне ми се иска),  съхранявам и себе си , защото освен ролята на майка, жената има и някой и друг образ под ръка. Не е лошо да си го припомняме от време на време.
Още е малък.
Казва майката на 40-годишния си син, докато му купува чорапи и гащи. Шега, но с доза истина, със сигурност сте ставали свидетели на подобни взаимоотношения. За голяма част от родителите детето винаги е малко. За каквото и да става дума. Винаги може да бъде предпазено, обгрижено, улеснено, натирено под похлупака. И на 20 „детето“ се оказва навън, в големия враждебен свят, в който хората си пържат яйца, приготвят здравословна закуска, пускат пералнята, сменят крушка и хвърлят боклука САМИ!
Това не е за деца.
Трудно ми е да се сетя за тема, която не може да бъде обсъдена с децата по подходящ начин. И в повечето случаи не е нужно това да е някакъв специален подход или схема по картинка, достатъчно е да бъде откровен, естествен и честен разговор, без да обвиваме фактите в ненужна мистерия, да си смигваме заговорнически  и да шепнем по ъглите. Децата често разбират повече, отколкото ни се иска.
Не е свикнал сам.
Разбира се, но все някога има начало. Колкото по-рано се научи, толкова по-лесно и за двете страни. А и няма по-гордо, доволно и щастливо дете от успешно справилото се с нещо за първи път.
Бързаме.
Всички изпадаме в ситуации, когато адски много бързаме и няма време да чакаме обуване на лява обувка около 15 минути. За малкия човек отсреща обаче точно това обуване на лява обувка е ключово важно – точно в този момент. Освен че бързането е непонятна категория за повечето деца, те искат да се уверят, че са самостоятелни единици, че могат, справят се, овладяват нови умения. Да ви се докажат като личности, дори да са на две.
За миг си представете, че сте на ръба да направите нещо, за което сте били убедени, че няма да ви се получи. Аха-аха с кански усилия и неподозирана упоритост да стигнете до победоносния завършек, и някой досаден възрастен грубо ви кресва в ухото: „Айде, давай да го довърша, че страшно закъсняваме ЗАРАДИ ТЕБ!!!“ Кофти.
Аз го правя по-добре.
Да, поне с 20-30 години разлика сте, със сигурност връзвате по-добре обувки, мажете филия по-правилно и оправяте стаята по-бързо. Но родителството не е съперничество и борба за надмощие, не е сравняване на сили и перчене с  умения. Всички можем да посочим примери на семейства, които поддържат този дух на нездраво съревнование с години и често то е причина за сериозни скандали и непоправими разриви.
Има време, по-нататък.
На 40? Ок, нека почакаме.
Не може да преценява добре.
Нашата родителска преценка е обременена от хиляди обстоятелства и условности, и макар по-трезва и сериозна, може да остане далеч от вкусовете и възможностите на детето. Кой е правилният спорт, дали балетът е добър избор, нужни ли са толкова извънкласни дейности и специални занимания, кои приятелства са удачни, как да прекарваме свободното време заедно – често детето е последното, което има думата, дори само като мнение и споделени впечатления. Ние винаги знаем най-добре. Дали това е точно така – не е много ясно.
Сега времето е друго.
Любимото ми обяснение на свръхпротективните родители. „Ние го правехме сами, но тогава времената бяха други. Сега е по-опасно/по-рисковано/по-страшно/по-апокалиптично.“
Може би, но сега имаме един куп средства за проследяване, начини за връзка и улеснения в комуникацията.  Не е ясно дали времената са други или просто ние сме станали параноично притеснителни и  крайно черногледи.
Лично за себе си признавам, че невинаги мога да се похваля с безкрайно търпение, но все повече овладявам темперамента си, в името на възможността на децата за самостоятелност. Да насочвам, вместо да давам готови решения; да предоставям избор, вместо да взимам еднолични становища; да не бъда сянка-бодигард, а събеседник и съмишленик; да разговарям и обсъждам, вместо да налагам; да ги окуражавам и да поощрявам всяка самостоятелна стъпка, дори да е неуверена и нестабилна.
С риск да изглеждам небрежна, прекалено либерална и нехайна, а децата ми недостатъчно защитени от орловото крило – това е моят начин. Не знам дали е правилен или грешен, но така се чувстваме добре. А понякога това е най-вярното мерило. Не по принцип – за нас.
*статията е част от кампанията Кажи Да на самостоятелността #кажиДа на Данонино

Comments

  1. Чудесно казано. Нека да падат, за да се научат да стават!

  2. Подписвам се с две ръце зад всяка дума! Не винаги ми се случва да съм толкова търпелива, колкото искам да съм, но се опитвам да не го припирам и да изслушвам неговата гледна точка.

Write A Comment