Още от периода, когато водех ежеседмична кулинарна рубрика във вестник и разполагах с достатъчно време да приготвям, аранжирам и снимам храна,  та и досега, един от най-често задаваните ми въпроси е „С какво се храните вкъщи?“. И май за седем години не съм писала нищо обобщено и конкретно по темата.

Преди да сте си представили колосани ленени салфетки, фотогенично и педантично подредена маса, ежедневна прясна топла закуска и строго балансиран режим, изобилстващ от суперхрани и нечувани екзотики, ще декларирам най-(без)отговорно – С ВСИЧКО. И четиримата имаме, слава богу, широкоспектърен вкус, който се простира от кресон, гуава, индийско и суши, до субпродукти, мушмули, картофена салата с много лук и шкембе чорба с много чесън.
Като че ли най-устойчивият принцип вкъщи е: не прекаляваме с нищо, но и не си слагаме забрани. Разбира се, в недалечното минало и аз съм имала грандиозни планове за семеен здравословен режим със стройни правила, но реалността се оказва, както обикновено, съвсем друга. Общите положения все пак съществуват и май успяваме да ги поддържаме.

Опитай нещо ново– изключително важно според мен, старая се да го внушавам и на децата си, до този момент успешно. Със сигурност познавате поне един възрастен или дете, които консумират около 3 вида храни, с едни и същи съставки, подправки, вид и начин на приготвяне. И нищо на този свят не може да го накара да опита нови комбинации. Хора, които избират с години еднаква храна от което и да е меню, мръщят се на непознати имена, носят си от вкъщи, страхуват се да експериментират и нямат никакво любопитство да излязат поне за момент от сферата на познатото.  Именно любопитството, така присъщо на децата, може да бъде използвано в тази посока. Да опознаеш мястото чрез храната му, да извлечеш максимално от новите преживявания чрез вкусове и аромати. Да намериш нови приложения на стандартни продукти или да пробваш абсурдна на пръв поглед комбинация – този приключенски дух по отношение на храната е страшно важен, не само в конкретната връзка, а и за това как възприемаш света и околните. Да търсиш познати фаст фууд вериги на места, които изобилстват от автентична, локална и безкрайно атрактивна храна е може би най-скучният начин да пътуваш. Да нямаш ни най-малка потребност да усетиш емоции чрез храната, дори и да не са точно твоите,  винаги ми е било чудно и странно, и съм твърде убедена, че е модел, който се прехвърля в семейството от най-ранна възраст.

Не обичам едикаквоси – вкусовете се променят във времето и в това няма нищо необичайно. Но да твърдиш, че не харесваш нещо, което дори не си пробвал, е най-малкото нелогично. Именно заради това опитването е безкрайно важно – за да изградиш критерий и вкус, ти трябва база данни. И тук далеч не става въпрос за непременно екзотични или скъпи продукти – зелените неща, които растат на поляната също могат да бъдат отправна точка. Вкъщи вече не се налага да подканям – при вида на нова и различна храна или продукт реакцията е: Икам побвам!
Здравословно ли е здравословното – не съм от хората, които си мерят пехато, изчисляват омега мастните киселини във всяка чиния и броят калории по време на готвене. Не че тялото ми няма нужда, или го смятам за маловажно, просто вторачването в здравословността на здравословното ме натоварва, изморява и ме лишава от удоволствието, което по чисто егоистично-хедонистичен начин ме прави щастлива и спокойна.  Имала съм нееднократни пориви да въвеждам строг семеен хранителен режим, който освен доста колеблив, се оказва и нетраен, поне при нас. От утре без захар/месо/бял хляб/джънк/мляко или нещо друго, което е актуално в момента, се чува от време на време, но толкова бързо утихва, че вече никой не му обръща внимание. Сравнително рядко консумираме пържено и колбаси, сладко и безалкохолни напитки, използваме умерени количества мазнина, стараем се хлябът да е качествен, не купуваме маргарин и имитиращи продукти, суровите зеленчуци и плодове са в големи количества – това като цяло е нашата посока. Няма да ме видите да меся хляб от лимец, да квася киселото мляко, да произвеждам пробиотици в буркани или да обявявам война на захарта. Поне засега.
Домашната храна – знаем, че вече всичко е домашно, щастливо, прекрасно и на мама/баба. Тази тенденция дори очевидно ширпотребните храни да се титулуват„домашни“ все още е в апогея си, чудно ми е кога ще затихне. Разбира се, че приготвеното с известни, подбрани и качествени продукти е за предпочитане. Разбира се, че е по-вкусно, или поне носи такава амбиция. Разбира се, че е по-полезно. Но когато е на всяка цена и отнема половината от съзнателното ни време, което можем да прекараме в забавление, учене, пътуване, спортуване, разходка, четене или просто почивка, идва въпросът дали наистина си струва. Майки, които стават в 4, готвят преди работа и носят индивидуална храна в детската ясла/училище/градина, никога не сядат в ресторант, защото не се знае ТАМ КАКВО СЛАГАТ, ходят на почивка с газов котлон и половината домашна посуда – със сигурност се сещате поне за един такъв персонаж в обкръжението си.  Въпрос на избор, преценка, и приоритети – не осъждам никого, но и врътвам очи в знак на досада, когато се опитват да ми вменяват вина или да ми правят директни забележки.
Да хапнем навън?– сравнително често се храним навън, с деца или без. Подбираме местата не по степента им на луксозност или интериора, а по това дали отговарят на идеята си. От кварталната кръчма не очакваме нищо повече от добре приготвени кюфтета на скара, а в индийския ресторант не търсим шопска салата. Хранейки се навън няма как да взимаме лабораторна проба от кухнята или да разпитваме по 40 минути с какво точно се приготвя. Доверяваме се на вкуса и усета си, ако не ни хареса, не се връщаме пак, ако сме на кантар, даваме втори шанс. Съобразяваме се кои места са подходящи за деца и кои не, важен момент, който често се пренебрегва. Не обичаме да проявявам педантични претенции, но когато нещо е кофти, го споделяме с персонала съвсем любезно и добронамерено. Хубаво е, че поне в София се появяват постоянно нови и разнообразни места. Е, не всички са дотам сполучливи, но има голям избор, това не може да се отрече.
Навиците – навиците са страшна сила и да променим нещо в тях изисква огромни усилия, в повечето случаи се провалят с трясък. Всеки от нас обича конкретни неща, други недолюбва, но като цяло си пасваме. Не сме претенциозни, но обикновено знаем какво (не) искаме. Рядко забраняваме, както и не се стремим да наложим собствените си вкусове на останалите членове от семейството. Е, упорито продължавам да настоявам с тиквената супа с джинджифил, но не ми се получава.
Обичаме храната и я свързваме с преживявания, периоди, емоции, спомени, места. Наслаждаваме ѝ се, в повечето случаи без чувство за вина или неудовлетвореност.
Ритуалите
Нещото, което неотменно присъства на масата ни абсолютно задължително е салатата. Така съм свикнала от малка, и тази традиция се прехвърли неусетно и в моето семейство. Децата обичат всякакъв вид салата – кореноплодни, зелени във всякакви вариации, добре познатите класики,  със семки, кълнове, различни дресинги и комбинации, пробвали сме почти всичко де що хрупа. Харесват и неща, които децата обикновено ненавиждат – спанак, лапад, киселец, коприва, зелен боб. Зелена супа? Разбира се! Повечето хора се учудват, че стоят в трепетно очакване на сурова гъба, парче зеле или резен цвекло, все едно са шоколадов сладолед, но е факт. Абсолютен фаворит са едро нарязани няколко вида зеленчуци (според сезона) с  купичка кисело мляко с чесън, копър, сол, черен пипер и съвсем малко майонеза  – топиш и ядеш до припадък, понякога може да замести и вечерята.
Риба поне веднъж в седмицата. Всички много обичаме риба и морски продукти от всякакъв вид и когато има пресни, се възползваме. Във всякакви варианти, но най-вече на скара.
Плодове – почти винаги вкъщи има по няколко вида. Не се налагаме да подканяме, децата сами подсещат и си искат. Просто нарязани, на плодова салата, шейк, смути или вместо десерт. Лично аз не съм от най-големите консуматори и любители, но се сещам от време на време, пък и даже ми харесва.
Яйца – във всичките им разновидности, рецепти и начини на приготвяне. И четиримата можем да ядем яйца до откат. Освен по Великден, разбира се, тогава дори на нас ни писват.
Джънк – вериги за бързо хранене ползваме може би веднъж месечно. Не го изчисляваме, просто така се получава. Не сме заклеймили джънка като смъртен грях, но определено не ни харесва чак толкова, че да прекаляваме. От време на време приготвяме домашни бургери, като децата сами сглобяват своите – една от най-забавните и омазващи дейности. Пържени картофи – рядко, най-често приготвени вкъщи.Чипс и снаксове – много рядко.
Сладко – по вкуса ни, от определени видове и производители. Не забраняваме на децата, но се стараем да ги ограничаваме и подбираме. Е, невинаги ни се получава, но работим в тази посока. Сами да намират мярката е мисля най-доброто, на което можем да ги научим.
Пица и паста – веднъж седмично горе-долу, понякога поръчваме, но и често приготвяме вкъщи. Всички сме почитатели, но определено не е първото нещо, което ще изкрещим като любимо.
Месо – по-често, отколкото ми се иска. Нямам намерение да ставаме вегетарианци, но много харесваме постни ястия и не е лошо да намалим месото, най-малкото защото повечето е с недоказан произход и обработка. Често обаче се оказва най-бързият и лесен вариант за вечеря.
Закуската – задължителна за трима от семейството, четвъртият още се опъва, но скоро ще го пречупим. Независимо дали е приготвена на момента или е нещо дребно и символично;  дали е супер здравословна с всички необходими елементи или просто едни класически палачинки с шоколад – закуската ни е много важна и се стараем да не я пропускаме, където и да се намираме.
Чистата храна
Разбира се, че произходът на храната е важен, но за съжаление невинаги можем да сме сигурни в него, дори да е сертифицирана, селектирана и доста над бюджетната като цена. Подборът изисква време, планиране и усилия, които признавам, невинаги имаме възможност да отделим. Отдавнашна идея е да имаме план за седмицата и пазаруването да се основава на него, но засега не успяваме – все на някой ще му се прияде нещо извън менюто, все нещо непредвидено ще изскочи и някак всичко остава в сферата на пожеланията. Възхищавам се на хора, които умеят да планират, бюджетират и систематизират, при нас все още това е мираж.
Чудесно е, ако е местно производство, сезонна, супер свежа и току-що откъсната, но и да не е винаги такава, не припадаме от ужас.
Елементи на задължителност
Не съм цербер, който контролира количества изядено, вкъщи аз съм по-либералната – оставям възможност за избор от типа „На който каквото му се яде“. Тук много ни улеснява фактът, че и двете никога не са били злояди, напротив – малки чревоугодници са.
Държа единствено да сме всички заедно на масата. Случва се да вечеряме плодова салата със сладолед или филия с нещо отгоре. Не тропам заплашително с черпака по тенджерата, поради простия факт, че невинаги има тенджера. Не готвя всеки ден, но и никой вкъщи не го изисква. Импровизираме с наличното или  приготвяме набързо нещо – важното е да няма напрежение, стрес и паника, храната някак не си пасва добре с тях.
Забрани за децата – Твърдо стоя зад позицията, че пълната забрана и истерично поведение създават проблеми и разстройства в по-късна възраст, а не ми се иска да им причинявам такива. Както храната е удоволствие за нас, възрастните, би трябвало да е така и за децата. Познавам родители, които се крият от децата си, когато ядат нещо непозволено; такива, които готвят без прашинка сол и глутен (без медицински доказана нужда); такива, които не позволяват абсолютно нищо сладко (освен фурми и мед) до много късна възраст; или други, които лишават децата си от детски партита заради тортата и сокчетата. Дори не мога да си представя какво е да си подложен на такъв спартански режим и смятам, че липсата на възможност за избор е най-малкото несправедлива.
Това в общи линии е нашият начин – правилен или не, рационален или напротив, актуален или демоде,  със сигурност не универсален и задължителен. Не обожествяваме храната, но и не я пренебрегваме. Не я превръщаме в задължение, нито пък в самоцел. Експериментираме и опитваме, променяме и разнообразяваме, наслаждаваме се. Извличаме максимума и избираме нашите фаворити, независимо дали е запечена филия с кашкавал или омлет с настърган трюфел – важното е да бъде с удоволствие и внимание към хората, които са създали и приготвили храната, и тези, с които я споделяме.
 *статията е част от кампанията Кажи Да на самостоятелността на Данонино #кажиДа

Write A Comment