Предразсъдъкът е необоснована предубеденост, негативна нагласа на човека спрямо нещо. Той е прибързано създадено и често неаргументирано мнение. Предубедените хора често проявяват неспособност при преработката на информация по отношение на обектите към които са предубедени. – из Уикипедия

Мемориал на хомосексуалните жертви на нацисткия режим, Берлин
Предразсъдъците, освен цитат от Уикипедия, са и нещото, което може така да стесни полето ни на видимост, че да го ограничи до размер на точка. Независимо към кого и защо са насочени, за тях винаги има стабилно оправдание и набор от клатещи се псевдоаргументи. Чуждо мнение не се приема, а собственото се тиражира навред като евтин парцалив таблоид.
С няколко популярни стереотипа под мишница е лесно да съдим, да поставяме оценки, да класифицираме и да пъхаме в категории, които се основават на всичко друго, но не и на нашия реален опит. “Една жена каза”, “Всички са такива” и “Говори се, че…” са любими информационни агенции – непоклатими в правотата си и добре изтупани от факти.
Възрастните хора са аутсайдери. Често говорим за дискриминация по пол, религия, социална принадлежност, сексуална определеност, но за ейджизъм се говори изключително рядко, особено в България, където това явление е широко разпространено. Толкова разпространено, че се приема за норма.
Възрастните хора са непременно сенилни, неадекватни, ненужни, удобни за пренебрегване, осмиване и подигравки. Според нашето общество след една определена възраст човек внезапно трябва да престане да бъде суетен, да се изявява, да изразява мнение, да излиза в пикови часове, да се разхожда, да пътува и преди всичко да се забавлява. Най-вероятно решението е да се скриеш в някоя тъмна дупка и просто да чакаш края си.
Вместо източник на ценен опит и мъдрост, компания за смислени разговори и обект на искрено уважение, възрастните хора тук се приемат като досадници, заради които се налага да ставаме в градския транспорт и да изчакваме на пешеходната пътека. Като мантра се повтаря, че те не умеят да гласуват правилно, мотаят се безцелно, живеят в миналото, нямат какво да допринесат повече, безполезни са. На фона на един куп млади, прави, здрави и що-годе адекватни младежи и девойки, които не смятат за необходимо нито да работят, нито да учат, камо ли да формират позиция и да заведат уморените си тела до изборните урни, всичко това звучи меко казано абсурдно.
Против ейджизма едва ли ще бъдат организирани кампании, флашмобове или протести, но той присъства ежедневно и упорито – до момента, в който не се озовем самите ние в клопката му.  Всички вървим натам, засега наследници на Дънкан Маклауд не са известни, така че следващия път, когато наречем възрастната жена “бабичка” и пренебрежително махнем с ръка, нека видим себе си от другата страна. Ако, разбира се, имаме емоционалната интелигентност да го направим.
Единствено патриархалният модел семейство е правилен. Майката е нежна и грижовна, бащата  строг и властен – децата следват този модел от раждането и продължават да се движат по него и в собственото си семейство. Стереотип, който все още властва – мъжът работи и изкарва прехраната, жената ражда, отглежда децата, готви и понася известни несгоди, които спокойно може да включват вербална и физическа агресия. Редно ли е? Приемливо ли е? Адекватно на съвременността ли е? Разбира се, така стоят нещата открай време, защо да го променяме сега и защо точно ние.
Може би живеем в розови градски балони, където жените са активни, модерни и взимат решенията за собствения си живот самостоятелно, но извън тези изолирани реалности често властва патриархалният модел семейство, в който жената е изпълнител, съобразява се, мълчи и има единствено функции на поддържащ персонал. За домашното насилие уж се говори, уж е тема на активности и модерни кампании, но всъщност си остава скрито на тъмно мръсно табу. Защото така стоят нещата открай време, защо да го променяме сега и защо точно ние.
Хомосексуалните двойки не бива да създават семейства. Може би ако поискате аргументи, привържениците на тази теза няма да успеят да ви дадат смислени такива. Обикновено нещата се отплесват в посока на биологичните функции, механизмите за размножаване, природата per se и стигат до “Ми на кой ще вика “татко/мамо” това дете?”.
Хетеросексуалността в една двойка се приема за задължителна и нормална, както се приема за нормално бащата да изчезне малко след раждането или да тормози цялото семейство с пристрастености и кофти навици. За нормални се приемат и редовните изневери, стига мамещият да “се грижи” за дома и да изкарва пари. Нормални са дори конфликтите за имоти, психологическият тормоз, непоправимите дупки между поколенията, скъсаната връзка между деца и родители, внушаването на постоянна вина, дискриминацията, насилието. Нормално е мъжът да не “пуска” жена си заради ревност, да ограничава правата и желанията й заради егоизъм или стереотипи, а жената да смята това за любов и внимание, та даже и да благодари. Нормално е също да се поддържат нездравословни психологически зависимости, да се втълпяват комплекси и усещане за непълноценност с години, и то между най-близките. Напълно в реда на нещата е сексът срещу подаръци, сексът като издигане в йерархията, сексът като изнудване и сексът разменна монета за различен вид услуги.
В гореизброените неща не виждаме нищо смущаващо, но пък в хармоничния съюз между двама души от един и същ пол съзираме грандиозен проблем – “Какво ще кажат хората?”. Не е важно дали детето в такова семейство расте в спокойна, мирна, балансирана атмосфера, обградено от любов и грижи, важното е да формализираме ролите и да отговорим на очакванията на другите. Последното е причина за един куп личностни проблеми и буквално провалени животи – да се вкараме в чужд калъп, за да бъдем приемливи.
Гей двойките демонстрират прекалено връзката си. За да бъде приета от мнозинството една по-малка група, тя трябва да излезе, да бъде видяна, разгледана, разбрана. Няма друг начин освен този, иначе всичко остава в сферата на догадките и легендите. Гей двойките правят същите неща като вас – стават, пият кафе, взимат си душ, работят, пазаруват, държат се за ръка, спорят, пътуват, забавляват се. И едва ли целта им е да демонстрират различността си, също както вашата целувка с хетеро партньор в парка не се приема като натякване и показност, а в общия случай просто като знак на любов и взаимност.
Ако за момент спрем да се вторачваме в другите и погледнем себе си, със сигурност ще намерим доста действия, които могат да бъдат тълкуват като демонстративни, дори без да сме желали този ефект. Понякога да се разгледаме, образно казано, в огледалото, води до полезни изводи, невинаги съвсем приятни обаче.
Различните са опасни. Независимо дали става въпрос за ексцентричен външен вид, различна сексуалност, религия или принадлеждност към малцинствена група, физически особености или просто временно поведение, различните от нас представляват заплаха. Опознаването им изисква време, усилия и внимание, затова по-добре да ги сложим в чекмеджето с надпис НЕ и просто да се правим, че не съществуват. Защитен механизъм, който може да е бил разбираем в първобитно-общинния строй, но през 21 век изглежда нелепо.  Неусетно прехвърляме този модел върху децата си, уж да ги предпазим, но всъщност стесняваме реалността им по необратим начин поколения напред.
Момичетата носят розово, момчетата синьо. Стереотипите за облекло, професия, хоби и поведение уж си отиват, уж ставаме демократични, открити, космополитни и толерантни, но продължаваме да търсим “момичешки” цветове и “момчешки” забавления. Някак по-лесно, приемливо и без обяснения протичат нещата по този начин, защо да ги усложняваме излишно. Пъхаме себе си и децата си в подобаващия цвят и роля и порим вълните на ежедневието с лекота. Момичето е принцеса, момчето е бизнесмен, момичетата играят с кукли, момчетата с коли, момичетата ходят на танци, момчетата на футбол. И така цял живот.
Мрънкането е най-добрата революция. Мърморенето, оплакването и самобичуването – така любимо хоби, от което по нашите ширини явно се чувстваме пълноценни и смислени. Винаги сме най-онеправданите, винаги някой друг ни е виновен, винаги сме на дъното и се жалваме горестно без надежда за измъкване. Винаги някъде другаде е по-добре, някой друг се справя по-сполучливо, а задължително конспирацията е насочена към нас. Позицията на жертви ни е толкова удобна и мила, че едва ли скоро ще се отървем от нея.

Съществуват още куп празни непотребни кашони, които сме приели за реалност без да погледнем отвъд сянката на носа си, и най-вече без да се опитаме да разберем защо това не ни помага. В капсулата е удобно и уютно, но до време. Толерантността не е наивна и лековата, както често сме склонни да я определяме. Толерантността е зрялост, осъзнаване и приемане първо на самите себе си и след това на всичко, което ни заобикаля, колкото и то да не влиза в нашия личен калъп. Защото нито черното е само черно, нито бялото само бяло. А истината никога не е само една, включително и нашата собствена, уви.
 
*Публикацията е в сътрудничество с организационния комитет на София Прайд

Write A Comment