Хубаво се майтапим ние с лайфстайла и селото, но от това може да излезе нещо смислено и полезно.

Свикнали сме да се прехласваме по френския Прованс, по малките китни селца из Тоскана, Пулия и Сицилия, по швейцарските подредени къщички и дворчета, по английските зелени поля и португалските брегове. Да ахкаме по всичко, което е чуждо, недотам типично за нас и  най-вече чужбинско. Няма лошо, но хора, които не уважават корените си и не се обръщат към тях, за да проумеят основни неща, често губят връзка с реалността и се лутат в някакъв измислен свят на елитарност и градска модерност. Често попадам на крайна дискретност по повод родното място, неглижирайки, пренебрегвайки, дори срамувайки се от него. Но, разбира се, къде-къде по-престижно и интересно е да си говорим за екзотични и далечни държави, препълнени с туристи и чужда култура, отколкото да разкажем за мястото, от което произхождаме.

Ако пък говорим за нашенско село, то задължително в него трябва да има спа, луксозен ресторант и басейн олимпийски размер, иначе “не е нищо особено”. Не знам всъщност какво хората очакват да има в едно село – мини Дисниленд, зоопарк, изкуствена ски писта или пустиня за сафари. Сигурно помните и времето, в което хората наричаха селските си къщи вили – отново статус символ, който незабавно ни причисляваше към групата на гражданите.

Няма как да не сте забелязали и моята привързаност и любов към Лехчево – място толкова на сърцето ми, колкото никое друго по света. Получавала съм често съобщения и писма колко е хубаво някой да посещава и описва с привързаност любимия край, да помни и да продължава традицията. Но и безброй пъти съм чувала реплики от сорта на: “О, ама то нашите села са запуснати и изоставени”, “Селото умира”, “Хората бягат от селото”, “То никой не остана, само цигани”, “На село е скучно, няма какво да се прави”, “Имаме едно село, ама не сме ходили от години”, “Няма кой да наглежда селската къща, ние сме много заети, а децата не познават мястото” и други подобни. А именно децата са най-точен показател – смелостта се придобива още с ходенето бос, галенето на гъсеница, плуването в реката и игрите до късно на двора. Имагинерните понятия добиват реални очертания и след години е много по-лесно да се приземиш, когато леко си се главозамаял от истеричната лайфстайл модерност.

Иска ми се да вярвам, че през последните години дори и в край като нашия, северозападния, който има славата на западнал, обезлюден и беден, има съживяване, някакъв своеобразен селски Ренесанс – все повече хора намират смисъл да останат или поне да идват често. Дават си сметка, че истинският живот е тук, че ценните неща са именно близо до земята и корена. Не искам да звуча архаично и патетично, но това е простата истина. Факт е, че и големи живи села като нашето са по-скоро изключение, но за да бъдат и останалите такива има нужда от работа, инфраструктура, желание, усилия и … хора. Дори само лятото, дори само за малко.

Разбира се, не всеки е създаден за селски живот, не на всеки се харесва и му се отдава, но пък не е и нужно. Важното е да говорим за селото с любопитство и любов, а не с чувство на обреченост и отегчение. Сигурна съм и, че всеки от нас има по едно такова село. Може да не е родно, а просто място за почивка; такова, което харесвате, където се чувствате добре и помните през годините. Нека го наречем #инстаселобг (по предложение на Михаела от Good Natured Food добавяме и #инстапланинабг) и да обозначим снимките и преживяванията си (в Инстаграм и Фейсбук) с този хаштаг. Аз лично ще се върна и ще го добавя към всичките си селски снимки. А щом посъберем материал, ще го сглобим в колажи, за да ахкаме и да се убедим, че селото е куул – точно толкова, колкото и Прованса.

На бас, че (почти) всеки от вас притежава ярък детски спомен със селски привкус, а Инстаграм е именно като спомените от този период – отделни картини, детайли и емоции. Споделете в коментар под публикацията (във ФБ или тук на сайта) вашия най-мил детски селски спомен, ще ми бъде интересно да прочета.

Летс мейк село грейт ъгейн, дет се вика. Напълно възможно е, ще видите. А ако дори на един градски човек му стане интересно, сети се, спомни си и се върне – поне за малко – пак сме свършили нещо полезно.

*Любимото ми Лехчево от вчера си има чисто нова ФБ страница. Модерна работа.

24 Comments

  1. Здравейте! Статията е страхотна и Ви благодаря за нея! Надявам се повече хора да я прочетат!
    Аз лично съм израстнала на село и общо взето всичките ми спомени са от там – лов на раци в реката, или кражба на дини от местните ниви – всичко е било. Навремето баба ми казваше, че и мъж от село ще си взема! И то така се получи – макар не от същото село! Сега живеем в град, не много голям, и двамата с мъжа до мен имаме страхотни професии, имаме две деца – на 3 и на 5 и за тях няма по-голяма радост, от това да се качим в колата и да отидем на село, защото там всичко е позволено – от ровенето в пръстта, ходенето бос до неспирното поливане с вода от кладенеца. Последният път дори се включиха във ваденето на картофи!
    Още веднъж Ви благодаря за тази статия!

    • LAMARTINIA Reply

      Супер, страхотно! И аз благодаря за спомените! <3

  2. Здравей, Мария!
    Имам късмета вече 4 поредни лета да съм с децата на моято село. Те са трима и умират от скука в парковете и площадките в София.
    Признавам, че не винаги ми е приятно и че ми липсват удобствата и комфорта на града. Когато обаче ги виждам да играят на местата, на които и ние сме играли с брат ми, бързо ми минава желанието да се връщам в града. Много се надявам да запазят и те мили спомени за село както аз.
    За съжаление селото е от около 200 човека и около нас няма други деца, но се надявам, че и това ще стане един ден.
    Благодаря ти, че пишеш точно на тази тема!
    П.С. Най-милият ми спомен е: аз-болна с висока температура и дядо ме е увил в един мокър чаршаф и ме носи на ръце при селския фелдшер.
    Поздрави,
    С.

    • LAMARTINIA Reply

      Ах, разкошен спомен! <3 Осъзнавам, че не всеки има достатъчно време и възможност да прекарва повече време на село (стига да имам компютър и нет мога да работя отвсякъде), но дори и за малко, за 2-3 дни да се връщаме, пак е нещо 🙂 Поздрави!

  3. Поздравления за написаното LaMartinia!
    Не съм родена на село, потомствена варненка съм, нямамдетски спомени като повечето ми приятели прекарали на село при баба и дядо, летата прекарвах от сутрин до вечер на плажа, но за съжаление града ми отесня.
    Колкото и да обикалям света, все повече се убвждавам, че истински си почивам само когато напусна пределите на града, туристическите атракции отдавна не са ми е to do листата, а опознаването на затънтените краища на света са много по-ценни и зареждащи от хаоса, който цари из града.
    Повече от 10 години живея в”чужбинско село”, от няколко години семейството ми се сдоби с къща в “нащенско село” (край Варна, ако има значение:) ) и с най-голямо удоволствие започнахме да правим ремонт, да отглеждаме (до колкото можем) плодове и зеленчуци, дори правихме мармалад това лято. Учим се всеки ден. Прекарвам по няколко месеца в България и почти не ходя в града. Просто си намерих мястото 🙂 Надявам се някой ден детето ми и неговите деца да оценят това която правя сега (градя история) и да се върнат в България, да разказват спомени как са прекарали при баба (аз) и дядо на село:). Не съм от хората които говорят за България с патриотичен патос и никога не ме е гонила носталгия. Връщам се винаги, когато мога и с най-голямо удоволствие си хода на село (чак се радвам да го кажа).

    бтв, никога не пропускам да сложа #countryside #countrylife в инстаграм, сега с удоволствие ще добавя и #инстаселобг

    С пожелание за все така творческо мислене и безгрижен живот на СЕЛО!

    • LAMARTINIA Reply

      Привет, Тина! Много хубаво, поздравления!И да, не е нужно да има патос в любовта, по-добре действие и грижа <3 А децата със сигурност ще оценят това, което им се случва. Благодаря за пожеланията!

  4. Валерия Reply

    Чудесен текст! 🙂 И аз благодаря.
    Напълно съм “за” запазването на спомените за село като нещо свидно и скъпо. Едни такива моменти са прекараните летни ваканции с брат ми братовчедите на едното ни село(в близост до Балчик), когато ходехме из поясите в съседство, за да берем гъби..една част от които изяждахме сурови по пътя наобратно 🙂 Или как си правехме къщи от шума и “живеехме” там с часове, или как носехме храна на животинките вечерно време след стотици преговори с дядо ни да ни разреши ние да свършим тая работа. На другото ни пък, сред широките Добруджански полета, любимо ми беше да се качваме на тавана на голямата къща и в полумрака да слушаме как гукат гургулиците и гълъбите, които живееха там и как цвърчат врабчетата. Или как се превърнах в най-глезената с разцепена горна устна внучка, след като срещнах една порта с уста, бягайки от разярен гъсок….Та такива работи :))

    • LAMARTINIA Reply

      Страхотни спомени, благодаря! <3

  5. Хареса ми умерения тон на публикацията ти – нито прекалено прехласване, нито отричане. Моите спомени от село хич не са толкова романтични – свързани са само с труд и пак труд – мама ни влачеше да копаем де що има на полето, никакви игри и забавления нямахме. Но пък сега съм от тези, които усилено търсят да си купят някоя разпадаща се къща на село, в която да водим децата си и да ги учим на труд и на безгрижие. Уикендите, прекарани по паркове и градинки из София са загубено време, не ги учат на нищо съществено и със сигурност не са запомнящи преживявания. Обичам да пътешестваме в Родопите и да спираме в малки селца, в които времето сякаш е спряло. Ще следя инстаграм и ще се радвам на снимките ви, а ако мога, ще добавя и мои.

    • LAMARTINIA Reply

      Да, още една от заблудите – че село е само почивка, въздух и забавления. Село е и работа, и ежедневни усилия. Много се забавлявам на реплики от сорта на: “Ама защо не си вземете някакви животни да си гледате – кокошки, прасенце, зайци.”. Все едно те сами се гледат и не изискват труд от сутрин до вечер. Благодаря за коментара! 🙂

  6. Страхотна идея! Пазя скъпи спомени в сърцето си за родното ми село в което продължавам да ходя и прекарвам голяма част от лятото.Обичам спокойствието, къщата, храната откъсната от градината и приготвена навън, песните на щурците.. Моето момче обожава да ходи там, а това ме радва много.Вече добавих #инстаселобг на снимките ми в инстаграм и ще продължа 🙂 Виктория

  7. Поздравления за авторката!Личи си, че селото е това, което дори да те изсмуква физически е животворно и пълноценно за нея.Аз също имам много приятни и живи спомени от любимия си Старосел, но отчитайки факта, че това е иманярски регион-моят любим момент е свързан с изкопаване на заровено в двора ни съкровище.Разполагах с инструменти подръка,понеже брат ми сковаваше къща,където да ядем компоти и зимнина, „откраднати” от мазето.Яко!Изоставила родата аз използвах наличните средства и всичките си силички за да изкопая и открия странен бетонен капак с една метална дръжка отгоре.Явно скоро бях гледала Индиана Джоунс, защото с риск да деля съкровището,извиках баба си…да се похваля.Беше й смешно само на нея…бях открила старата тоалетна!

  8. Боряна Панайотова Reply

    Здравей, Мария!
    Не знам откъде да започна – толкова много ме докосваш с тази тема.
    Аз също съм от северозапада, Видин, с две села – майчиното и бащиното, където карах летата заедно със сестра ми. Знам какво искаш да кажеш с всяка една дума в текста и те прегръщам за написаното.
    Сега живея точно по диагонал – в югоизточния край на страната ни – Бургас 🙂
    По щастливо стечение на обстоятелствата и абсолютно осъзната необходимост, двамата с мъжа ми, така организираме заетостта си, че да е възможно вече трето лято да живеем в едно Странджанско село – на 60км от Бургас, където всички заедно ремонтираме една 150 годишна къща. Децата – три момчета на 3,8 и 14 години участват активно във всичко – носене на дърва, разхождане на кучето, правене на зидове, боядисване, садене, поливане и прибиране на реколтата от домати, краставици, лук, чесън, картофи и боб, отглеждане на цветя, бране на плодни дръвчета, къпини и билки. За игрите и забавленията им тук мога да разказвам още по-обилно и разпалено…. Всъщност игрите и труда тук са нон стоп и преливат едни в други
    Накратко – селото ни помогна всички да развием, проявим и обогатим потенциала си като човеци, а отношенията помежду ни и с хора “отвън” да са под истински, балансирани и дълбоки. Тук сме повече себе си.
    Спомените ми от моето детство и села тук оживяват всеки ден чрез децата ни.
    За протокола имам два спомена от селските преживявания със сестра ми: по време на гроздобер, докато си почивахме наобяд край лозето, как правехме самички от кал и ги завивахме в лозови листа… Оказа се, че сме изхабили водата за пиене, докато сме омесвали “каймата.”:)
    Другият ми спомен е как в пека точно наобяд ходехме до близката помпа за студена вода за обяд – на отиване дамаджаните бяха празни, а пътят – по надолнище, но на връщане можеш да си представиш….:)
    Следя и те приветствам с всичко, което пишеш, създаваш и отразяваш, но с тази публикация ме докосна дълбоко!
    Благодаря!
    Боряна

    • LAMARTINIA Reply

      Ех, Боряна, страхотно! Поздравления за това, което правите! <3 И аз благодаря!

  9. Боряна Панайотова Reply

    Здравей, Мария!
    Не знам откъде да започна – толкова много ме докосваш с тази тема.
    Аз също съм от северозапада, Видин, с две села – майчиното и бащиното, където карах летата заедно със сестра ми. Знам какво искаш да кажеш с всяка една дума в текста и те прегръщам за написаното.
    Сега живея точно по диагонал – в югоизточния край на страната ни – Бургас
    По щастливо стечение на обстоятелствата и абсолютно осъзната необходимост, двамата с мъжа ми, така организираме заетостта си, че да е възможно вече трето лято да живеем в едно Странджанско село – на 60км от Бургас, където всички заедно ремонтираме една 150 годишна къща. Децата – три момчета на 3,8 и 14 години участват активно във всичко – носене на дърва, разхождане на кучето, правене на зидове, боядисване, садене, поливане и прибиране на реколтата от домати, краставици, лук, чесън, картофи и боб, отглеждане на цветя, бране на плодни дръвчета, къпини и билки. За игрите и забавленията им тук мога да разказвам още по-обилно и разпалено…. Всъщност игрите и труда тук са нон стоп и преливат едни в други
    Накратко – селото ни помогна всички да развием, проявим и обогатим потенциала си като човеци, а отношенията помежду ни и с хора “отвън” да са под истински, балансирани и дълбоки. Тук сме повече себе си.
    Спомените ми от моето детство и села тук оживяват всеки ден чрез децата ни.
    За протокола имам два спомена от селските преживявания със сестра ми: по време на гроздобер, докато си почивахме наобяд край лозето, как правехме самички от кал и ги завивахме в лозови листа… Оказа се, че сме изхабили водата за пиене, докато сме омесвали “каймата.”:)
    Другият ми спомен е как в пека точно наобяд ходехме до близката помпа за студена вода за обяд – на отиване дамаджаните бяха празни, а пътят – по надолнище, но на връщане можеш да си представиш….:)
    Следя и те приветствам с всичко, което пишеш, създаваш и отразяваш, но с тази публикация ме докосна дълбоко!
    Благодаря!
    Боряна

  10. Медея Reply

    Здравей, Мария,

    блгодаря ти за прекрасната статия.

    Едно щастливо детство на село. Посвещава се на моите любими баба Медея и дядо Иван.

    Село Бошуля – родното село на баща ми. Родното му място, както той го нарича.
    В селото цареше чувство за сигурност, каквото нито един от известните ми градове не вдъхва: сигурността, която възниква, когато човешките същества и природата на едно място станат взаимозаменяеми, когато идентичността им съвпадне.
    И така, през всички тези дни денят ми на село започваше с продължителна закуска с филийка от домашен селски хляб, с домашен мед и домашно масло. Всичко приготвено от баба. С много любов.
    Аз все не бях гладна, но изяждах онази божествената филйка, само за видя усмивката на баба. Усмивка от сърце и душа.
    Къщата ни гледаше навътре към двора, а в края имаше голям, дървен обор с кошари за животните. Животните: майка и бебе магаре, крава, две прасенца, кози, овце, малки козлета и агънца, зайци, кокошки, пилета и патета. Всяко едно си имаше име, а моето най-любимо занимание беше да прекарвам целия си ден с тях.
    Ежедневието беше разннобразно. Някои от дните прекарвах в игри с животните, други с баба, а трети с дядо.
    Вечерта се събирахме пред къщите – малки и големи, стари и млади. Всички пеехме и танцувахме, а очите ни бяха пълни със звезди. И бях щастлива. Няма ден, в който да не ми се иска да се върна там.

    „В сърцето на всеки по-голям град по света има едно село. Никога няма да разбереш града, ако първо не разбереш селото. Иди там.“ – из Шантарам

    • LAMARTINIA Reply

      Ах, Медея, тези спомени наистина нямат цена и не могат да бъдат заместени от нищо! Поздрави най-сърдечни! <3

  11. Галина Reply

    Здравей и от мен!
    Колко прекрасна и истинска статия!

    Мили спомени от село Клокотница, родното място на моята майка имам много, но сега се подсмихнах като се сетих как дядо ме гонеше да слизам от черешата за следобеден сън или как ми се караше като ходех с едно тенекиено канче да доя Недялка, магарицата, защото ми харесваше много магарешкото малко и не оставаше за пърлето(магаренцето). Малките козлета и една селска манджа от тиквички, патладжани, домати, краставици и свинска мас, всичко от градината … Много жалко, че нямахме фотоапарат и една снимка нямам, но спомените си стоят и са много мили.

    • LAMARTINIA Reply

      Благодаря, Галина, страхотни спомени!

  12. Ангелина Присадашка Reply

    Здравейте. Прекрасна статия.
    Спомените от село са леко избледнели и толкова далечни, но помня топлината и безкрайната любов и търпение на прабаба и прадядо. Мирисът на пръст, тихите следобеди, напечени от слънцето, чешмата в училищния двор, свободата. Но най – скъп ми е споменът за моментите когато лежах на браздата между два бустана – единия с дини, а другия с пъпеши. Незабравимо.

    • LAMARTINIA Reply

      Благодаря, Ангелина, чудесни спомени! 🙂

  13. Здравей, Мария!

    За жалост попадам в постната група на тези “почти” – неприпарили до селото в детските години. Родена в Пловдив, внучка на баби и дядовци преселници от южната ни съседка и Мелник, установени и здраво закотвени в града. Никой от тях, нито пък родителите ми някога са били предприемчиви или любопитни за селско битие и житие. Нямам спомени и да са имали връзка с природата, земята, дивото, животните, растенията. Затова и когато вуйчо ми се сдоби с “ранчо” на село, сензацията в рода бе истинска. Станах свидетел на ред опит/грешка начинания като развъждане на зайчета и бостан с дини с цел комерсиална – и двете овенчани със злощастен край.

    По-пресния и жив за мен спомен датира от дебюта ми в гимназията – късно лято ’89. Летните бригади бяха задължителни и моят випуск попадна две години подред на гроздобер в Община Хисаря, Пловдивско. Ранните сутрини през септември ги помня като тегави и доста мразовити, често и гладни предвид на оскъдния бюджет и нездравия вкус на училищното настоятелство към консерви. Вероятно съм пропуснала красив изгрев тук и там, но като не е имало Инстаграм, няма да го слагам в графа “позитиви”. За мой ужас имах първи сблъскък с външната тоалетна (граничаща с кочината на домашно прасе) и хигиенните условия в средностатистическата квартира при “баба и дядо”. Стая, тип оранжерия, с капацитет за трима, поела някак си 7. Казан, нагревател, сърдито старче надзираващо прахосническите наклонности на група градски девойки. Кокошарник с полу-свободно отглеждани кокошки извеждащ към “нужника” и домашния любимец – прасе в кочина. Е, не. Шокът бе разтърсващ, моето любопитство към селото рязко прекършено за да се възроди отново наскоро, когато нуждата да науча имената на всяко клонче и трънче, да се намокря, изцапам, уморя, прехласна, предизвикам, но не в изкуствена среда, а в съвсем ествестена, но така непозната, макар и родна, стана по-силна от мен. Та как да ми е позната като аз тръгнах от Пловдив през 1998 и оттогава насам съм се завръщала, но само “почти”.

    Миналата година попаднах на село, което ме плени, в район, който е небезизвестен като “бавно и полека” – Родопите. Село Славейно е за щастие непопулярно. Но това е друга тема и спомените не са от детството, а са съвсем осъзнати. Отивам да си тагвам снимките, че това е по-важно.

    Благодаря за непрестанното побутване в посока, която ми е така близка. Благодаря за вдъхновението!

    • LAMARTINIA Reply

      Чудесни спомени, Оля, въпреки че не са от най-идиличните 🙂 И поздравления за Славейно, със сигурност е имало защо да се появи. Поздрави!

Write A Comment