*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

Вера Георгиева – LA VITA SEMPLICE

Възраст: на 35 съм, странното е, че се наложи да смятам, докато стигна до коректното число. Сигурно защото напоследък не си правя труда да отбелязвам рождения си ден.

Начало на блога: съществува от края на януари 2017. Исках да започна годината на чисто, тъй като 2016 беше много турбулентна в емоционално отношение, така че идеята изкристализира в края на тази тегава година, но имах колебания какъв е точно смисълът от още един блог в пространството. Все пак в първите дни на януари си купих домейна и първия пост написах на 30 януари 2017 г.

Основни теми: малко непостоянни са, точно като мен самата. В началото пишех повече за гардероба си и напъните да го превърна в капсулен гардероб, исках да правя повече outfit постове, с които да покажа, че нямаме нужда от стотици дрехи, за да изглеждаме различно всеки ден, но това бързо премина, тъй като или ми липсваше настроение, или фотограф.

После започнах да го използвам за формулиране на собствените си мисли, а след това за документиране на “направи си сам” проектите и семейните ни пътуванията. Така или иначе в момента (а вероятно и така ще си остане) това е само един личен дневник, където споделям нещата, които ме вълнуват, вдъхновяват и мотивират към конкретния момент според по-постоянните си интереси, които са в сферата на домашния уют, естетиката, децата и (пре)откриването на света, себе си и околните.

Когато започнах си казах, че искам да вдъхновявам и подкрепям хората да живеят живота си бавно и спокойно, като споделям максимално искрено своите собствени опити да правя точно това. Наистина се затруднявам да определя с думи прости и малко на брой за какво аджеба е този блог.


Кое му е сложното на простия живот?

Въпросът е много интересен и сигурно всеки има свой собствен отговор. За мен сложното е да различавам нуждите от желанията си. Опитвам се да живея живот, в който намират място само неща, хора и случки, от които се нуждая, за да бъда щастлива. Това е личната ми дефиниция за прост живот.

Кога човек се научава кое му трябва, за да бъде щастлив? При теб как и в какъв етап се случи?

Щастието е променлива величина. Моето щастие е усмивката на лицето на детето ми; прегръдката на мъжа ми; разпалените разговори (в които понякога се ражда и някоя истина) с приятелите и родителите ми; всеки дъх в планината; сутрешната песен на птицата, която живее на дървото в двора пред спалнята ни; шумът на вълните, когато си лягам в палатката на плажа; дъждът, който потропва ритмично по прозорците; мирисът на окосена трева; времето, в което пътуваме семейно и откриваме нови и непознати места; моментите, в които осъзнавам, че съм част от много по-голям и неразбираем за мен план. Да признаеш и оцениш тези малки късчета наслада е щастие.

Не знам дали трябва да се учим на това, но определено трябва да се научим, че не е нужно винаги да сме щастливи. Всички имаме и добри, и лоши дни (месеци, години) и това е окей. Не приемам манифестацията на щастие пред света, безграничния позитивизъм и патетичните мотивационни речи и цитати, които доскоро се лееха щедро в интернета. Старая се да общувам със и да следя хора, които са искрени за всичко, през което минават и не се страхуват да споделят и радостите, и болките си. Това е филтърът, който си наложих преди близо две години на излизане от един страхотен бърнаут, в чиято връхна точка се опитвах да съчетавам ролята на майка, съпруга, домакиня, професионалист на два фронта, душеприказчик, помагач и перфекционист. Започнах да намалявам малко по малко ангажиментите и вещите, които ме задушаваха и ме караха да се чувствам неудовлетворена и неосъществена, за да имам време, място и душа да оценя моментите, за които говорих по-горе. 

1 2 3 4 5

Write A Comment