Самолетът ни изплюва първо в Доха, после в Манила, и накрая в Cebu City (кралицата на юга) за два градски дни преди бохолската джунгла.

Себу е врящ, жарък, шумен, миришещ на риба и прах, с невъобразим трафик и свои собствени правила. Всичко жужи, гъмжи и цвърчи от жегата, тълпата носи през улиците, около пристанището и през претъпканите с какви ли не превозни средства кръстовища, изнежените ни от зимата бледи тела. Всеки местен е метнал парче хавлия на рамото, за да попива потта от челото и врата си, туристи почти няма, а всички разкошни боси сладки деца охотно застават пред обектива ти, сякаш само теб са чакали за поза, усмивка и снимка.

Сменяме няколко от прословутите филипински jeepney – стари бракувани щатски джипове, трансформирани в малки открити бусчета и накичурени като селски панаир – буквално се катерим един върху друг заедно с местните, корите им с яйца, бохчите, кашоните и кокошките, докато висящ от платформата филипинец събира банкноти между пръстите си и подвиква “One more, please!”. Отбиваме се прегладнели в местна закусвалня – сочим каквото поръчват останалите и се озоваваме с по няколко пролетни рулца филипино стайл в пластмасови чинии – техните lumpia, заедно с лепкав ориз в бамбукова кутийка и няколко найлонови пликчета, с които всички се хранят като с ръкавица, и после изхвърлят където им падне.

Въртейки се около пристанището нахълтваме на местния пазар, където жени разпорват огромни риби, чистят миди, редят чирози на високи купчини с виртуозна сръчност и мият ръце в големи легени, пълни с вътрешности. Привикват ни да си купим пилета, подправки и банани, докато местните грабят всякакви продукти и ги отнасят с бохчи върху скутерчетата си след кратък пазарлък.

Преди хотелът да ни върне в нормалните температури и звуци, спираме в малко кафене за студена бира. Няколко масички отпред са заети от местни на по бутилка ром, носят ни любезно столове, отнякъде се точат хитове от 90-те, пристигат други коли, отварят багажниците с огромни колони и става абсолютно улично парти. Седиш и пиеш San Miguel, сякаш винаги си бил тук, на този ъгъл, а и ще останеш дълго време. Не разбираш нищо от разговорите им, а те от твоите, и това, смесено с грохота от булеварда, лепкавата влага във въздуха и умората от дългите полети, те хвърля в едно полунирванно състояние на блаженство и мир.

На следващия ден ни чака ферибота за Бохол и малката ни къща в джунглата, а в Cebu ще се върнем след няколко дни, за да отпрашим с вътрешен полет за следващия остров.

Write A Comment