*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

РОДИ РАДИЧКОВA

Години: 43

Професия: стилист

Хоби: да разказва истории в картини

ФБ страница: Роди Радичкова

Инстаграм: rodyradichkov


Какво се случва според теб с модата напоследък? Накъде се движи?

Модата вече е твърде бърза и твърде либерална. В този смисъл я наблюдавам, нищо повече. От доста време съм се концентрирала върху дрехата сама по себе си и изграждането на гардероб, който спокойно да нарека мой. Вълнувам се от това всичко в него да бъде носимо, качествено и в никакъв случай много. Разчитам все повече на идеята за униформа, която да ми служи и да се вписва най-добре в начина ми на живот. Не гледам на дрехата като етикет с цена. Харесва ми да седна на ръба на шадравана и да се наслаждавам на момента, без да ме притеснява с какво съм облечена. Надявам се това да описва донякъде как се чувствам в дрехите, които харесвам да нося.

Няколко конкретни събития в модата ме вълнуват напоследък:

Да се именуваш, не означава да си. Ефектът на Дънинг–Крюгер. Когнитивната склонност, при която неквалифицирани индивиди страдат от илюзорно превъзходство, поради което погрешно оценяват способностите си. Примерите са доста. От девойка, облечена в тенденция видяна в списанието, което е разгледала във фризьорския салон, с дрехи от верига за бърза мода; до събитие, което монополизира името на столицата ни и добавя Fashion Week.

Целенасоченото обезсмисляне на същността в работата на стилиста и превръщането му в гардеробиер. Интересно е, че в България това е така от зората на тази професия – тотално неразбиране на това какво прави стилистът всъщност. Да не говорим, че в регистъра за професии такава не съществува, но активно се упражнява. Все пак в България всеки втори е стилист! Но с това съм свикнала…A  някъде отвъд вече има и food stylist, interior stylist, table set stylist и т.н. 

Пиронът по темата заби политиката на Calvin Klein 205W39NYC, след настаняването на Raf Simons в творческото управление на марката. Появи се пълна забрана за комбиниране на дрехи и аксесоари на марката, различно от това на ревюто, за корици на всички световни списания. Дреха или аксесоар на марката не може да бъде съчетавана с други марки или с архив на стилиста… Взимаш сета от ревюто и просто го слагаш на корицата. Въпросът е каква е ролята на стилиста? И дали тоталното обезценяване на смисъла на човека, който чрез собственото си творчество ражда стил и визуални послания, не се прави умишлено. В същия момент либерализираме модния пазар с блогъри, инфлуенсъри, тренсетъри и фашонисти? Някои със съмнителни качества и липса на визуална идентичност.

Céline преди CELINE –в този казус може да се прозре многопластово какво се случва в света на модата. Но по-скорошното осъзнаване, че модата невинаги е равна само на МНОГО ПАРИ на всички нива в системата, би могло да спаси като цяло всички замесени.

Разкажи ни за визуалната идентичност. Защо напоследък почти всичко е като клонинг на нещо друго? Клишетата удобни ли са и какво всъщност носят на тези, които ги мултиплицират?

Всичко е в пътя. От възможност до реалност просто трябва да си извървиш пътя. Ако талантът го има, след много проби, грешки, учене, имитиране, вглеждане, търсене, четене, пак гледане, мислене, може и да постигнеш нивото, в което стилът ти ще е разпознаваем. Хубаво е да се знае, че това никак не е задължително. Не е задължително всеки да има подобна визуална идентичност. Не е условие за щастие, имам предвид. Това е само ако имаш претенция за подобна и евентуално през себе си “учиш” другия.

Иначе има прекрасни възможности да се обличаш и в ниския, и в средния, и във високия сегмент марки.  Има базови, капсулни гардероби. Е, все пак всеки с визуална култура няма как да обърка французойката с дамата от Скандинавия или да не разпознае източноевропейката на летището. Тези културологични наслагвания са неподвластни на времето и пространството.

По повод клишетата – удобни са, да. Особено в общество като нашето. По-лесно е във всеки аспект на живота. Все повече ме притеснява това, което заложих във визуалното възпитание на сина ни през първите 7. Усещам вече агресията на другостта към начина, по който изглежда той сега. Неудобството да не си като всички явно ще изисква много други качества на характера, за да се отстоява. Учим се заедно.

1 2 3 4

Write A Comment