Източник: The Guardian (със съкращения)
Автор: Moya Sarner
Превод: мой

Завистта иска да унищожи това, което другите притежават. Тя е тиха, деструктивна, коварна и непочтена – абсолютното зло  

Съществува и друга, още по-мрачна дефиниция на завистта. За Патриша Полъдри, психоаналитик, психотерапевт и автор на книгата Завистта в ежедневието, тя е дори нещо опасно, което може да се превърне в емоционален тормоз и дори криминално престъпление. „Завистта иска да унищожи това, което другите притежават. Не е само желание за притежаване, а дълбоко вкоренен проблем – гняв и яд към успехите на другите, независимо дали се касае за външен вид или за позиция в живота. Завистта е тиха, деструктивна, коварна и непочтена – абсолютното зло. 

Всичко това прави завистливите хора трудно търсещи и приемащи помощ, оказва се, че за тях е сложно въобще да възприемат нещо ценно от някой друг. Желанието за отричане на всичко добро и смислено у себе си и другите е много силно. Полъдри е убедена, че завистта не е вродена и че се поражда още в детството, при скъсани връзки между майката и детето, и неумение на родителите да внушават увереност и самочувствие у децата си.

Като когнитивен поведенчески терапевт, Драйдън не се интересува толкова от корените на завистта, колкото от това за какво можем да я използваме. Когато става дума за завистта, породена от социалните медии, твърди той, има два фактора, които могат да направят всеки потребител по-лабилен и лесно раним: ниското самочувствие и самооценка, както и неумението да понасяш загуби. За да преодолеете тези капани, помислете на какво бихте научили едно дете. Идеята е да се отработи умение, начин на съществуване и поведение, които ни позволяват да приемем, че някой друг може да има нещо, което искаме, а не притежаваме. И също – да осъзнаем, че можем да оцелеем без това нещо и липсата му не ни прави по-малко значими или по-малко личности.

Бихме могли и да променим начина, по който ползваме социалните мрежи. Крос обяснява, че почти през цялото време хората ползват Фейсбук пасивно, мързеливо разглеждайки, вместо публикувайки, коментирайки или изпращайки съобщения. „Любопитно е, когато осъзнаем, че пасивното ползване е много по-вредящо от активното. Връзката между пасивната употреба и лошото настроение е доста тясна – събираме куп информация за множество хора ежедневно.“

Навярно всеки от нас трябва да внимава как ползва социалните мрежи, какво се опитва да каже и по какъв начин го прави, как курирането на нашите онлайн идентичности допринася към ерата на завистта, в която сме. Наскоро исках да пусна статус за повишение в работата, което бях получила, в този момент съпругът ми попита защо всъщност искам да го направя. Стана ми неловко да дам откровен отговор, защото истината беше една – от суета. Исках всички онези лайкове, поздравления и, ако трябва да съм максимално честна, исках другите да знаят, че се справям супер. Досрамя ме. Няма нищо по-ефикасно за пукане на егото от свръхпроницателен съпруг.

Лесно е да оправдаем статус за повишение, представяйки го като бърз начин за уведомяване на колеги и познати. Но когато тръгнем да пишем нещо прекалено лично, нека спрем и се запитаме: защо правя това в крайна сметка? Семейство, колеги, приятели – всеки, който трябва да знае, ще го научи рано или късно. Трябва ли да правим постоянно личните неща обществено достояние? Полирането на личния бранд в социалните медии може да е добро решение за бизнес, но има своята цена. То създава поле за изява, независимо дали ненужна или нереалистична, но задължителна, а в подобни пространства завистта вирее чудесно.

Въпросът е не да определяме завистта като позитивна или негативна, а да се опитаме да я дешифрираме

Не смятам, че решението е винаги в това да бъдем по-откровени за живота си, когато сме онлайн, понякога просто трябва да замълчим. Разбира се, информирането и споделянето на теми като аборт или сексуален тормоз могат да се преборят със стигмата или да променят донякъде обществените настройки. Но привидно откровени постове за смисъла на живота, или меланхолични излияния, или призиви за селфита без грим са с единствената цел да представят автора в най-добрата му светлина.  Според Полъдри завистта в най-лошата ѝ форма няма добри страни. Но ако е в по-лека степен, може да бъде използвана градивно. Драйдън различава нездравословната от здравословната завист, като втората може да бъде дори креативна. Също както гладът ни подсказва да се храним, така чувството на завист, ако умеем да се вслушваме по правилния начин в него, може да ни покаже какво ни липсва, кое е действително важно за нас.

Андрю твърди: „Въпросът е да причислим завистта към емоциите, без да я определяме като позитивна или негативна, а по-скоро като посочваща конкретните ни желания. Когато си дадем сметка за тях, можем да се заемем с реализирането им. Запитайте се обаче кое би било достатъчно за вас.“


Източник: The Guardian (със съкращения)
Автор: Moya Sarner
Превод: мой

1 2 3

Write A Comment