Има ли изобщо възможност да видим цялата картина абсолютно обективно, трезво и безпристрастно? Ти как го правиш?

За да можем да видим цялата картина, първо трябва да капитулираме пред факта, че има такава картина. Ако заявим, че такова нещо не съществува – как можем да го видим? Просто е твърде вероятно да не можем или да не знаем всичко за нея. Безпристрастното и трезво виждане идва впоследствие.

Съществува една абсолютна реалност и тя е винаги тук. Независимо от нашите убеждения. За да стане ясен погледът, само трябва да има искрено, изгарящо желание, кураж да се изправим пред досегашните си знания, вярвания и концепции, като ги подложим на съмнение. И последно – да изберем къде да отива нашето внимание, време и енергия – всекидневно.
Когато преди няколко години се появи желание да уча италиански език, вложих всичко в това и направих единственото логично действие – записах се на уроци при тези, които знаят езика и могат да ме научат. Четох мнения и проучвах различните школи и центрове. Накрая намерих подходящото място. Цялото ми сърце и душа бяха там. Две години по-късно, по време на пътуване в Италия, с почуда установих, че явно май се е получило. Разбирам, даже и говоря. Не знам дали примерът е удачен, но подобно е с цялостната картина или абсолютната реалност – в мен се породи изгарящо желание да я видя, усещах интуитивно, че я има и поставих под въпрос всичко, което си мислех, че знам. За себе си, за живота, за Вселената. Поисках знание за тази абсолютна реалност  от тези, които вече го имат. И то беше на една ръка разстояние. Винаги тук. Съвсем обикновено. И въпреки че го има от хиляди години, е все така така свежо и ново. И все така истинно.

Къде отиват всекидневно твоето внимание, време и енергия? Свободата да ги насочваме накъдето искаме привилегия или избор е?

Ако кажа, че съзерцавам в поза лотос по цели дни ще е далеч от истината. 

Определено има неща, които трябва да бъдат направени през динамичната част на деня и ги правя. Имам и някаква дневна рутина. Сутрин обичам да стоя в тишина, да почета малко с кафето и да правя йога за 30-ина минути. Ако времето позволява, излизам с постелката в градината или на морския бряг.

Срещи и работни ангажименти обикновено са във втората част на деня. Администрирам групи и страници във ФБ и отделям малко внимание там, отговарям на мейли, проучвам детайли за нов проект или за събитие, което предстои.
Отделям много по-малко време на нюзфийда, както и на Инстаграм. Стана естествено, но не изпадам в крайности да ги отричам. Имат си своето място. А при добро желание, всеки може за себе си да прецени колко от времето му отива там.
Някои неща, които се случиха постепенно, и за които си дадох сметка скоро: предпочитам разходка сред природата пред препълнени заведения. Не че отказвам покана за обяд или вечеря. Просто последните загубиха своята важност и непременност и не са от първостепенно значение.
Няма я вече нуждата да се изявявам, да коментирам, да споря, да взимам отношение по всякакви въпроси на всяка цена. Тук според мен се прахосват тонове енергия.
Някои лични срещи се разредиха, други тотално отпаднаха, за трети и всеки ден не е достатъчно.
Колкото до свободата – дали е избор или привилегия – винаги имаме свобода. Свободата да сме свободни, както и свободата да сме ограничени. Един не е по-привилегирован от друг. Дори няма нужда да правим избор – ние се раждме с правото да видим цялата картина. Всички мъдри хора повтарят от хиляди години, че да прозрем нейната красота е едиствената причина, поради която сме тук.

Вие с Любо (бел.ред. – половинката на Лучана) прекарвате голяма част от лятото на един слънчев остров наблизо – Тасос. За мнозина това е непостижимо, най-вече като семейна и работна организация. Как наредихте пъзела? Какво ви дава тази временна смяна на локацията? 

Ако някой ми беше казал, когато бях прокудена от корпоративния свят, че няколко години по-късно ще прекарвам летата си на остров, със сигурност нямаше да му повярвам. Затова, когато човек губи, не знае какво печели. Определено това не е решение, което се взима за ден, но имаше доста знаци, които указваха посоката. Работихме по  проект, който бе свързан с пътуване в страната почти два месеца. През тези два месеца офиса, в който отивахме сутрин, прекарвахме там цял ден и вечер се прибирахме, продължи да съществува, имаше наем и сметки за плащане, без реално да сме там. Тогава си казахме – защо трябва да имаме офис? Какво ни носи това? Носи ли ни нещо изобщо? Възможно ли е да работим точно толкова ефективно от вкъщи, както работихме два месеца, без да сме в същия този офис? И  ако можем да работим от вкъщи, то няма ли как да работим от което и да е друго място. Това беше началото.  
После някак мястото ни намери. Не му мислихме много. Всъщност прекаленото мислене само може да обърка нещата. Колкото до организацията, като начало – разстоянието не е прекалено голямо. Тоест, не се налага като заминем май месец, да се върнем в София чак септември. Когато предстоят събития и срещи, идваме да ги проведем. Първата година попътувахме доста напред назад по граници и фериботи, но с всяка следваща година подобряваме съотношението Тасос-София в полза на първото. 
Семейната логистика също не е нещо толкова сложно. Съобразяваме пътуванията с ангажиментите, и най-вече с желанията на децата. Защото те си имат свои предпочитания, което е съвсем нормално. Вече порастват достатъчно, за да решават сами кога и за колко време ще бъдат с нас. На моят син му предстои първо море с приятели, например.
В началото на сезона (май месец ) обикновено сме само двамата за няколко седмици. След това полека-лека графикът започва да се запълва. Близките ни идват за седмица, много приятели отскачат за някой и друг дълъг уикенд. Има от всичко. И всъщност в това се крие очарованието. За какво ти е къща на морето, ако няма с кого да я споделиш? 
Какво ни дава това? Дава на първо място невероятна свобода, един по-широк поглед и усещане за излизане извън рамките на общоприетото, каквото и да е то. Обичайната ваканция за седмица-две бе заместена просто, както ти каза, с преместване на локацията. Хем си във ваканция, хем не съвсем. Ваканция и почивка, работа и служебни ангажименти – границите се размиват и всичко става едно. Това е най-голямата сладост. Всъщност там животът ни е доста обикновен, като изключим идването на гостите, които нямат търпение да изтъркат забележителностите на курорта.
Любо се гмурка, аз правя йога, приготвяме си нещо за хапване, в горещата част на деня работим вътре на климатик. Има вечери, в които дори не излизаме на разходка в центъра, а кротко слушаме щурците от верандата. Мястото е много скромно, тихо и  непретенциозно. Напомня българско село, само че с палми и море.

1 2 3
Avatar
Author

Write A Comment