Какво прави обикновения живот всъщност необикновен и смислен? Свикнали сме да запълваме “дупките” в живота си с някакви материални придобивки, кариерни постижения, да възлагаме на децата си грандиозни очаквания и да правим планове за години напред. Да се живее просто умение ли е или въпрос на зрялост, мъдрост, възраст?

Обикновеният живот всъщност е толкова семпъл и автентичен, толкова изпразнен от очаквания, желания и проекции, че самата му обикновеност го прави необикновен. Парадоксално, но факт. Колкото по-рано човек осъзнае, че нищо материално не може да запълни дупките, толкова повече започва да се връща към обикновеното. Даже не да се връща, а да си го припомня.
Нищо на този свят не ни принадлежи, нищо не е “наше”, децата идват чрез нас, но не са наша собственост. Колко много можем да научим от тях всъщност, ако умеем да слушаме.
Има една шега с плановете – някой горе само чака да започнеш да планираш, за да се посмее добре на плановете ти. Колкото по-грандиозен е един план, толкова по-грандиозно е разочарованието след като той се провали. Заявявам го от личен опит. Истината е, че никога не знаем какво ни чака зад ъгъла. Можем само да предполагаме. Сигурността е илюзорна…може би  единственото сигурно нещо на този свят е това, че той се променя непрекъснато.
Да се живее просто и обикновено е някакъв вид припомняне, връщане, обръщане навътре. Нужна е може би известна мъдрост, която не идва непременно с възрастта. В последната година животът ме срещна с невероятни хора между 25-30 годишни, в които има толкова много зрялост. Голяма радост е да видиш как взаимодействат със света и отглеждат децата си осъзнато. Осъзнаването за простотата на живота може да дойде и на по-късна възраст – виждала съм такова на 60-70, че и повече години. Бих казала, че няма правило. Просто всеки го открива в един момент, рано или късно. 

Какво научаваме от децата и защо често са по-мъдри от нас, родителите?

Да се запитаме защо всички се умиляваме и изпитваме неподправена радост, когато сме в близост до невинно същество като детето. Нещо дълбоко в нас откликва на тази чистота и неподправеност. Припомняме си, че в основата си, в същината си, ние притежаваме тази невинност. Точно като тях.
 
Децата ни преподават съвсем естествено един основен урок – да се радваме на момента такъв, какъвто е. Мъдростта им идва отвътре, а не е придобита или наложена отвън. Децата виждат нещата директно, без да ги изкривяват през призмата на знанието, без да интерпретират, без да анализират. Именно затова сме готови да се разтопим от тяхна мила дума или жест. Защото имат стойност, някак знаем, че са истински. Именно затова и ни вбесяват понякога. Защото в тях ние виждаме себе си. Като в огледало.

Без какво можем?

Можем гарантирано без много от материалните придобивки. Като се огледаме около нас и видим колко малко ни трябва всъщност, преставаме да се суетим за още и още. Не че има нещо лошо в това да имаме. Да имаме, без да сме привързани към нещата, е съвсем различно нещо.
Със сигурност можем да съществуваме и без да товарим света и себе си с очаквания. Огромна свобода се разкрива, когато не очакваш нищо от никого. Нещо повече – спираме да се разочароваме и да сеем недоволство в същия този свят, тъй като недоволството идва тогава, когато очакванията не биват покрити. А това се случва на практика постоянно.
Можем без да изискваме от човек или ситуация съответното държание или съдържание. Просто да сме ок с това, което е тук исега. Защото ако това не беше най-правилното възможно нещо за нас в този момент, то просто нямаше да се случва. Така че не е ли по-добре да го приемем, вместо да му се противоспоставяме?

Кои са най-важните неща за теб точно днес?

Хм, едното е съвсем практично – да не забравя да взема мрежи против комари за прозорците преди да заминем.

Другото само по себе си също е практично, защото носи със себе си голяма доза вътрешно спокойствие  – да зная и да помня, че “и това ще мине”.


Снимки: ©LaMartinia


*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

1 2 3
Avatar
Author

Write A Comment