Как идват при теб историите?

Неслучайно. Обичам да скитам и да ги забелязвам. Когато започна да снимам, се разтрепервам, забравям за всичко, смея се, понякога плача зад обектива. ПреЖИВявям. 

С какво са ти интересни тези хора? Какво всъщност значи да бъдеш интересен в днешно време?

Просто обичам човеците. От мъничка са ми интересни големите хора със своя уют и трепет да дават. Зрелостта и мъдростта да даваш е сила.

Не знам какво е да бъдеш интересен в днешно време. Знам, че забравихме да усещаме, да докосваме, да търсим мисъл и смисъл, да добруваме просто така… хоп! Да радваме другите, да споделяме и да благодарим.

Как подхождаш към всеки, когото снимаш? Познаваш ли тези хора или пресичат пътя ти случайно?

Винаги ми се иска да разказвам за срещата в съвсем кратък текст, който придружава снимките, но внимавам за деликатното, интимното, тъничкото човешко. Хората ми споделят много лични неща, които си остават в мен. 

Да, пресичат ми пътя. Спъвам се в усмивката им, погледа, очите и милостта. Може би те изглеждат така на снимките, защото предавам моето чувство и проекция. Не съм срещнала досега грубо отношение, но ако се появи, ще е нормално. Просто някои хора не обичат да ги снимат и уважавам това.

Фотографията суета ли е? Повече насочена към автора си ли е или към обекта? Как е при теб?

За мен фотографията е емоция, събрана върху фокуса на няколко сантиметра стъкло, концентрирало върху себе си потенциала на вече отминалото ″сега″.  Тя е послание. 

През 2007 г. имах самостоятелна изложба “Графики на битието”. Снимките бяха само с ръце на възрастни хора и как животът е рисувал по тях. Докато ги снимах, те се суетяха и си обличаха новите дрехи… а аз просто им търсех ръцете. 

Кой тип снимане харесваш? Кое не ти допада при други фотографи и за кое си казваш „Еха!“?

Винаги съм харесвала минимализма в изкуството, в литературата, в изказа и съм искала да оставя хората да видят снимката и сами да продължат своята приказка. Това важи за цялата ми фотография. Няколко души, последвали моите кадри, са ми изпращали своите разкази по тях. Интересно е как снимките си създават собствени пътища.

Не харесвам грубите манипулации в изображенията и когато мярата е изгубена. Харесвам фотография, която дълго ме оставя в мисли и усещания.

Каква роля играе обработката при теб? Портретите трябва ли да са честни, естествени? Какво всъщност трябва да покаже един портрет?

Не обичам неестествени обработки и “изнасилвания” на кадри. Честната фотография е много по-стойностна. Тя е емоция, възДЪХ и отношение. Сетива. Лекота.

Как подбираш кадрите, които показваш? 

Селекцията е най-трудното нещо за мен и затова обичам сериите, за да мога предам повече. Избирам тези, които са по-изразителни и емоционални.

След 10 години

Защо малко хора снимат като теб – честно, с грижа, несуетно – как си го обясняваш? Има ли публика за този тип фотография?

Много ми е трудно да говоря за себе си, но искам да съм будна за добрите думи, доверието и отношението. Те са път към хората. Моята майка ми ги е предала, това носи и дъщеря ми.

Хората се вълнуват от докосващата фотография. В нея виждат своята приказка, какво по-хубаво от това? 

Каква беше фотографията преди 10 години, каква е днес и как я виждаш след още едно десетилетие? 

Във време на шантави технологии и пиксели ми се иска да разбълбуква усещания, да те човърка дълго, да има вътък (бел.ред. – заряд), да ти навестява мислите дълго време. 

Любимата ти история в снимки?

Нямам любима, всички са специални. Всяка следващата, която ще се шмугне пред обектива ми ще е такава. 

Кои истории заслужават да бъдат разказани?

Истинските, препатилите, наивните. Да  ти обърнат вътрето и… да чувстваш.


Фотографии и истории: Петя Василева

М е л и х а

Обичам да казвам, че черешите имат нещо общо с щастието. В Родопите съм и минах през село Черешка, Черешова река и се озовах в село Черешово. Докато се усетя и тя пристига с усмихнати, детски очи.
– Я гльодам чужда кола и доходах да те видя.
– Здравей! Много ти се радвам.
Затанцува с ръце и сме в прегръдка.
– Чедо, отде идеш? От дльог път ли идеш? За кина си тука?
– Отдалече съм, а и не ми се прибира… – споделям откъде идвам.
– Ох, моята снаха е от твойо край. Моля ти се, намери я! Да се обади, да доди. Отколе ги чакам. Хабер да
ѝпровадиш, че ми е бАлно за нея.

Мушвам координатите на снахата и тъгата ѝ в джоба си. Тръгвам и чувам:
– Да не ме заборявиш!

Намерих близките на Мелиха и те съвсем скоро ще я видят.
Напролет ще се върна за череши.

М и т к о

– 17 години чобанлък карам, Петя. Тука имам 5 мои овце и 3 кравички вкъщи ме чакат. Стига ми. Ако искаш шиле, само ми се обади!
– Защо си нямаш куче-пазач?
– Страхуват се овцете от тези кучета и по-зле върви работата.

Изпъва се като кардинал. Позира ми с достойнство.
Продължаваме нашата приятна хортувка и стадото лека-полека… бегация.

М и л к а

Малко Търново. Времето е спряло тук, подпряло се на уморено юмруче върху застинал комин и нехае…

Влизам в едно магазинче с перде от ръчна дантела и се залисвам в уютна чаршия. Всичко, което ти потрябва е тук. Посреща ме дама с блеснали очи, застанала зад тезгях обсипан с ръкописи.

Милка Коларова – учителка на 90 години. Написала няколко книги. Била класна на кмета. Бърборим си вече сладко, почерпи ме с бонбони, подари ми последната си книга, разделихме се с прегръдки. Едно бълбукце от щастие ме носи още и прави с мен, каквото си поиска…

Л о з к о. От лоза.
Срещнах го късно вечерта в една зала. Огромно сако е приютило сгърбеното му и слабичко тяло. Носи се бавно в смешносимпатични панталони и черни кецове. Деликатно ме поглежда и се усмихваме.
– Много си хубав!
Целува ми ръка, после аз неговата и се отнесохме в бъбривости…
– Може ли да те снимам?
– Къде искаш?
– Тук, до Малкия принц.
– Екзюпери?
Изчезва ми ума в такива срещи и не мисля… Треперя и дребнея. Потъвам в очите, проследявам ръцете, разхождам се из релефа на вените по главата.
И не спира срещата дотук. Вадя от чантата си сладост в пакетче, да му подаря различен вкус на вечерта. Фино и срамежливо приема и се започва кандърмакюше:
– Петя, позволи ми да те почерпя и аз. Много искам да ти купя леблебия.
– Късно е. Наближава 23 часа. Хайде, да се прибираш и се пази! И защо леблебия?
– Толкова е вкусна, а аз зъби нямам…
И тръгваме към магазин, държим се за ръка, бавно пресичайки. После ми прочете любимите си мисли, които разхожда в „торбата от Германия”. Разделяме се.

Д о ч к а
Посрещна ни с “Лукчета”.
Залютя ми на очите.

С т а й к о
Носи се из двора с шума за магарето и ми се усмихва.
Оттам да го нахрани. Оттам да му свали жената калпака, че без него бил по-хубав.
Ами всякак е хубав!

М а р и я

Не искам да разказвам, не мога.
Много е силно.
Това е Мария.

Т о д о р

“Напуснах града и жената. Купих си къща на село, за да ловя риба. За котките. Абе, когато са гладни не слушат. Трябва да има дресировка! Не ям риба, не ми се услажда. Вечер си хапвам компот с хляб и ми се танцува… танцува.”

П а с к а л
Подскочих от красивото му име. Означава Възкресение.
На 94 години, силен, жизнен и духовит. Врътнахме една раздумка, подари ми ябълка на изпроводяк и пожелание за здраве, добрини и обич.
Прегръдка.

Участието на Петя в Гастрол преди 8 години=>

Можете да я следите във FB страницата ѝ Petya Vasileva Photography и в личния ѝ профил.

Avatar
Author

Write A Comment