В късния следобед слънцето се беше изпружило точно над спирката на трамваите и слизайки, всички опъвахме длан над челото, заслепени от нахалната му светлина. Всички, освен възрастен мъж с бял бастун. Мернах го в движение, но по инерция продължих към подлеза, бързайки за детската градина. Напреднала възраст, бастун, изпочупен подлез – за части от секундата си представих как минава всичко това сам и се върнах. Само ние на опразнената спирка, с профучаващи коли от двете ни страни. И слънцето – като прожектор в очите.

– Имате ли нужда от помощ? – попитах.

– О, много сте мила, не искам да Ви задържам.

– Няма проблем, в една посока сме, ще Ви придружа. 

Елегантна шапка, перфектно поставен шал, лъснати обувки, изгладен панталон, изпънат и напет като струна. Хвана ме здраво под лакът, все едно отдавна е чакал да се срещнем, и тръгнахме надолу.

– На 87 съм. По принцип имам придружител, но е болен в момента, затова се наложи сам. – сякаш ми дължеше обяснение.

Няколко пъти попита дали не ме затруднява. Сред всичките тия шахти, счупени стълби, дупки и локви… По принцип вървя много бързо, но някак с неговия ритъм всичко изглеждаше различно.

– Аз веднъж като уцеля широчината на стълбите, успявам нататък. Но с чужда помощ е по-леко. Студентка ли сте? Гласът Ви е много отривист, младежки.

Засмях се звучно и му казах, че отдавна не съм.

– Значи сте в разцвета на силите си, така ми се струва.

– Вероятно вярно. – отговорих с усмивка.

За краткото разстояние ми разказа за семейството си,  кариерата, сина, съпругата – цял един живот в 200 метра бавно ходене. 

– Много бяхме щастливи, отиде си преди 20 години. Без нея ми беше много трудно в началото, жените трябва да са по-сурови с мъжете си, да не ги разглезват. Но свикнах. Останахме с едно дете, тя имаше здравословни проблеми и решихме, че така е най-добре. Аз съм математик, инженер, професор. Синът ми е много ангажиран и избрах преди пет години да живея тук. Нали не Ви бавя много?

Попитах го как е в дома, добре ли се чувства. Усмихна се.

– Животът е като улей за бобслей, тези сините, нали ги знаете, не е ясно накъде ще завие и къде ще те заведе. Човек трябва да умее да се адаптира и да се чувства добре навсякъде. Там не казвам, че съм професор, нивото е друго и предпочитам да съм Бай Иван. В двора има едно коте, което всеки път идва в скута ми, като домашно е. Някой път ще дойдете и ще Ви водя на кафе. Пиете кафе, нали?

Обещавам му, че ще минем с момичетата – за разходка и кафе. Целува ми ръка.

– Простете, но аз по немски обичай – целувам ръка на дамите.

Не знам защо, но го прегръщам, сякаш се познаваме отдавна.

– Донесохте светлина в деня ми. – усмихва се преди да влезе.

“И Вие в моя”, исках да му кажа, но само смотолевих:

– Няма проблем, бяхме в една посока.

И наистина бяхме, всеки със своята скорост.

 

Avatar
Author

Write A Comment