Блог гастрол: Силвия Узунова

Сега вкъщи гледаме „Синьо лято“, испанският сериал-емблема на децата от 80-те, сред които съм и аз, и освен че е много интересен за моите момичета (10 и 5 г.), всъщност забелязваме страшно много общи неща – от модата на бейзболните тишърти, къси дънкови панталони и кецовете, до репликата на родителите „Трябва да внимаваме да не изпуснем децата, времената сега са такива, знаете…“ Това са 40 години разлика, а същите реплики. Дали времената наистина се променят, или просто всяко поколение родители минава през своите страхове и параноични състояния, мислейки си, че „тяхното“ време е най-опасно, размирно и враждебно?

Това с “да не изпуснем децата”, демек да не тръгнат по лош път, винаги го е имало. Нас ни държаха изкъсо не по-малко. Обаче някъде между родителските страхове, “какво ще кажат хората” и подготовката за образцово бъдеще, успяхме да си откраднем малко безнадзорно детство. И това ни помогна да се срещнем със себе си (поне на мен). Запомних това чувство на истинност, непренуденост, липса на очаквания и после дълги години го търсих и все не го намирах.

Няма религия, учение, философия, която да не казва, че истинското щастие се крие във връзката ни с нас самите. Деца, съпрузи, кариери, положение са само огледала, които да ни водят към по-добро себепознаване. За себе си съм убедена, че ако тогава, в детството, не бях усетила тази свобода на прашни селски улици, колелета, игри до тъмно и къпане във вирове, нямаше да я търся сега като възрастен и нямаше да я намеря. Свободата да бъдеш такъв какъвто си, без да трябва да си някой по-добър, успял, красив, богат, съвършен.

ПП. А „Синьо лято“ точно затова ни харесваше едно време, заради свободата и безметежността… просто знаехме за какво става въпрос.

Тази липса на очаквания, за която спомена, мисля е важна през целия ни съзнателен живот. Обикновено всички разочарования и неудовлетворености идват от нереалистичните ни очаквания, които залагаме по подразбиране или по нечий чужд модел. Ти как постигаш тази свобода?

Ох, това е една много дълга и философска тема, но за мен разковничето на щастливия живот се крие точно в справянето с очакванията – нашите собствени и чуждите. Истинското освобождаване идва едва когато си позволим да не отговорим на очакванията към нас, когато приемем, че можем да не бъдем харесвани, одобрявани и дори обичани от другите.

В детството, най-лошото, което се случва с повечето от нас е, че приемаме доброволно и неосъзнато да бъдем някой друг, да играем дадена роля, само и само да не разочароваме хората, които обичаме и ни обичат най много – родителите. В психологията го наричат придобиване на “фалшив аз” или “маска”. Осъзнаването на съществуването и премахването на тази маска за мен е главната ни житейска задача. Всички родители имат очаквания към децата и всички деца искат да отговорят на тях, но не всички успяват. Да откриеш кой си, отвъд представата и изискванията към теб, е много трудна и продължителна задача, защото най-големият страх на повечето от нас е “ако те знаят какъв съм наистина, няма да ме обичат”.

Не знам как стигнахме до такова задълбочаване на темата, но ако трябва да се върнем обратно, ще кажа само, че в детството, по време на свободната и автентична игра, имаме възможност за кратко да надникнем през прозореца на истинската си същност и после много бързо училището, олимпиадите и бележниците с оценки затварят този прозорец. Но ако някога си погледнал през него, никога не забравяш какво си видял. Това, което превърнах в своя професия, е да държа този прозорец по-дълго отворен.

В началото на разговора стана дума за връзката на децата с природата, в какво се изразява всъщност тя и кой трябва да я стимулира и насочва?

Природата е нашата естествена среда. Ние сме Природата. Да бъдем отделени от нея означава да бъдем отделени от себе си. Когато се свързваме с природата, всъщност се свързваме с нас самите.

Естествената среда и живата природа стимулират всичките ни сетива – цветове, гледки, аромати, тактилни усещания, звуци, температури – колкото повече стимули отвън получаваме, толкова по-богата представа получаваме за света и толкова по-разширено става нашето съзнание. За децата това е особено валидно, защото детството е най-сензитивния период от нашия живот.

Природата едновременно зарежда и успокоява, стимулира и релаксира, провокира и умиротворява, разширява възприятията и стопява излишностите. Изключително важно е да подаряваме време на децата и на себе си за тези усещания.

Тази връзка за мен няма нужда да бъде стимулирана, има нужда не бъде ограничавана. Безкрайни са начините, по които децата могат да взаимодействат с живата природа – от това да вървят боси по треви, камъни, листа, пясък, до това да се потапят в преживявания, свързани с природата изцяло – като къпане в реки, бягане из цъфнали с билки поляни, бране на малини, боровинки и гъби, тичане след светулки, прегръщане на домашни животни, изкачване на върхове. Всяко едно от тези преживявания остава не просто драскотина, а дълбока следа в детското съзнание и ще бъде нещото, към което те винаги ще се връщат.

Как би обяснила на едно дете какво правите във вашата ферма?

Във фермата отваряме време и пространство в което да се случват подобни взаимодейтвия. Тук садим семена и се грижим те да пораснат, после късаме топли домати и само ги избърсваме в блузата, преди да ги захапем с безкрайно удоволствие.

Берем билки и си правим чай от тях, хващаме буболечки, за да ги огледами отблизо и после ги пускаме да вършат своята работа в градината. Освен това скачаме от високите бали със сено, пръскаме се с градинския маркуч, строим въжени тролеи, правим хартиени гнезда за оси, защото осите са териториални насекоми и ако забележат чуждо гнездо ще напуснат територията.

И още – правим лютеница и сладко от ягоди, мажем стени и правим фигурки от глина, прегръщаме кучета и кокошки, ядем домашна храна … и това е само през последната седмица…

Попитах сина ми, от неговата гледна точка, какво всъщност правим във фермата, той отговори – играем и учим по интересен начин. Е, това му трябва на едно дете през детството!