Блог гастрол: Све Стоянова

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

СВЕ СТОЯНОВА

Години: 36

Професия: работя в частно училище като организатор, връзка с родителите и създател на съдържание (за вътрешния бюлетин, социални медии и т.н.)

Хоби: обичам да чета, да пътувам, да снимам и да пиша, макар да съм поизоставила последните две напоследък

Блог: ВИЛА ВИЛЕКУЛА създаден 2006 г.

Какви позитиви ни донесоха социалните мрежи и къде прекалихме? Напоследък е много актуално да се говори против тях, често в самите социални мрежи, което само по себе си е парадокс.

Определено социалните мрежи ни донесоха свобода – да търсим и намираме себеподобни, да се свързваме с тях, да подкрепяме каузи, в които вярваме и да се борим срещу нещата, които ни дразнят. Те позволиха на много хора да споделят идеите и талантите си със света и да намерят съмишленици. Дадоха ни различната гледна точка – на хора, с които нямаме нищо общо и може би никога няма да срещнем на живо. Лично на мен ми донесоха няколко ценни приятели, които иначе нямаше как да срещна – просто сме разделени от физическо разстояние или се движим в различни социални кръгове.

Но всичко хубаво има и тъмна страна – започнахме да полагаме огромни усилия да убедим своите последователи, че живеем перфектен живот. Изграждането на определен имидж (image-crafting) зае мястото на истинското живеене, спонтанността на преживяването беше изместена от внимателно премерени реплики и ретуширани снимки. Завистта се промъкна и започна да ни ръчка с въпроси – „Как така тя има по-скъпи дрехи от мен?“ , „Защо имам по-малко лайкове?“, „Как успяват хората да имат такива страхотни деца?“. Въпроси, които не са ни вълнували досега и които ни карат да се чувстваме дискомфортно, като че сме в гимназията и не се вписваме в групата на готините.

Тази натрапена несигурност, заедно с огромното усилие да сме винаги перфектни и страхът да не изпуснем нещо суперяко, което се случва онлайн (FOMO), ни подейства невротизиращо и ни започна да краде от щастието ни. И връзките ни с другите се промениха – любовта сякаш не съществува, ако не я заявяваме постоянно онлайн, приятелството вече изисква да следим и лайкваме всичко, а ако не харесваме някого, можем лесно да му напишем доста тежки и обидни думи, скрити зад аватара си. Често забравяме, че зад всяко име онлайн стои по един реален човек, и това, което избира да покаже, всъщност е само една малка част от него, че не бива прибързано да лепим етикети и да съдим, когато знаем толкова малко.

Затова си мисля, че един от начините да продължим напред, е не да заклеймяваме социалните мрежи като лоши, а да опитаме да говорим за не толкова бляскавите теми. За нещата, с които не се гордеем, от които се страхуваме, с които се опитваме да се справим. Да бъдем по-близко до истинското си аз, отколкото до някакъв идеализиран перфектен образ. Разбира се, за да покажеш слабостите си се иска доста смелост, но както казва Брене Браун – уязвимостта е сила и само тя ни свързва истински с хората.

Да бъдем честни със себе си и да се познаваме и приемаме – това мисля, че би ни направило по-устойчиви на негативните влияния на социалките. В крайна сметка, вече би било трудно да живееш без никакво участие в тях, но изборът дали ще им позволиш да управляват живота ти е в ръцете на всеки.

По темата с аватарите: в една статия, която беше споделила наскоро и преведох за блога, се говореше дори за завист срещу собствените ни перфектни онлайн образи, които сами си създаваме. За какво ни е всъщност това, на кого и какво доказваме? И какво за теб значи да приемаме себе си?

Разказваме си истории за безоблачни щастливи дни, красиви принцеси и смели принцове под една или друга форма от стотици години. Мечтите са нашето спасение от ежедневието. Интернет ни даде страхотен терен да строим въздушните си кули – виртуална реалност, в която можем да бъдем каквито си поискаме.

И понеже всички избират да са умни, красиви и популярни – ако откажеш да градиш подобен образ, можеш да се окажеш отхвърлен не само от виртуалната, но и от реалната общност. Неизказаното очакване да споделяш все повече и по-красиви моменти от живота си се превръща в безсмислено състезание, където няма особено значение как се чувстваш, важното е да изглежда добре и да спечели одобрението (и завистта) на останалите.

Споделянето, дори с непознати, би трябвало да ни сближава. Но колко често срещаме някой фейсбук “приятел” и не се сещаме каква тема да захванем, защото вече сме видели всичките снимки от последното му пътуване, разбрали сме за повишението в работата и новата кола, която си е купил? Възможно ли е нормално общуване, когато всеки е Слънцето в собствената си интернет-Вселена? Не може да има истински диалог между два аватара, освен ако притежателите им не минат отвъд егоцентризма на лайковете и не проявят истински интерес към човека отсреща.

Активният интерес към другите е и възможен път за справяне със завистта – ако спрем да сравняваме “кой е по-по-най”, ако откажем да се състезаваме, бихме могли да изградим ценна връзка помежду си. За това обаче трябва да сме добре ориентирани в собствената си емоционална карта – къде са подводните камъни, които могат да предизвикат катастрофа, кои са темите, които извикват буря и несигурните води, които е по-добре да избягваме. Търсенето продължава цял живот – в Мрежата и извън нея.