Миграция: Петя

Име/псевдоним Петя/Pixie

Възраст 29

Образование, призвание, професия или занимание Маркетолог/икономист/рекламист по документи, PR & диджи PR по 4 часа на ден, Pinterest воайор и снимкосъбирач поне по няколко часа на ден, foodie или porn food stalker за още поне час дневно, производител на идеи (малко от тях, приложими в БГ), гений в организирането на събития, бъдещ предприемач (надявам се) .

Заминаването 2 пъти в живота ми, с цел временна (е)миграция. Първия път – САЩ, втория – Мюнхен. Така и не успях да се почувствам на място, но дълбоко в себе си знам, че тези места са ми дали повече, отколкото са ми взели. Първото преселване – приключенско, диво, необмислено, пълно с щуротии, премеждия и всякакви случки – накара ме бързо да порасна, отрака ме отвсякъде и общо взето, не остана нищо от човешката природа, което да може да ме фрустрира. Видях много, изживях много, научих се да разчитам за всичко единствено на себе си, поработих доста – средно по 12 ч. на ден. Второто „бягство“ – провокирано от насъбралото се разочарование от БГ-то, от хората, от системата.
Не уцелих грам моя тип град и лайфстайл, но в този живот никак не е излишно да минеш за малко през немската школа, колкото да се научиш да скачаш с първия звън на алармата, да се приготвяш за работа за 15 мин., да подраняваш винаги поне с 2 мин., да говориш баварски и после… да бягаш далече, преди да са те оперирали от човечност. Там се научих да снимам… да запечатвам красиви моменти по красив начин.

Мястото
Лас Вегас – оазисът в пустинята, градът на греха, машината за пари. Животът там е наистина като кутия с бонбони – никога не знаеш какъв бонбон ще ти се падне, но на края осъзнаваш, че си ги опитал всичките и са ти харесали до един, но по различен начин. Това е градът на контрастите. Живееш в къща-палат, излизаш за работа и минаваш през гетата, стигаш улицата с многото хотели от „От Местопрестъплението“, бачкаш като роб поне 12 часа, после спечеленото изтича през широко отворените ти пръсти в някой лъскав ресторант или остава в касата на някой мегаскъп магазин, няколко часа след полунощ се стоварваш или в някой храст по път за вкъщи, или в студения басейн, спиш недостатъчно часове и след това – всичко се рестартира. Понякога имаш много, понякога нямаш нищо – хазартен лайфстайл с много ups & downs. За да оцелееш там, трябва да осъзнаеш, че винаги имаш много варианти за падение.

Мюнхен – град с душа с граждани без души. Как е възможно това?! Много красота, много история, много страхотни места, но социалният живот sucks. Или поне за двойките-преселници. Чистотата и подредеността накрая ме вбесяваха.

Нещата, които ме очароваха Класическите впечатления на чужденец от Източния блок – високият стандарт, спокойните хора, които могат да си позволят качествен живот. Най-много се наслаждавах на това, че животът там ми позволяваше да не мисля материално и можех да се отдам на духовното. Неземно щастие беше, че винаги имах голям избор от хубава храна. Харесва ми и доста по-високата спортна активност на хората навън, мотивиращо е. В САЩ бях изумена от освободеността и искреността на хората, от това колко бързо можеш да си образуваш що-годе читав социален кръг и да не се чувстваш аутсайдер. Най-добрият junk food… разбира се.

Нещата, които не ми харесаха В САЩ – повърхността, гетата, чувството за незащитеност и опасност, ужасната горещина, огромните разстояния. В Мюнхен – различното отношение към източноевропейците, които се третират като хора второ качество, силно изразения шовинизъм, студенината на хората, националната им кухня, липсата на готини клубове с готини хора и готина музика.

Нещата, с които не успях да свикна В Щатите трудно се свиква с липсата на достатъчно свободно време, но ако те обсеби работохолизмът (което е доста вероятно да се случи), той те отказва от първото. Относно Дойчланд, никога нямаше да свикна с различното отношение, определящо се от демографските ти характеристики, с грубите баварски лица и липсата на цвят и стил в начина им на обличане. Нямаше да свикна и с имбецилите, които там са най-много на квадратен метър. Нито с езика, нито с малоумните им шлагери…

Където и да си, никога не успяваш да свикнеш и с липсите – семейството, приятелите, родината, навиците.

Трудностите В Щатите – свикването с огромните разстояния, мащабността, постоянната динамика и липсата на покой. В Мюнхен – намирането на работа, социализирането с местните, цялостното адаптиране към средата.

Кой/какво ми липсваше най-много Липсва ти всичко, което е далече, дори неща, към които преди не си осъзнавал, че си привързан – като възможността да отидеш в неделя до денонощния на 5 мин. пеша и да си купиш каквото ти душа иска или да излезеш в близкия парк и да имаш познати на всяка втора пейка. Излишно е да споменавам семейство и приятели.

Причината и поводът да се върна От Вегас се върнах, за да си завърша образованието (доста често ме е яд, че не станах сърфистка без дипломи, живееща хипарски по безкрайните калифорнийски плажове). Мюнхен го напуснах поради много причини. Семейството ми имаше нужда от мен, а и просто не беше моето място. Нямах мисия там вече.

Как реагираха близките/околните, коментарите Всички се радваха, че отново съм при тях. Много съжалявам, че не бях със семейството си в тези 3 години…

Как се чувствам сега, кое ми липсва Чувствам се завършена у дома си. Видяла съм много, изживяла съм много, справила съм се с всичко и нямам притеснения за бъдещето. Не съм пуснала котва никъде и знам, че ако ми се наложи пак да живея другаде, ще си го направя хубаво J Нищо не ми липсва, освен баща ми, когото загубих, докато бях в Германия.

Там или тук? Чувството ми за дълг казва „тук“, но иначе се чувствам гражданин на света. Бих живяла за по малко на много места. И в Ню Йорк задължително! Колкото и тривиално да звучи. Имам някаква странна връзка с този град, със сигурност съм живяла там в минал живот. Другото, което мога да кажа със сигурност – винаги ще искам да се връщам тук.

*Ако сте се завърнали, имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук