Малко преди Коледа от издателство „Дакелче“ ми писаха с желание да ни изпратят новото си заглавие „Червеното е всъщност красиво“ на илюстраторката Лучия Замоло.

Преди няколко години, докато обучавах група млади майки как да разпознават следродилната депресия и тревожност, една от жените вдигна ръка.

„От работата ми позволяват да си взема допълнителни две седмици платен отпуск по майчинство. Колебая се дали да приема. Ако се възползвам, ще се почувствам виновна към колегите си, които ще трябва да работят извънредно заради мен. Ако съм на работа, пак ще се чувствам зле, защото ще изгубя скъпоценно време с дъщеря си. „

Попитах я: „Съществува ли изобщо опция, която да не провокира у Вас вина?“

Като перинатален психиатър – специалист, който работи с жени адаптиращи се към майчинството – се срещам с пациентки, които използват вината си като защитно одеяло и носят саможертвата като почетна значка на ревера си. Ролята на мъченик невинаги се дължи на клинична депресия или тревожност, жените я приемат и  без диагностициран психологически проблем.

Не обвинявам тези майки, че са се завили с плаща на страданието. Да изглеждаш твърде уверен и на място може да ти донесе проблеми. Да оставиш децата в колата за три минути, докато си взимаш кафе, може да ескалира в сигнал до социалните, а да храниш бебето си с шише, без да кърмиш, може да ти донесе критика от непознати.

През 1996 г. Шарън Хейс, доктор на философските науки и социолог, въвежда термина „интензивно майчинство“, за да опише родителството, което е „ориентирано към детето, насочено към експертността, емоционално поглъщащо, трудоемко и финансово скъпо“. Оказва се, че все още живеем в свят, в който повечето майки, дори докато работят извън дома си, поемат сами основната част от домакинската работа. Пандемията още повече засилва този натиск.

Марта Бек, доктор по медицина, социолог и коуч, обучава жените повече от 20 години как да се освободят от натиска на обществото. В книгата си „Точка на пречупване: защо жените се изгубват и как да възвърнат живота си“, д-р Бек пише, че страданието, което някои жени изпитват, се дължи на противоречиви и несъвместими ценности. Д-р Бек пише, че „от една страна, добрата жена трябва да е готова да пожертва себе си в полза на семейството си. От друга, американките са научени да преследват мечтите си и да се открояват с личните си качества. Жените у нас имат неизпълнимата задача да „помирят противоречивата ценностна система на цялата ни култура“.

Този парадокс се проявява и в работата с моите пациентки. Наблюдавам майки, които правят чудеса от храброст, за да изкачват професионалната стълбица и в същото време да спазват неумолимите изисквания на майчинството. През цялото време се чувстват сякаш нищо не вършат както трябва и с право роптаят срещу тази непосилна тежест. Проучванията само потвърждават това явление –  за 2016 г. при 255 родители на малки деца от Южна Калифорния се установява, че майките чувстват значително повече вина на ниво семейство-работа и работа-семейство, отколкото бащите.

Въпреки че не съм майка, съм се грижила за деца и съм преминала през моите кризи. Покрай работата с психотерапевта си разбрах, че съм била завладяна от особена гордост, раздавайки се на максимум, докато не стигна до пълно изтощение. Никога не съм умеела да поставям граници. Това, което наблюдавам сега като психиатър, специализиран в психичното здраве на жените, са майки, които не си дават сметка за цената, която плащат, пристрастявайки се към саможертвата и се чувстват безсилни да спрат целия процес. Фактът, че жените са поощрявани за страданието си, допринася значително. От една страна да бъдеш мъченик означава да изпитваш болка и да жертваш себе си заради другите. От друга страна, става въпрос за някакъв вид признание и парадоксалното е, че то се състои в самозачеркване.

Ако сте майка, която се поддава на мъченичеството по-често, отколкото бихте искали, какво можете да направите?

Осъзнайте цената, която плащате.

Според д-р Бек майките имат пълното право да се чувстват ядосани и жертва на съвременната култура, но уповавайки се на това страдание губят контрол. Тя се позовава на будизма и обяснява как „дилемата на съвременната жена е „koаn“ – неразрешим проблем, загадка без отговор. “ Колкото повече се отдавате на работата си, толкова повече виновни се чувствате към семейството си. Колкото повече поставяте семейството в предна позиция, толкова по-непълноценни се чувствате в работата си. Майките биват притискани все по-натясно, докато не им остане място за нищо друго, освен за гняв и безпомощност. Решението тук не е жените да правят повече или да са нещо повече. След като проблемът не се крие в самите нас, можем да предприемем активни стъпки за контрол над собствения си живот.

Дори и да не сте се увлекли по интензивното майчинство, а просто се опитвате да запазите някакво разумно равновесие, пак се намирате по средата на противоречащи си изисквания. Казано честно, това не е проблем, създаден от майките; напрежението се подсилва от липсата на задоволителни опции за отглеждането на деца и гъвкави схеми на родителски отпуск. Психическият стрес от този парадокс пречи на много майки да бъдат пълноценни в ролята си. Много от моите пациентки споделят, че жонглират с логистичния кошмар на модерното родителство и управляват семействата си, вместо да бъдат част от тях. Това води до отчужденост и отчаяние, а също така подсилва усещането за безпомощност у децата и партньора.

За да изследвате как мъченичеството влияе на живота ви, водете си записки, дневник за конкретни ситуации, в които сте пренебрегнали себе си, за да улесните живота на децата или партньора си. Ако вашите усилия са били признати, отбележете колко дълго са продължили знаците на признателност. След това проследете как сте се почувствали след случката и как се е променило отношението ви към семейството. Направете отделен списък за случаи, в които смятате да не се правите жертва, проследете мислите и чувствата си, както и поведението на вашето семейство.

Помирете се с вината.

Уча пациентите си да приемат вината като фонов шум. Когато се идентифицирате като мъченик, съзнателно или не, вие жертвате способността си да почувствате пълния набор от емоции. Вината не се състои в това какво избирате. Тя е просто позната територия за мозъка. Вината не бива да ви служи за компас. Може да е просто чувство, което познавате и съществува някъде там.

Малки стъпки към опознаване на собственото си тяло.

Д-р Бек предлага „да спрем да се раздаваме до безсилие, да престанем да анализираме прекалено. Решението е присъствие – тишина и реално физическо присъствие в помещението. “ Тя предлага да взимате дребни решения на микро ниво, които ви носят физическо облекчение. Например, когато се чудите дали да печете сладки за училищната екскурзия или да прекарате вечерта пред телевизора с любимото си шоу на Netflix, обърнете внимание на тялото си. При мисълта за кой вариант напрежението в раменете ви отслабва? Или пък ви носи въздишка на облекчение? Изберете опцията, която кара тялото ви да се чувства по-спокойно. Тези малки стъпки се надграждат една върху друга. Колкото по-свързани се чувствате с тялото си, толкова по-лесно е да вземате важни решения спокойно.

Научете се да казвате „не“, за да възвърнете контрола.

За съжаление, това, което се промотира като „грижа за себе си“, не решава проблема с майчинското мъченичество.  Именно тази „грижа за себе си“ се превръща в още една задача към списъка, а неизпълнението ѝ води отново до вина. Решението е да поставите граници и да си възвърнете контрола. Не очаквайте позволение от някого. Опитайте се да преразгледате седмичния си график и да намерите поне една ситуация, колкото и незначителна да е, в която имате свобода да упражните контрол и да обявите на глас своите лимити.

За майките освобождаването от мъченическия манталитет е повече изграждане на изцяло ново умение, отколкото значителна житейска промяна. То включва вашите собствени мисли, чувства и предпочитания. Не е някакъв лукс, а необходимост. И подарък, който само вие можете да си направите.

 

Д-р Pooja Lakshmin, M.D. е перинатален психиатър, специализиран в психичното здраве на жените; клиничен асистент по психиатрия в Медицинския университет Джордж Вашингтон. Работи над книга за тиранията на „грижата за себе си“.


Източник:  The New Work Times

Заглавна снимка: Светлана Стоянова

Никога не съм била от онези жени, които визуализират себе си като майки още от малки, но винаги съм знаела, че ако имам деца, ще са момичета.

Бях сигурна и първия, и втория път, сякаш всичко беше отдавна начертано и предопределено. И сега, като майка на Мартина (почти на 11) и Матеа (почти на 6), тази бъбрива, шумна и пъстра женска емоционалност ми е толкова интересна и любопитна във всеки свой етап, че не бих я заменила за нищо на света. Нашите си занимания, излизания, разговори и смешки са едни от най-прекрасните моменти изобщо.

Постоянно се убеждавам, че отношенията с майката са предопределящи за почти всичко по-нататък – за връзките с партньора, децата, колегите, приятелите, със света изобщо. Или повтаряме модела на собствените си майки, или търсим компенсаторни механизми да избягаме панически от него, май среден път няма.

Не знам дали е щастие, благословия или късмет, но моят личен модел е безупречен. С майка, която създава толкова уют, красота и топлина, основите са положени, без да имам ни най-малка заслуга за тях. Майка, която подкрепя безусловно, прави компромиси, създава сигурност, дава сила и свобода, достатъчно деликатна е да не наранява, но и достатъчно откровена да не заблуждава, умее да прощава, насърчава и отрезвява, носи онзи женски заряд, в чиято компания се чувстваш пълноценен, приет, обгрижен, обичан, на място.

Иска ми се да съм способна на същото за моите момичета, а това са може би най-важните елементи в целия пъзел:

СЕМЕЙСТВОТО

Всичко в крайна сметка тръгва от тук. Основата, навиците, образът на света, изграден в мини модел у дома. Дом, който не е перфектен и излъскан до съвършенство, но е пълен с топлина, разбиране и взаимност. Дом, в чийто център обикновено стои майката – стожер, ядро, огнище, понякога генерал, понякога мека завивка, но винаги опора и бряг. Подкрепящ, споделящ, активен и присъстващ баща. Любов.

С огнени темпераменти и толкова женска енергия у дома често емоционалният вихър достига неподозирани висоти. Случва се и да не успеем да го обуздаем – повишаваме тон, разпердушинваме всичко, спорим, караме се, хвърляме предмети дори, но накрая всичко утихва в прегръдки, сълзи или просто смях. Не се притесняваме да даваме поле на чувствата си, задържането им създава напрежение, студенина и враждебност.

С момичетата можем да си кажем всичко, въпреки че са малки нямаме тайни, говорим по всяка тема без задръжки, недомлъвки и шушукане. Споделяме, разискваме, палим се, възмущаваме се и анализираме. Понякога една през друга и се налага да се изчакваме с вдигане на ръка, също както в детската градина. Прекъсваме се, бързаме да разкажем, смеем се на себе си. Няма табута, забранени зони, заключени теми – всичко може да се каже по подходящия начин, в точния (или не съвсем) момент.

СЕСТРИТЕ

Хем част от цяло, хем силни индивидуалности, сестрите за мен имат може би най-магическата връзка в семейните отношения. Между тях съществува микстура от любов, съперничество, ревност, нежност, отдаденост, грижа и съзаклятничество. В един момент са яростни врагове, в следващия – най-близки довереници. Емоциите им се преплитат, избухват, наелектризират и утихват за части от секундата. Сложни и едновременно просто отношения, които се напластяват във времето и преминават най-различни любопитни трансформации с център обичта и близостта.

Мартина и Матеа са коренно различни по характер, често се карат, но и са страшно близки. Като лято и зима, куче и котка, дъжд и слънце, сутрин и вечер – сменят роли, сблъскват ръбове, но не могат една без друга. Дразнят се, предизвикват се, провокират се, но и се искат, търсят и намират постоянно. Най-важното е да бъдат опора една на друга, да израснат в доверие, близост и обич, всичко друго са подробности.

 

ЛИЧНОТО ПРОСТРАНСТВО

Едно от най-важните неща за мен изобщо, независимо дали се отнася за двойката, приятелите, родителите или децата. Онази здравословна дистанция и самостоятелност, която зарежда отношенията и ги предпазва от лепкавата пагубна сила на постоянното присъствие. Да предоставяш свобода и да изискваш своята е признак на смелост, сила и увереност. Висша форма на доверие, която дава искра и подхранва баланса.  

Иска ми се момичетата да умеят да създават контакти, да знаят как да поддържат връзки и да бъдат самостоятелни. Кръгът приятели, хората в квартала, училището, различните групи познанства дават толкова много и помагат да усетиш къде стоиш, създават увереност и канализират енергията, и в това отношение са незаменими. Ядрото на семейството е важно, но също толкова важни са връзките извън него, ролите на всеки един от нас зад прага на дома.

САМООЦЕНКАТА

Правилната самооценка е особено важна за момичетата. Повтаряйки им, че са слаби, беззащитни и крехки, ги лишаваме от онази самоувереност, която ще им помогне да не зависят от нечие чуждо одобрение. Да даваме свобода, да имаме доверие, да подкрепяме всяка стъпка, за да положим основите – това е незаменимо, още от съвсем малки. Ако предпазваме момичетата от всички и всеки, е твърде вероятно да създадем порочната практика винаги да разчитат на някого и нещо – трудно (а често и напълно невъзможно) изкоренимо в по-зряла възраст.

 

СПЕЦИАЛНАТА ВЪЗРАСТ

На прага на тази толкова специална възраст се променят един куп неща и е истинска привилегия да наблюдаваш всяка метаморфоза. Искам да остана извън родителското мърморене колко този период е непоносим, комплициран и турбулентен, дори и да е така. Държа да преминем заедно през всяка бабуна и да изпитаме всяка емоция, без да драматизираме излишно. Да сме една до друга и една зад друга, да не нагнетяваме напрежение предварително и да не цъкаме с език какви катаклизми ни чакат.

Един от най-вълнуващите периоди, сигурна съм, в който всичко е с невероятен емоционален заряд и интензитет. Първи цикъл, първи промени в тялото, първи любовни трепети, първи сериозни житейски тестове, първи разочарования, първи сблъсъци, първи приятелства за цял живот, първи преосмисляния, революции и избори.

Говорим отдавна по тези теми – съвсем естествено и без напрежение, всеки малък откривател със собствените си случки и преживявания. Любимата ми реплика е: „Мамо, да ти разкажа какво стана днес…“

Не харесвам мантрата, че децата в този период стават едва ли не зли демони, които имат една единствена цел – да ни провалят спокойствието и да ни дразнят ежедневно. Всеки минава през своите етапи, включително и ние, родителите, и ако се отнасяме с уважение и търпение, всичко може да бъде по-гладко и цивилизовано. Търсенето на кусур във всеки етап е нещото, което наистина не разбирам – бебешкият бил стресов и непоносим, детската градина – изтощаващ и досаден; училището – натоварващо и ангажиращо; пубертетът – невъзможно бурен. И докато мрънкаме колко е трудно и сложно, детето вече е голям, самостоятелен човек със свой собствен живот…

ЗАБАВЛЕНИЕТО

Онази способност да превръщаме всяко нещо в шега, да не създаваме излишни драми от дребнотии, да се надсмиване над себе си, да не се приемаме насериозно и да се забавляваме по всяко време. Много важно за мен като майка е да пазя баланса между родителския авторитет и забавния тип, с когото можеш да се лигавиш за глупости. Признавам, че обикновено ми се иска да съм във втората роля, lol.

Снимката е правена от Матеа

ЖЕНСКАТА СИЛА

Да разчитат на себе си, да умеят да се справят сами, да бъдат уверени, самостоятелни и устойчиви – може би едни от най-важните неща, на които ми се иска да науча момичетата. Да не се лашкат по моди и течения; да не валидират себе си чрез чуждо одобрение; да не се фиксират във външния си вид; да не смятат, че някой им е длъжен за нещо. Да дават преди да очакват; да поемат отговорности; да решават казуси; да се научат да грешат; да имат кураж и смелост за действие.

Женствеността не е слабост и уязвимост, а онази енергия, която ни помага да видим повече, отколкото другите; да усещаме с интуицията си; да омекотяваме като топка пластилин ръбовете; да създаваме топлина и уют на най-невероятни места.

Женствеността не се идентифицира с червен маникюр, дълга коса или определена структура на тялото, а е нещо много по-дълбоко и стойностно: умението да влизаш в положението на другите, да полагаш грижи, да отсъждаш справедливо, да подаваш ръка и да мислиш нашироко; да бъдеш толерантна, всеотдайна, разбираща и насреща, когато някой има нужда от теб; да обичаш и да се оставяш да бъдеш обичана.

Женствеността е силата, която приютява, започва революции, поддържа огъня и дава криле. Затова е толкова, толкова специална.


*Публикацията е в партньорство с Always. В статията има продуктово позициониране.

Напоследък често срещам материали – къде (само)иронични, къде не толкова, за това колко е тежко да имаш деца.

Как отнемат от времето „за себе си“; колко енергия, сили, недоспиване и нерви са нужни да ги отгледаш; какъв, едва ли не, героизъм е да си родител; какви лишения и компромиси се налагат, щом имаш семейство; как все мечтаем да избягаме/да се скрием/да изчезнем/да рестартираме/да заредим батериите.

Въпросът не е до каква степен тези неща са валидни, всеки вероятно ги е изпитвал, а и всички сме в различна ситуация, състояние на духа и етап от живота си. Важното е друго: дали в тази вълна от неудовлетвореност, вайкане и желание за нещо различно не губим основния смисъл. А смисълът са те и това, което носят – любов.

Напоследък чакам с все по-голямо нетърпение ваканциите ни, не толкова заради мястото, не толкова да сменя обстановката и перспективата, да си почина, да релаксирам на някой бряг и да обявя в социалните мрежи #vacationmoodon, а …заради тях. В тези десетина дни, когато сме плътно заедно и времето ни се стеле между плажа, боровата гора, порцията риба, чистите бели възглавници и пясъка в косите, усещам най-силно как двете бързо порастват и колко са се променили, дори за няколко месеца, досущ като малки хамелеони. Движенията им, погледите, думите, историите – всичко търпи шеметна метаморфоза, която в делниците понякога пропускаме. Това прави ваканциите толкова ценни и важни, искам да наблюдавам и да усещам всяка вибрация, да запомня всичко. 

Отношенията между двете са едно от най-красивите и сложни неща, на които съм ставала свидетел. Сестри, приятелки и съмишленици, понякога врагове, съперници и опоненти – светкавично завихряне на емоции, сякаш буря се извива и за минути утихва, за да отстъпи място на благото следобедно слънце. Преплитане на характери, принципи и вкусове, безкрайно любопитен детски лабиринт, на който ставам свидетел.

Този юли, в „нашата“ къща, на „нашия“ остров, където всичко ни е познато и близко, където си почиваме най-добре и не бързаме в обиколки на нови места. Снимам ги почти скришом, за да не им преча и да запазя момента непокътнат. Всяка вечеря навън, всяка закуска на двора, всеки следобед на плажа, всяка песен на пълен глас в колата, всяка шега и закачка, всеки дребен или голям разговор, всеки танц късно вечер под песента на цикадите, всяко ново овладяно умение – толкова плътно и изпълнено с обич е всичко, че ти идва да спреш времето и да нарисуваш в съзнанието си детайлите един по един, точно както са сега. 

И не, ваканциите ни никога не са хармоничи и гладки като сутрешно море – спречкваме се често, спорим много, понякога си викаме, избухваме и прибързваме. Имаме премеждия и инциденти, правим необмислени постъпки, грешки или откровени глупости, дори и ние, уж големите. Но сме се научили да обръщаме всичко в смях и прегръдки, да си признаваме, когато бъркаме и да не таим яд. Защото нямаме време за губене. „Време за себе си“ сме имали дълго преди появата на момичетата, дано имаме и дълго след като те двете поемат по своя път. Времето обаче сега е за нас четиримата з а е д н о – един до друг и един за друг.

Последния ден на тази ваканция бяхме отделили за лодка, само за нас, накъдето ни видят очите. Предишната вечер обаче Мартина претърпя инцидент на плажа. Всичко приключи със сериозна уплаха, но и с шев на крака и забрана от лекаря да влиза във водата. „Ей, како, добре че стана последния ден, а не първия, нямаше да можеш да плуваш изобщо!“, каза Матеа в знак на съпричастност и постоянно мърмореше ядосано „Уф, това остро нещо, как те набоде…“  В ситуации като тази най-силно се усещат общият дух и любовта, можеш дори да ги различиш във въздуха.

Решихме все пак да се качим на лодката, въпреки контузията, но се разбрахме никой да не плува (нещо, което чакахме с нетърпение) от солидарност към Мартина. „Един за всички, всички за един“. И няма да забравя погледа ѝ в този момент – поглед, който носи големия смисъл на всичко.

Поглед, за който има една единствена дума.

Любов.

*Публикацията е осъществена с любезната подкрепа на Danonino. 

Ако има нещо, което като родител смятам за задължително и от първостепенна важност за децата, то това е прекарване на достатъчно време навън.

Независимо дали в парка, на село, в училищния двор, около града, на планина, до вода или просто пред блока – да бъде на открито. Мисля, че това ги калява и учи, помага за развиването на много умения, навици и качества и най-важното – дава безкрайна свобода.

В нашето семейство се опитваме да оползотворим всяка възможност в занимания, подходящи и интересни за всеки, за да няма мрънкане и „Уф, сега точно това/сега/там ли“. Момичетата са свикнали да бъдат навън и това за тях вече се е превърнало в необходимост. Не ги плашат буболечки, коприва, треви, преходи, непознати територии; наслаждават се на всяка минута и са любопитни за още и още. Все си мисля, че да бъдеш сред природата и това да ти носи удоволствие и смисъл, се възпитава от съвсем малки, и изпуснем ли момента, може да е вече късно.

По повод лансирането на новите плодови млека на Danonino в удобна за носене опаковка, която издържа 4 часа без хладилник и може да се затваря плътно, решихме да съберем в една публикация любимите ни неща, които обикновено правим, когато сме навън – активности за всяка възраст и подходящи за съвместни занимания. Със сигурност не са нещо нечувано и невиждано, но понякога човек има нужда просто от подсещане и подбутване, не от гениални идеи.

Федербал. Помня, когато за един рожден ден родителите ми бяха скрили зад хавлиите подаръка – хилки за федербал, а аз провалих изненадата, намирайки ги седмици преди празника. Оттогава обожавам тази игра, стига атмосферните условия да позволяват. За Матеа още е трудно, но пък всички се забавляваме със сладките ѝ опити да уцели перцето, прилича на Тинкърбел, която а-ха да излети. Решили сме да си купим сериозно оборудване+мрежа и да го практикуваме по-често, когато можем, дори на паркинга под нас.

Топка. Постоянно купуваме топки – малки, големи, по-твърди, по-леки, всякакви. Мартина тренира волейбол в училище и с нея играта е супер приятна. С Матеа пък, понеже е по-малка, практикуваме футбол, станала е доста е добра. Понякога и с Тито си правим спаринг срещички. Който както и каквото може, важното е да има движение.

Въже. Да се скача правилно и умело на въже хич не е лесно, колкото и да изглежда фасулско. Иска си техника и тренировка, особено ако е с цел поддържане на форма, не просто подскачане. Мартина е супер експерт, а лилавото въже е спомен от тренировките по художествена гимнастика, които тя доброволно прекрати, когато станаха прекалено често и прекалено натоварващи за осемгодишно дете. Все се каня да скачам редовно, дори вкъщи, и все си остава в сферата на пожеланията, айрол. Матеа не умее, но пък и не приема никакви съвети от сестра си как да се справя по-добре – оплита се като пиле в кълчища, залива се от смях и накрая се отказва. Пак е нещо.

Карти и занимателни игри. Аз лично не съм от най-големите фенове на настолните игри – бързо ми омръзва, нямам търпение, не ме свърта на едно място. Но картите за истории и развиване на въображението много харесвам. А и са компактни, не тежат и не заемат място. Този пън например е идеална масичка за целта.

Оригами. Те също не заемат място, а са забавен начин за развиване на въображението, усещането за перспектива и форма. 

Рисуването. Този вечен фаворит – рисува се навсякъде, винаги носим моливи, скицници, малки тефтерчета, пастели, флумастери, тебешири – всякакви пособия за всякакви условия. Понякога си организираме съвместни сесии – нещо като нашумелите барове с рисуване, само че у дома и с деца.

 

Ластик. Тази, мислех си,  позабравена игра от нашето време, се оказа, че и сега е актуална. Миналото лято купувахме метри плосък ластик с тази цел. И да ви кажа, припомних си и аз и е супер забавно. Е, малко съм като дървото от снимката, но тепърва ще си наваксвам емиесаса. Матеа, разбира се, не дава и да ѝ се каже как се играе, тя знае, дори спори кое как било.

Риболов. Тито е запален риболовец и често ходим по всякакви подобни места. Добър повод за излизане, разходка, пикник, игри навън. Мен едва ли ще ме запали, изпитвам ужас само като погледна безбройните дребни такъми, но момичетата проявяват все по-голям интерес и любопитство. Последната придобивка е малка сфера сонар, с която в приложение на телефона виждаш къде се крият рибите и на каква дълбочина са, т.е. дали има смисъл изобщо да висиш. За тях много впечатляващо и почти мистично. Риболовът не е мой тип хоби, но като цяло страшно успокоява и действа добре на нервите и концентрацията, така че одобрявам всичко свързано с тази дейност. Често е и просто спортен – хващаш и пускаш обратно.

Куче. Един прекрасен повод да сте навън е домашен любимец като кучето – активно, социално и свободолюбиво – винаги може да ви изкара поне в парка. Достойна компания е и в планината, и до язовира, и е благодарен за всяка минута прекарана навън с вас и семейството.

 

Изненади. Обикновено всяко място разкрива по някоя изненада, в зависимост от сезона – я тайна пътека, я красиво цъфнал храст, я незабелязан проход или мостче. Районът от снимките ни е добре познат, ходили сме често – на пикник, на риболов, с приятели. Не бяхме забелязали досега обаче дървото с няколко дъсчици, на което може да се покатери дори Матеа. Беше истинско забавление, и аз се отчетох на клона.

А в края на всяко занимание или игри навън, за да сме полезни и на себе си, и на другите, можем да съберем в чувал или изостанало в багажника пликче боклуците, които всички безразборно и безобразно оставят след себе си. „Мамо, ама защо си ги крият по храстите боклуците, за да не ги намерим ли?“. Честно казано, нямам отговор на този въпрос, но знам, че след всеки от нас всяко място може да бъде една идея по-приятно и приветливо. Ако положим малко усилия. Защото не е важен само буквалният ни дом зад изтривалката – всичко наоколо е наш дом и е редно да се грижим за поляната край реката също както за хола си.

*Публикацията е в партньорство с Danonino.

Ако сте родители на момиче(та), със сигурност сте чували репликите “Е, лесно ви е на вас, момичетата не са толкова палави, по-лесни за са възпитание и контрол”.

Всеки път врътвам очи в знак на отегчение, но наистина, при вида на две хрисими, спретнати, усмихнати, и на пръв поглед послушни същества, може би и аз бих реагирала по същия начин. Не обаче и щом ги поопозная малко.

Популярният щатски педиатър д-р Харви Карп беше казал в една от книгите си: “За темперамента е свойствено да се предава от родител на дете. Затова срамежливите родители често имат свити деца, а емоционалните – малки люти чушчици!” Е, честити ни малки люти чушчици – два броя! Затова никога не бързам да определям децата по пола и характера, темпераментът и запасите от енергия си казват тежката дума.

Преди да се родят и двете си мислех, че ще е страхотно да имам момичета ала Пипи – смели (понякога до безразсъдство), силни, с характер, бликащо въображение и собствено мнение, както и своя  абсурдна детска версия за всяко нещо. Колко вълнуващо, нали! Е, невинаги знаем точно какво си пожелаваме, пък то вземе, че се сбъдне и се чудим какво да го правим. Сега имаме две Пипи на различна възраст – вечно във вихър; вечно контузени, ожулени, одраскани и насинени; вечно философстващи, че те са прави, а не ти; вечно спорещи и подлагащи всичко на дискусия; вечно измислящи нови и нови щуротии. Всеки родител определя детето си като “личност с характер”, но когато се намеси и темпераментът, положението става страшно.

Наивно смятах, че децата от едни и същи родители що-годе си приличат, и каквото се е случвало с момиче номер 1, можем да очакваме и от момиче номер 2. Е, лъгала съм се жестоко. Ето защо:

Мартина: Мартина от съвсем малка е динамично дете, което умее и да се концентрира, да се занимава само̀. Никога не е имала нужда от “анимация” и внимание – измисля си игри, влиза в роли, самодостатъчна си е през повечето време, но пък и лесно създава контакти. Играе, скача, тича и се катери наравно с мъжете/момчетата, вкъщи със смях си припомняме случката, в която двете момчета на моя приятелка дойдоха след двучасово вилнеене в парка и с изплезени езици си признаха: “Не издържаме повече, Мартина ни изтощи!!!”

Спортен тип е, жилава и гъвкава, харесва занимания навън, в училище повечето ѝ приятели са момчета. Но е и отговорна, старателна с уроците, съвсем спокойно може да стои в стаята си цял ден, да чопли нещо на бюрото, да разиграва сценки с миниатюрни играчки или да чете книга.  Нежен воин, така я определям аз, и точно тази синергия между двата типажа харесвам много. Родителите не е лошо да сме наясно защо харесваме децата си, защо ги обичаме е ясно.

Белите на Мартина: Като съвсем малка никога не е чупила, късала или унищожавала играчки, предмети и мебели. Беше внимателно и грижовно към вещите си дете, което не проявяваше интерес и към домашния инвентар. Повече от чудесно! Не се е налагало да прибирам, вдигам нависоко или премахвам разни неща, които биха могли да пострадат от разрушителни детски ръчички. В магазини, паркове и чужди домове можех да я оставя без надзор и без притеснение, че ще срине всичко за минути.

И досега е така – пази книгите, играчките и дрехите си, което ѝ се получава някак естествено, докато примерно прави спринтове с момчетата в двора или се въргаля по хълма в парка. Не проявява агресия, деликатна е към другите, освен ако някой не я предизвика директно и се налага да отговори. Умее да преценява как да се държи, пред хора не се цупи за щяло и нещяло, сравнително сговорчива е, освен ако не е във фаза – обикновено недоспала и/или крайно уморена.

Истинските ѝ бели се броят на пръсти, като под “беля” разбирам някакво умишлено злодеяние, което се планира коварно и се прави нарочно. Изцапана дреха, счупена чаша или надраскана стена дори не ги квалифицирам като провинения. При нея са се случвали инциденти от невнимание, от желание да помогне, да прояви инициатива или да свърши нещо сама, без да ни занимава. За сметка на това сега си наваксва с твърдоглавост, упорство и инат, които е трудно човек да пребори, но това май е тема на друг разговор.

Изкълченият крак: Беше на около 3 и по онова време я снимах постоянно, буквално навсякъде (етапи, знаете). Реших, че е добра идея да скачаме от едни скали на плажа (голямата Пипи в действие), а баща ѝ да ни снима. Е, след няколко опита Мартина скочи накриво, поне така изглеждаше. Разрева се, ние се скарахме, разбира се. Драма голяма. Неутешима, хлипа, не може да стъпи на въпросния крак. Бяхме готови да я водим в спешното отделение в най-близкия град, но преценихме, че не е нужно. Три дни Мартина се движеше на конче или на ръце, а ние като едни шерпи, слуги и придворни удовлетворявахме всичките ѝ желания – от въртележки, през сладоледи, близалки, дребни играчки и какво ли още не. Докато на третия ден не се заигра на плажа и не стъпи виртуозно върху кофичка за пясък с … контузения крак, без да каже гък. Три дни заблуда и възползване от ситуацията. До ден днешен си разказваме тази случка и цъкаме как сме могли да се хванем толкова левашки.

Въпросният скок

Ръждясалият нож: Пак в тази възраст, 3-4 години. По онова време имах ежеседмична кулинарна рубрика и за тази кауза влачех вкъщи всякакви съдове, прибори и покривчици, някои модерни, някои винтидж, но някои откровено вехти. По невнимание бях оставила един ръждясал нож на кухненския плот, а Мартина точно в този момент беше решила да отваря пликче със стикери. Само чухме едно плахо “Мамо…” и я заварихме трепереща, с ръка, обляна в кръв и нож на пода – филмите на ужасите пасти да ядат. За щастие, последствия нямаше, всичко завърши с уплах, поука и малък белег на пръста.

Ръждясалият пирон: Въпреки че е енергична и динамична, Мартина е доста разумна за възрастта си, особено в компания на по-малки деца. Вживява се като техен ментор, мини-родител и модел за подражание – грижи се, занимава ги, предпазва ги и ги учи. Преди няколко месеца, на почивка с приятелско семейство около един чуден язовир. Малки самостоятелни къщички и огромна поляна, защитена с ниска дървена ограда. Оставили сме четирите деца (3, 3, 5 и 8) на свобода, да играят и тичат на воля. Докато не чуваме пронизителен писък и три уплашени чифта очи, които пристигат да ни съобщят, че Мартина е скочила върху дъска с ръждясал пирон. ОМГ! Пиронът беше пробил джапанката, слава Богу, не и крака. Спешно отделение, промивка, сълзи, страх, усмивки накрая и леко накуцване за седмица. Прескочила оградата, за да донесе топката на малките. Пипи с пирон в крака. Оттогава внимава какви ограничения преминава и следи терена за остри метални предмети.

Матеа: Матеа от съвсем малка е дребен злодей с дълга руса коса и невинно пърхащи мигли. Дете, създадено да прави бели НАРОЧНО и после да се извинява с кокершпаньолски поглед. Дете, което чупи, руши, разглобява, драска, заличава, изтръгва, раздира и мачка без никакъв свян и притеснение, с усмивка и песен на уста – просто да види ефекта върху материята и вашата реакция. Експериментатор и въжеиграч върху тънки опънати нерви. Белите ѝ през тези четири, току-що навършени години, са толкова много, че дори не мога да се спра на няколко  – всички до една са коварно планирани и извършвани с виртуозен непукизъм. Могат да се сравнят само с тези на куче под една година – ако не искате да рискувате, просто трябва да го затворите в безопасно помещение или да го вържете.

Спортните дисциплини са много.

Умишлено чупене на: чаши, чинии, статуетки, шишета, лампи, мебели, уреди, играчки.

Опит за чупене на: музейни експонати, ресторантски инвентар, такси инвентар, самолетен инвентар, витрини, прозорци, врати, телевизори, парфюми, бебешка количка, телефони, компютри (редовно събирах копчета от клавиатурата), таблети, дистанционни.

Пълно унищожаване на: гримове, козметика, играчки, домашен текстил (последователно с яркочервено червило и няколко цвята лакове), пердета, учебни принадлежности, други.

Драскане, пардон, рисуване върху: стени (о, какво клише), дрехи, телевизор, под, чаршафи, възглавници, кухненски престилки, мебели, чисто новия ви кожен офис стол с ПЕРМАНЕНТЕН МАРКЕР, нови книги, играчки, учебници и тетрадки на сестра си, кучета, т.н.

Изхвърляния през балкон на: възглавници, играчки, дребни предмети, дистанционни, часовници, боклуци, цигари, пепелници, саксии, пантофи, дрехи, бельо, хавлиени кърпи и каквото друго има вкъщи.

Изхвърляне през борда на лодка: биберон, шише за вода, бански, джапанки, капачки, за малко и ключове.

Мога да изреждам с часове, щетите са неизброими, но винаги прежалими. Защото този поглед и руси дълги кичури не ти дават възможност да си строг, лош и отмъстителен. Защото детето расте, опознава, научава и … лази по границите на търпението. Защото в крайна сметка това се помни и разказва през годините. Защото дете без бели е като сладолед без фунийка – не съвсем логично и малко скучно.

У дома се опитваме да сме гъвкави, толерантни, разбиращи и демократични, но ставаме внезапно лоши и строги в случай, че се нарушава редът и спокойствието на околните. Никой не е длъжен да търпи енергийни изблици на обществени места, както и прекалена родителска либералност в неуместни ситуации. Стараем се да поставяме лимити, но без да ограничаваме брутално свободата и движението, защото няма нищо по-тъжно от дете, което постоянни чува “не” зад гърба си и е предпазвано от всичко по пътя.

Не харесвам хич думата “малчуган”, но някак естествено приляга на всички приказни герои в малко тяло и с нрав на разбойници, независимо от пола и възрастта. За нас остава да бдим, да поставяме граници и да осигуряваме допълнителна грижа, за да защитим все пак безопасността и живота на тези малки екстремисти, които тестват възможностите на околния свят, както и нашите. А подготвяйки се за по-големите и сериозни бели, които предстоят, може просто да си припомним нашите собствени. Лакомство или беля? 🙂


*Статията е по инициатива на Nestle Baby и част от тяхната кампания #малчуганхулиган. Очаквайте съвсем скоро онлайн игра, следете страницата им и не пропускайте да участвате. А още за допълнителната грижа, от която се нуждае вашият малчуган, вижте тук=>

 

 

Така нареченото модерно родителство като че ли е характерно по-скоро с леко нервните си крайности, отколкото с някакви устойчиви тенденции. По отношение на детската самостоятелност в единия отбор са свръхпараноичните и обсесивни родители, които опъват плаща на грижата и забравят, че под него има човешко същество със собствено мнение, вкус и гледна точка. В другия са лежерните типове, които твърдят, че имат доверие на децата си и често ги оставят да се оправят сами.

Лично аз клоня към и симпатизирам категорично на вторите. Опитвам се да поддържам баланс, но често за странични хора изглеждам прекалено уверена в идеята, че детето може да се справи само. Не защото е свръхинтелигентно, надарено или зряло, а просто защото има в ръцете си свободата да опита, да сгреши и да се научи.
Отдавна свикнах да не обръщам внимание на забележки, да се обяснявам, да давам отчет или да проповядам моята философия на други родители. Отговарям, ако ме питат, разказвам, ако се интересуват, но никога не убеждавам в правотата си – поради простия факт, че не съм експерт или гуру по материята „успешен родител“.
Справям се както мога, опитвам, налучквам, често се водя по децата, колкото и нерви и усилия да ми коства това. Бъркам и отчитам грешки, невинаги успявам да не ги повторя, но това е път. Ако знаем предварително какво ни очаква, едва ли би било толкова интересно и вълнуващо.
Напоследък срещам все повече родители, които се опитват да предпазят децата си буквално от всичко, дори от тъгата, сълзите, временния неуспех, грешките, паданията, лекетата и най-общо казано  от ожулените (в пряк и преносен смисъл) колене  – един цял раздел и символ на детството, за който винаги си спомняме с любов, умиление и  носталгия. И който  е неизбежен, въпреки всичките ни усилия да го спестим на децата си.
То не може без мен.
Чувала съм се какви ли не изявления от този тип. Не може да заспива/да се храни/да излиза/да е спокойно/да ходи в тоалетна БЕЗ МЕН. Някакво егоцентрично самоиздигане на пиедестал, което по-скоро издава неувереност, отколкото самочувствие и осъзнаване.  Тясна зависимост между детето и (обикновено) майката, което може да продължи десетки години и в крайна сметка не прави услуга никому. За съжаление си даваме сметка, когато вече е твърде късно.
Ще се загуби.
Повечето родители смятат по подразбиране, че детето не може да се ориентира добре, трудно запомня посоки, локации и места. Докато един хубав ден в извънредна ситуация (забравен телефон, отложена тренировка или изтощена батерия) на същото това дете не му се наложи да се прибере само и о, изненада, намира дома си! Ама как успя? Трудно ли беше? Притесни ли се? Най-вероятно не, защото този маршрут е минаван стотици пъти, а и детето междувременно е пораснало. Често децата са по-умни и съобразителни, отколкото си мислим ние. Просто не забелязваме знаците.
Ще му се случи нещо лошо.
Разбира се, в мрачната фантазия на всяка майка се случват апокалиптични картини, филми на ужасите, престъпления и редица нещастни случаи. Не че ги няма в реалния живот, но за съжаление не е възможно е да опазим децата си ОТ ВСИЧКО. Да, можем да ограничим опасностите до минимум, да ги заключим в изолатор, да не се срещат с хора, да живеят в резерват или да се движат с 24-часова охрана, но едва ли това са разумни решения. По-добре да се опитаме да научим детето да се справя в извънредни ситуации и да реагира адекватно, отколкото да създаваме неориентирани и зависими млади хора.
Няма да се оправи.
В директна връзка с горното. Ако детето е привикнало да намира само решения, вероятността да се справи с нов тип ситуация е доста по-голяма. Да, всички обичаме да даваме подробни инструкции, указания, карти с маршрут, описания на пейзажа и енциклопедични разяснения, но понякога по-ефикасно е да оставим детето да се справи само, без нашата намеса, разбира се, в случай, че това не застрашава живота му.
Ще се изцапа.
Децата се цапат, факт. И винаги съм се чудела от какво са породени забележките по детските площадки.
Да останат дрехите нови? Защо тогава ги обличаме?
Да изглежда детето спретнато? За да се чувства самото то добре или по-скоро „да не си кажат нещо хората“?
Да не перем. Някой смята ли, че това е реално достижимо? Моля, да ми се обади, благодаря.
Дрехите са скъпи. За кого това е важно? Със сигурност не за детето.
И още куп реторични въпроси, които нахлуват при поредната забележка „Не те ли е срам, виж на какво си се направил!“.
Едно от най-ценните неща на детството са импулсът и липсата на задръжки и предразсъдъци. А ние с лека ръка искаме да ги лишим от това и да ги превърнем в малки досадни възрастни, с бели колосани яки и педантично лъснати обувки.
Ще настине.
Това явно е причината повечето деца да се движат цяла зима със ски екипи. Дори на плюсови температури. Дори когато им е топло и протестират отчаяно. Дори когато им е  досадно да ги обличат с 20 ката дрехи, а навън е пролет. Дори когато плачат и дърпат дрехите си в истерия. Те не могат да преценят, СТУДЕНО Е!
Ще се нарани.
Има родители, които стоят неотлъчно до детето си, независимо от възрастта и уменията му – на площадката, в парка, на рождения ден, в детския клуб. Готови са да се пързалят, да скачат в басейни с топки, да се изстрелват с батут, да се въртят до припадък в лунапарка, всичко с една заветна цел – да не се нарани детето. Те са винаги нащрек, дори правят забележки на останалите деца и техните родители. Все си мисля, че има забавления за деца, и те са именно забавления, защото не включват големи. Но вероятно съм в грешка – безопасността преди всичко, дори когато реална опасност не съществува.
Трябва му моята помощ.
Никога не съм си поставяла някакви висши родителски цели, но двете най-важни неща винаги са били децата ми да станат качествени и добри хора, колкото и клиширано да звучи това, както и да умеят да се справят сами. Нямам нуждата да се чувствам нонстоп полезна, да оказвам помощ, дори когато те нямат нужда от нея, да съм емоционална и физическа патерица на всяка тяхна крачка, за да се усещам ценна и стойностна. Все си мисля, че за това има други начини. Освен че по някакъв начин им съдействам в това да пораснат по естествен начин (или поне ми се иска),  съхранявам и себе си , защото освен ролята на майка, жената има и някой и друг образ под ръка. Не е лошо да си го припомняме от време на време.
Още е малък.
Казва майката на 40-годишния си син, докато му купува чорапи и гащи. Шега, но с доза истина, със сигурност сте ставали свидетели на подобни взаимоотношения. За голяма част от родителите детето винаги е малко. За каквото и да става дума. Винаги може да бъде предпазено, обгрижено, улеснено, натирено под похлупака. И на 20 „детето“ се оказва навън, в големия враждебен свят, в който хората си пържат яйца, приготвят здравословна закуска, пускат пералнята, сменят крушка и хвърлят боклука САМИ!
Това не е за деца.
Трудно ми е да се сетя за тема, която не може да бъде обсъдена с децата по подходящ начин. И в повечето случаи не е нужно това да е някакъв специален подход или схема по картинка, достатъчно е да бъде откровен, естествен и честен разговор, без да обвиваме фактите в ненужна мистерия, да си смигваме заговорнически  и да шепнем по ъглите. Децата често разбират повече, отколкото ни се иска.
Не е свикнал сам.
Разбира се, но все някога има начало. Колкото по-рано се научи, толкова по-лесно и за двете страни. А и няма по-гордо, доволно и щастливо дете от успешно справилото се с нещо за първи път.
Бързаме.
Всички изпадаме в ситуации, когато адски много бързаме и няма време да чакаме обуване на лява обувка около 15 минути. За малкия човек отсреща обаче точно това обуване на лява обувка е ключово важно – точно в този момент. Освен че бързането е непонятна категория за повечето деца, те искат да се уверят, че са самостоятелни единици, че могат, справят се, овладяват нови умения. Да ви се докажат като личности, дори да са на две.
За миг си представете, че сте на ръба да направите нещо, за което сте били убедени, че няма да ви се получи. Аха-аха с кански усилия и неподозирана упоритост да стигнете до победоносния завършек, и някой досаден възрастен грубо ви кресва в ухото: „Айде, давай да го довърша, че страшно закъсняваме ЗАРАДИ ТЕБ!!!“ Кофти.
Аз го правя по-добре.
Да, поне с 20-30 години разлика сте, със сигурност връзвате по-добре обувки, мажете филия по-правилно и оправяте стаята по-бързо. Но родителството не е съперничество и борба за надмощие, не е сравняване на сили и перчене с  умения. Всички можем да посочим примери на семейства, които поддържат този дух на нездраво съревнование с години и често то е причина за сериозни скандали и непоправими разриви.
Има време, по-нататък.
На 40? Ок, нека почакаме.
Не може да преценява добре.
Нашата родителска преценка е обременена от хиляди обстоятелства и условности, и макар по-трезва и сериозна, може да остане далеч от вкусовете и възможностите на детето. Кой е правилният спорт, дали балетът е добър избор, нужни ли са толкова извънкласни дейности и специални занимания, кои приятелства са удачни, как да прекарваме свободното време заедно – често детето е последното, което има думата, дори само като мнение и споделени впечатления. Ние винаги знаем най-добре. Дали това е точно така – не е много ясно.
Сега времето е друго.
Любимото ми обяснение на свръхпротективните родители. „Ние го правехме сами, но тогава времената бяха други. Сега е по-опасно/по-рисковано/по-страшно/по-апокалиптично.“
Може би, но сега имаме един куп средства за проследяване, начини за връзка и улеснения в комуникацията.  Не е ясно дали времената са други или просто ние сме станали параноично притеснителни и  крайно черногледи.
Лично за себе си признавам, че невинаги мога да се похваля с безкрайно търпение, но все повече овладявам темперамента си, в името на възможността на децата за самостоятелност. Да насочвам, вместо да давам готови решения; да предоставям избор, вместо да взимам еднолични становища; да не бъда сянка-бодигард, а събеседник и съмишленик; да разговарям и обсъждам, вместо да налагам; да ги окуражавам и да поощрявам всяка самостоятелна стъпка, дори да е неуверена и нестабилна.
С риск да изглеждам небрежна, прекалено либерална и нехайна, а децата ми недостатъчно защитени от орловото крило – това е моят начин. Не знам дали е правилен или грешен, но така се чувстваме добре. А понякога това е най-вярното мерило. Не по принцип – за нас.
*статията е част от кампанията Кажи Да на самостоятелността #кажиДа на Данонино
Две седмици без деца

Скоро май не ни се беше случвало да сме повече от седмица отделени от децата.

Обикновено пътуваме с тях, а когато единият от двама ни отсъства по работа, или защото има нужда от смяна на пейзажа, е било за не повече от 4-5 дни. Този път обаче решихме, че случаят не е подходящ за малки деца (липса на план, резервации, идея как ще се придвижваме от град на град, изобщо пълна импровизация), а и искаме да прекараме известно време САМИ. О, боже, за какво ще се караме?!

В нашето семейство драми при разделянето няма, казваме си чао и толкова. Този път придружено с  „Айде, мамо, тръгвайте вече, да не изпуснете самолета“ и „Аде тао“. И те имат нужда от почивка, да се махаме по-бързо.

Да си без децата си, когато това се случва рядко, е малко странно, първоначално неловко, но и …чудесно. Една внезапна фриволност и усещане за свобода те обземат, иска ти се да правиш неразумни, незаконни, неприлични и като цяло забранени неща. Ако на 20 сте пропуснали да си причините грозен татус или да опитате наркотици, сега е моментът. Шегувам се, разбира се, и този път не остана време за това.

Та ето какво се случва, когато не сме мама и тати, а просто една двойка някъде си:

„Ама вие СЕРИОЗНО ли имате деца?“ –  в един момент от разговора с непознати ви се иска да споменете, че всъщност сте сериозни хора, а не просто двойка на средна възраст, която се мотае безцелно по барове и плажове и се налива с ром и бира. Не че ви пука особено, просто по навик си придавате улегнал вид. Споделяме между другото, че имаме деца. И всеки път получаваме от онези погледи, които уж ти вярват, но всъщност са убедени, че си измисляш. Или са били възмутени, че сме дошли без тях, или сме им се стрували ненадеждни да се грижим за деца, при това два броя, или пък сме изглеждали като А.прясна двойка на меден месец Б.изневеряващи на законните си половинки. Нека любезно предположим А, благодаря.

Говорите с непознати за сексуалната част от партньорството – толкова е хубаво някой да помни, че в семейството все пак това са едни от важните неща – отношенията между двамата, докосванията, интимността, ролята на любовен партньор, не само на родител. Добре де, дори това да е учителката по тантра, с която току-що сте се запознали в един разбрицан споделен Москвич, пак е приятно.

Кой кихна? – не съм някаква всеобгрижваща персона, но имам навика да питам кое от двете деца е кихнало, просто да знам. Е, навсякъде това беше първото, което ми идваше на езика – в ресторанта, в самолета, на опашката, на плажа. КОЙ КИХНА?

Силата на втория коктейл – доста освобождаващо е да знаете, че сте без деца и дори да прекалите с коктейлите, никой няма да ви гледа осъдително.

Лек багаж за плажа – няма кофички, пояси, дрехи за преобличане, по два чифта бански, надуваемо животно в човешки ръст. Кърпа, слънцезащитен крем и айде.

Жената с децата – на връщане зад нас седеше жена с бебе на няколко месеца и по-голямо дете. Малкото плачеше/мрънкаше/пищеше през 15 от 18-те часа полет, а другото буташе седалката ми през цялото време. В периода преди децата бих направила забележка незабавно, бих се възмутила жестоко и задължително бих го споделила в гневен ФБ статус, за да насмета досадниците с деца. Къде изобщо са тръгнали – или да се научат да се съобразяват, или да си стоят вкъщи. Статус, с който веднага щеше изпъкне космополитната ми еманципираност и модерен сарказъм, на гърба на скучните битови семейства с шумни сополиви бебета. Но хей, аз можеше да съм на мястото на тази жена и да дундуркам 18 часа малък кисел човек, без дори да мога да си изям храната или да отида до тоалетната! И то далеч от завидното хладнокръвие, което прояви въпросната дама. Понякога, дори и да застанете на челна стойка, докато жонглирате с горящи ножове, няма как да успокоите малко дете, и вие перфектно знаете това, затова се усмихвате и търпите шума, дори и той да трае цели 18 часа.

Децата на другите – когато тригодишното дете на хазяйката ви разказва за еднорози, морски кончета и ангели със златни крила по време на цялата закуска, а след това повърне почти в чинията ви, отново се усмихвате. Моля ви се, няма никакъв проблем, и ние имаме тригодишно, виждали сме какво ли не. Избърсвате масата със салфетка и продължавате закуската си невъзмутимо.

Липсата на план и програма – не че с децата програмата ни е стройна и премислена, но все пак знаем предварително къде ще спим. Толкова е свежо да не си наясно дори с това. Да ядеш, когато ти скимне и да не се съобразяваш с почти нищо. Чувстваш се като тийнейджър, който за първи път е сам на море. Отприщваш неподозирани сили, не чувстваш умора, напрежение и притеснение. Без стрес – казват домакините. Ноу проблем.

Преобличаш САМО себе си – за 5 минути, с каквото падне или имаш останало чисто.  Няма претенции, спорове и пазарлъци дали е подходящо с лятна рокля през зимата и обратното.

С какво се занимавате? – възхитително е някой да се интересува не само здрави ли са децата/доволни ли сте от училището/къде сте били уикенда, а от това  какво се занимаваш, примерно. „So, you are digital nomad, right? That`s so cooool!“. Боже, какво модерно определение на това, което правиш! Дали да не спретнете един уъркшоп „10 начина да бъдем дигитални номади“? Така важен се чувстваш някак си, пълноценен, надуваш се, пораства ти работата. Темите на разговор са от мормоните и ашрамите, през екзотичните жени, средната заплата и ейджизма, до Че Гевара, морето по време на соца, летящия Честмир, Панама и тантра масажите. И нищо за детски градини, вируси и цени на лагери!

Другите – когато сте без децата си, имате възможност да забележите, че на този свят съществуват и семейства, които не си подвикват и крещят, не се разправят шумно за всяко нещо, не създават излишни нервни ситуации. Спокоен тон, разбирателство, търпение и мили усмивки. Обещавате си и вие да пробвате така някой ден.

Хармония – без децата темите за конфликти спадат почти до нула. Гледате се в очите, прегръщате се без някой да ви виси на врата, държите се за ръка (имате винаги поне по една свободна), разхождате се лежерно, не бързате за никъде, не повишавате тон, чак смешно ви става.

Но най-хубавото все пак остава за накрая – когато се приберете и по вас се покатерят две любими маймунки, на които дори сте започнали МАЛКО да липсвате. И без които сте свободни, но някак недовършени половинки от себе си.

*с любезното съдействие на майка ми, която се грижи самоотвержено и безупречно за двете М. ♥


двегодишните

Двегодишните са като онези малки маймунки в зоопарка,  мармозетките – с малки мили личица, неизчерпаеми килокалории енергия и огромен потенциал за коварни бели. Ако не беше обществено неприемливо, щяха да вървят в комплект с каишка и указания за употреба.

Двегодишните задават милион пъти въпросите „Защо?“ и „Какво е това?“. Заблуждават ви, че наистина искат да разберат, но всъщност питат просто за да запълват тишината. Докато не изкрещите безпомощно „ЗАЩОТО ТАКА-A-A-A-A-A-A!“

Двегодишните се  к а т е р я т. Буквално навсякъде – по шкафове, огради, парапети, облегалки на столове, рафтове, коли, хора, пейки, дървета, кучета, фасади на сгради. Бързи, пъргави и умели алпинисти, които не ползват обезопасителна екипировка.

Двегодишните са коварни и зли същества, които могат да ви съсипят чисто новите гримове, да пуснат телефона ви в кофата с вода, да размажат пластилин върху компютъра, да нарисуват чаршафа с пет вида лак за нокти, да паднат по лице, носейки чашата ви с вино, да размажат в косата си мед и паста за зъби, да изгризат пъзела или да изперат дрехите на куклата в тоалетната чиния. Нищо не бива да ви изненадва, никога не сте подготвени за това, което следва.

Понеже на Фейсбук не може да се разчита за архив, събрах тук някои диалози с Мартина.

Не защото са гениални или извънредни, а защото напомнят хубави моменти. И един ден ще ѝ бъде забавно да ги чете.
***

– Мамо, ние с теб си приличаме по поведение.
– В кое точно?
– И двете заблуждаваме една друга.
– Мартина, знаеш, че не те лъжа.
– Неееее, това не са лъжи, това са просто за-блуж-де-ни-я.

***
Мартина е на кръжок по плетене при баба си, ще ми подарява шал. Плете, разплита, затиска с крак преждата, пищи от удоволствие и се залива от смях:
–        –  Леле, бабо, много е трудно, ама е мноооооого яко!
***
– Мартина, как мина първият ден от ски училището?
– Гледката беше много хубава.
***
Мартина се учи да чете. Пита за буквите, срича и запецва.
– Мне, благодаря, отказвам се. Като стана на 18, тогава.
***
Сдобивам се с пухкаво палто от изкуствен косъм:
– Мартина, отива ли ми?
– Да, приличаш на принцеса. Мне, по-скоро на … ъъъ…кученце.

***
Мартина след поредната забележка към двете със сестра ѝ:
– Мамо, мисля, че е най-добре да не работиш вече вкъщи, а да си наемеш офис. Там ние с Матеа няма да те дразним.
– Пробвала съм, там пък разни колеги ме дразнят.
– Не, не, има офиси от една стая, ще си сама.
***
Мартина на протест:
– Срещу какво протестираме, Мартина?

– Емииии, забравих.

***
Мартина вижда снимка на Васил Найденов:

– Ехааа, лошият от „Лабиринт“!

***
Правим къщата за кукли от кутии за обувки. Мартина ме целува и казва:
–          Мамо, иска ми се аз да съм ти майка, за да правя такива неща за теб ♥
***

Според Мартина Бай Генчо и Бате Енчо са една и съща личност.

***
Мартина за зумбата:
–          Като народните танци, само дето дупетата танцуват повече.
***
Малкото М. се кара на сестра си с ръмжене, подскачане и гневно сочене с пръст:
– Та па та ка е ТЕТО, па ка ка ка па те МОЙ (бел.ред. – Мечето е мое, не ми го пипай!)
– О, Матеа, спри да спориш и да се оплакваш, такъв е животът за бебетата.
***
Mартина е без джобни за седмицата заради провинения. Госпожата ме вика след часовете:
– Трябва да Ви кажа, че М. е извадила банкнота от Х лв на лавката (десетократно по-голяма от дневната ѝ надница). Длъжна съм да Ви предупредя, някой ѝ е направил забележка и се е отказала от покупката.
Благодаря на госпожата и на излизане от училище започвам да мъмря М.:
– Как можа?! Нали знаеш, че тази седмица нямаш джобни. Защо си извадила от касичката парите без да ми кажеш? С толкова пари не се ходи на училище!
Навежда глава и мълчи. В този момент се сещам, че същата сутрин пред асансьора обеща на сестра си да ѝ купи кроасан.
– Нямах други пари…
Вместо да се извини тя, извинявам се аз.
***

С Мартина на пазар по нейни въпроси:
– О, мога да разглеждам цял ден! (въздишка със замечтана усмивка)
С Мартина на пазар по мои въпроси:
– Хайде, взимай едни чорапи и джапанки и да си ходим.

***

Мартина за сестра си:
–          Матеа трябва най-накрая да го махне този памперс и да се научи да говори. Две неща
трябва да свърши. Ще ги поръчам на Дядо Коледа. Ако изобщо е истински… Ми да.
***
Двете М. върху един фотьойл:
– Пак ли искаш да плуваш? Ще трябва да ти слагам спасителната жилетка да не цопнеш. Обичам те. Хайде, плувай. На почивка в морето сме, имаме само една кухня. Не, по-скоро сме в самолет. Помоооощ, ще потъна! Матеа, пак си се наакала.
Сестри ♥
***
В края на лятото всички заплахи ми се изчерпаха, остана най-плашещата за Мартина и единствената ефикасна:
–         Няма да те пуснем на училище на 15-ти.
–     Нееееее!
***

Докато беля чушки, с Мартина водим романтично-наивистичен разговор на тема Феята на зъбките. Обсъждаме как се клател преден, кога щяла да дойде, как навивала въже около зъба и го дърпала през нощта, какво щяла да остави под възглавницата, защо пускала зъбите в леглото и други разни важни моменти. С умиление установявам, че все още вярва в една от големите заблуди на детството. Блажено се усмихвам и мисълта ми полита към приказките, магиите, добрите герои и идеалните случки. В този момент прави делово заключение:
– Мда, ще си събирам зъбчетата и ще ги продавам.

***
Мартина към мен:
– Ти си с къси панталонки?!
– Е, и?
– Много са къси! Така ли ще излизаш?!
– Защо, не може ли?
С ужасЕн поглед:
– Ми ще те видят други мъже и ще те харесат! Искам само тати да те харесва просто.
***

Мартина гледа в една точка:
– От какво са създадени рождените дни?
– Ъъъъ…
– А как се гледат охлюви?


***

Mартина и Матеа не са се виждали от няколко дни. Говорят по телефона:
– Матейчи, как си?
Ококорване на очи и смях.
– Дада? (думата за кака)
– Да, аз съм, Дада! Как си, Матейчи? – смях.
Двете се смеят.
– Дада, дадададада. Да, да!
– Ей, Матейчи, как искам да те гушна…
Пак се смеят♥
***
Излизаме с Мартина, оправям си косата в огледалото на асансьора.
– Добре си, спокойно. Какво, да не би някой мъж да те срещне ли?
Поглежда надолу:
– Обаче с тези мъжки жълти обувки със сигурност няма да те хареса.
***
Мартина е леко притеснена при вида на абитуриентки:
–          Мамо! В ресторанта имаше момичета с рокли на п р и н ц е с и, които слушаха  ч а л г а!
***
Мартина до бюрото ми вкъщи:
– Аз ако имах деца, щях да спра да работя на секундата и да им направя един кекс.
***
Мартина споменава Фейсбук.
– Ти знаеш ли изобщо какво е Фейсбук?
С отегчение:
– Ми снимчици малки там някакви, надписи, любовни снимчици, скучни неща.
***
Говоря на Т., с гръб към него, Мартина е в същата стая. Обяснявам разпалено, жестикулирам, правя си паузи, смея си се на шегите, изпитвам задоволство, че разказвам увлекателно. След около 3 минути я чувам да казва:
– А, ми той тати тръгна….Излезе отдавна от кухнята.
***
Двете (на 6 г. и 1 г.) се бият с пръчки, изтръгнати брутално от декорацията в коридора.
Мартина към сестра си:
– Мускетарке, откажи се! – и изсвистява с пръчка покрай лицето ѝ.
– Мартина, някаква друга, по-безопасна игра може ли?

– Добре, ще счупя пръчката с коляно.

***
Мартина към нас:
–          Вие двамата сте влюбени птички. ♥
***
На входа на всеки ресторант:
– Колко?
– 9 сме.
– О! 🙂
– 5 от 9 обаче са деца.
– О! 🙁
Мартина: – Защо се мръщят?
Аз: – Защото сме шумни, цапаме, ядем малко и почти не пием алкохол.
Мартина: – А, точно ние сме!
***
Мартина към мен:
–          Искаш ли да те направя на суперглава? Супермозък. Много е приятно!
***
Първият подарък за мен от М. от истински магазин – 3D разделител за книга. По неин избор, с пари от касичката.
–         –  Да е като зодията ти и да знаеш докъде си прочела.
 След това ме черпи и кафе.
***
Мартина към мен:
 – Може ли да си останеш с един и същи цвят коса малко по-дълго? Много често ги сменяш, приятелите ти вече няма да те познаят.

***

Инициативата на Avon „Сложи си обица на ухото“ против домашното насилие. Звъни куриер, отварям, Мартина пита (свикнала е):
– Какво носят?
– Обици.
– Кой ги праща?
– Ейвън.
– Ааааа, добре.
Прибира се баща ѝ от работа. Мартина церемониално носи обиците и с драматичен тон обявява:
– Тати, имам доказателство, мама получи подарък от друг мъж!!! (явно Ейвън звучи като мъжко име)
Всички замръзваме.
***
В края на един разхвърлян четвъртък и след обилно слухово и всякакво напрежение (бебешки писъци, бебешки песнички, срещи с разни хора по работа, подаване на документи, лекарски прегледи, каращи се на опашки хора, викащи таксиметрови шофьори, Спондж Боб и Трансформърс до дупка, бебешки рев, отново бебешки песнички), реанимирам на дивана. Мартина се приближава тихо, вади една ОГРОМНА! РОЗОВА! ШУМНА! БАРБИ! ФЛЕЙТА! и в желанието си да ме разведри мило пита:
– Искаш ли да ти посвиря малко, мамо?
***

Мартина разглежда стари мои снимки:
– Я! Тук си с някакъв друг мъж?!
– Ами, познавах и други мъже преди баща ти… (един-двама)
– Ама това ти ли си? Леле, колко си младаааа!
– Ей, ама аз и сега съм си млада!
Кратка пауза:
– Е….да… Обаче на снимките си ОЩЕ по-млада!


***

На автогарата на път от Монтана за село. Непозната жена към Мартина:
– Откъде си, момиченце?
– От село, разбира се.
***
Мартина към кофата с речни раци:
– Ей, омари!
***
На площадката. Момченце на не повече от 4-5 години.
– Защо това – сочи към синята тротинетка на М. – ви е със Спайдърмен?
– Нямам идея, предполагам Мартина си го е избрала.
– Моят баща не харесва Спайдърмен.
– Ми добре.
– Баща ми харесва само Бог.
– Чудесно.
– Бог е добър, дава ни храна. Спайдърмен е зъл. Спайдърмен е дявол.
Започвам да се чувствам леко виновна. Дали да не изгорим ритуално дяволския предмет?
– Зъл е, обаче аз съм вече голям и мога да карам ТОВА.
Качва се и отпрашва нанякъде с тротинетката.
***
Мартина към баща си:
 – Мъжете спасяват принцеси. Вкъщи сме 3, как ще ни спасиш всичките? (и аз към принцесите, благодаря) Трябват ни трима МЪЖА.
– ?!
– Спокойно, няма да те заместваме, просто ще извикаме още двама.

***

Мартина към мен:
– Много съм умна…(закачливо-дяволит поглед и ехидна усмивка)…но и много лоша!


***

Мартина докато правим коледни картички:
–          Пусни ми коледно радио, че на него по-лесно работя.

***

Мартинаобяснява на две непознати майки и децата им, че последно в кукления театър е гледала постановката „Златка златното момиче“.
– За втори път я гледам.
Двете майки прихват да се смеят и гледат недоумяващо.
– По народна приказка е. – уточнявам аз.
– Ааааа, помислихме, че за Златките са измислили и куклен театър.

***
Мартина много драматично:
– Мис Мира (Бел.ред: учителката по английски) име нещо в устата.
– ?!
– Ами нещо на езика…
– Обица?
– Мне, по-скоро е пирон.