Фотография: Снежана Онова

Ти всъщност си един от редките случаи на хора, които не се настаняват в ролята на жертва и не я използват за оправдание буквално за всичко. Това в един момент се превръща в такава перфидна манипулация и натискане на тънките струни, че някогашната жертва става истински настоящ агресор. И те поздравявам за това, че си избрала по-смелия път!

Жертвата и агресорът са двете лица на една монета. И се сменят, в зависимост от условията, както се сменят ези и тура. Рядко съм използвала хора или обстоятелства, за оправдание на личните ми неуспехи, провали, грешки. При мен беше развит друг, не по-малко паразитен модел: унищожителната автоагресия. Точно толкова страшен и пагубен както шаблона жертва-агресор. Всъщност това е обратната му страна. Когато сме поставени, растем и се развиваме в условия на силно изразени агресивност и пасивност, които преливат една в друга нон-стоп, често взимаме категоричното решение, че не желаем да играем по тази схема. Защото е очевадно, че тя не работи. Но тя трябва да бъде заменена от друга, не може просто да попаднем в някакъв вакуум. И тогава просто сменяме посоката. Така агресор/жертва автоматично се превръща в автоагресия и тя също има своите активни и пасивни похвати.

Защо избираме това ли? Много просто. Защото само това познаваме, само с това сме имали досег. И обръщайки полюсите смятаме, че сме сменили шаблона. Но не е. И проглеждането отнема години. Защото трябва да бъде осъзнато и припознато, че е същото, от което уж сме избягали. А за да се случи това, е нужно натрупване на опит, сблъсък с други модели на поведение. Затова по-сериозните трансформации се случват на доста по-късна възраст. Трябва да пораснем. Да се опарим. Да пострадаме. Да паднем. Да натрупаме емпирични данни дори. За да може да се създаде база за сравнение. Не можем да нарисуваме картина с 1 цвят и да искаме тя да е пъстроцветна. Но ако разполагаме с набор от 2-7-90 цвята бои, тогава може да избираме кои да ползваме и кои не, кои да смесим и кои да оставим в чист вид.

В тази връзка, кои клишета и стандартни модели на класификация те дразнят? Държиш ли да ги оборваш и развенчаваш, да се обясняваш?

Дразни ме старанието да се убие разнообразието. И оттам всевъзможните видове генерализации. От типа на „мъжете са боклуци”, „жените са кучки”, „циганите са крадци”, „децата не знаят нищо”, „уважавай по-възрастните”. Все пак е смехотворно в 21-ви век да слагаме всички под един общ знаменател, без да си задаваме въпроса защо. Защо той е тъпак, а тя кучка, защо да уважаваме някого, ако той се отнася унизително с нас и т.н., защо еди кой си краде. Едно бебе, когато се роди, не е нито добро, нито лошо. То е чисто. Но впоследствие може да стане всякакво. Зависи каква му е средата и какви са отношенията около и към него.

Аз съм на мнение, че всеки получава това, което дава. Защото живеем в огледален свят. Което може да бъде ползвано по много полезен начин. За себе си съм разработила следния метод, базиран на целенасочено (само)наблюдение: ако реагирам остро срещу нещо или някого, значи притежавам същото това в себе си под дадена форма. Открия ли кое е то, откъде е дошло, защо се е задържало, работата е наполовина свършена. След това много по-лесно може да го промениш, отстраниш. Работи безотказно този метод.

Всъщност ние не реагираме срещу неморални, грешни, лоши и т.н. типове поведение. Реагираме срещу собствения ни огледален образ. Ние може да сме носител на същата характеристика, без да сме я проявили. Като да носиш вируса, но да не си болен. Но той е там. И от нас зависи дали ще го активираме или не.

И за да си подаваме сигнал, чрез външна ситуация, значи трябва да си обърнем внимание. Да видим защо сме привлекли този човек, това събитие в живота си и какво е необходимо да научим за себе си чрез него. Затова умирам от смях всеки път, когато чуя разговори на тема бивш/бивша и цялата помия, която се излива. Първо: живеем в общество, в което не ни избират партньорите, сами го правим. И второ: ако сме тооолкова съвършени и възвишени, защо сме направили такъв скапан избор? Защо огледалото ни връща такъв грозен и крив образ? М?

Друго, от което се умилявам, са лозунги в стил „girl/woman power”, „жените са нежният пол”, „не на насилието над жени и деца”. О, и размахан заплашително „женски юмрук”. Сериозно?! Това не е ли същата история с жертва/агресор или само на мен така ми се струва? Не е са ли същите полярни модели, тип черно-бяло, добро-лошо? Матриархат-патриархат, богати-бедни, християни-мюсюлмани, все основани на базата на доминацията. Къде е разликата между двете тогава? Ама настина ли още има хора, които не могат да вденат, че те водят до задънена улица с табелка „КОНФЛИКТ”? Не е ли по-зрелият и адекватен подход „не на насилието”, примерно? Така не се ли обхващат всички хората като такива, без значение на пол, цвят, сексуална ориентация, произход. Не е ли именно това равенството?

В условия на конфликт няма печеливша страна, никога не е имало и никога няма да има. Има още конфликт.

Друг забавен момент е, че когато хората си изградят за нас определена представа, могат и да си умрат с нея в главата. Ама ти вече изобщо не отговаряш на нея, променил си се – няма значение. Ти си веселяк, тъпак, бияча, добряка. А пожеланието „никога не се променяй” направо ми звучи като тежко проклятие. Защо се случва това? И отговорът е екстремно прост. Защото, ако ние сме положили усилия и сме се променили, за да бъдем възприети с новата си „визия“ ще се наложи да се ползва нов подход. Съответно отсрещната страна ще трябва също да положи някакво усилие, за да си промени настройките на възприятията. Усилие…ужасна дума. И още по-ужасно занимание. Бррр, да се поръсим с прах от шуслерови соли, да не ни зарази случайно, пу-пу .

Още един любим масов модел: той и тя са двойка. Имат дете/деца. Не могат да се понасят един друг. Но не се и разделят. И само се жалват и плюят. И като попиташ защо го правят, следва един от най-малоумните отговори евър: „Ами заради детето. Да не страда. Да израсне с двама родители.” Ама не, сериозно ли? Да не страда? Да израсне с двама родит…, двама какво? Мисля, че е повече от ясно с какви модели и с каква основа ще се сдобие това „пощадено от страдание, обгърнато от любов” дете.  Значи, всеки път като чуя, че някой прави нещо за мое/нечие добро и че го прави точно по тоя начин, за да не ме/го притеснява, и изтръпвам от ужас. Защото винаги след това е пълна катастрофа.

Amrita between the threads

Да, дразнят ме. Доскоро много подскачах от подобен тип лицемерие и лъжа. Да, обяснявах се, опитвах се да завъртя тая глава насреща ми маалко в страни да види, че има и друг ъгъл, от който да погледне, да се напъвам да отварям очи. Не става. И постепенно спрях да го правя. Защото всъщност от това няма полза. Това е като да носим на ръце едно дете и да не го пускаме да стъпи на земята, за да не падне и да се удари. Дали ще се научи да ходи някога? Дали ще му объркаме напълно естественото развитие? 101% сигурно е. Като да посадиш цвете от семе и в момента, в който покълне, да го изскубеш и топнеш във вода, и да очакваш че ще цъфне.

Всеки от нас трябва да мине по собствения си път, какъвто и да е той. Да направи собствените си грешки.

Може да има и по-пряк и по-лесен и аз да го виждам, и много да искам да го насоча натам. Не е моя работа да се меся. Все пак, макар и с божествен произход, не съм Майка Тереза, или който там отговаря за ресора по спасението и насочването на душите. Не може вечно някой да ни дундурка. Само с много падане и много изправяне се заздравява конструкцията и мускулатурата. Само така има шанс да изкласим, да надскочим камъните, които ни препъват. И затова вече непоискани съвети и мнение не давам. Защото по-скоро мога да навредя, отколкото да помогна. Защото сама се вкарвам в схемата, срещу която скачам „ама за твое добро го правя”.

Само аз знам кое е най-добро за мен. Само ти знаеш кое е най-добро за теб. Тъй като аз съм минала по своя си път, знам къде съм се спънала, къде съм паднала, къде съм преплувала, къде съм потънала, къде ми е било лесно и къде трудно. Никой друг. Така че не можем да даваме съвети наляво и надясно като безплатни брошури на Била.

Плюс това съм забелязала как 99% (в момента съм щедра с процентите) от поискалите съвет или мнение, всъщност искат готово решение. А такива няма. И когато не им дадеш, автоматично влизат в режим жертва-агресор. И са готови да те разпнат, защото не желаеш да им помогнеш” . Никой не печели от тези ситуации и са чиста загуба на време за всички страни. Всеки от нас е добре да се научи да носи отговорността от собствените си решения и избори и техните последствия.

Защо критичното мислене и градивната критика не се ценят хич, а хората, които ги умеят, биват определяни като заядливи, хейтъри, критикари? Какво ти е отношението към непременния, ведър, постоянно розов позитивизъм?

Тук отговорът е много прост: защото задаваме въпроси. На себе си и на другите. И изискваме въпроси. И двете са предпоставка за запретване на ръкави и раздвижване на хамстерите в главите ни. И двете искат работа. Критикари и хейтъри сме, понеже питаме „защо”. И не се задоволяваме с отговори от типа на: „ами защото съм такъв ”, „защото не мога”, „защото не става”. Няма такъв филм като не мога и не става. Има „не искам” и „не съм опитал”. И го твърдя на 100% от личен опит.

Никой не ни е обещал, че ще е лесно и безгрижно. Никой не ни е обещал, че няма да се наложи да се поизпотим. Никой не ни е обещал, че ще живеем в рая. Абе всъщност май го бяха обещали, ама после ни изгониха.  Аз съм особено дразнеща, като започна с това „защо”, като булдог съм. Захапя ли с обратната захапка, не пускам. Ако трябва да се опиша с една дума, то тя е: защо. И може да бъде разглеждана от много ъгли.

Виж ни нас двете. Вече кой пореден ден, ти задаваш въпроси, аз отговарям. Ти отделяш време да четеш всичко изписано, за да ми зададеш следващ въпрос. Аз отделям време, за да изпиша това, което ти ще прочетеш. Просто чувам гласовете на страничен наблюдател, който след задълбочен анализ произнася присъдата си: „Вие сте луди!” Предполагам, че сме. Дай боже да сме!

Хората, позволяващи си лукса да отправят градивна критика и да мислят дори и с единия крак извън кутията, освен като заядливи хейтъри, биват етикирани и с „Ти па на каква се правиш? За много важна ли се мислиш? Ти знаеш ли на мен какво ми е?” Не, не се изживявам като много важна, и не, не знам с точност какво ти е. Но знам в доста голяма степен. И виждам блокажите, трудностите и дупките, в които пропадаш, защото съм минала през подобни на тях. И мога да разпозная шаблона. А не защото съм много възвисена, илюминирана или врачка. И когато заявяваш в пространството, че имаш нужда от помощ (защото всички имаме), реалността откликва на молбата ти и ти праща човек или събитие, които да ти помогнат да се справиш. Винаги. Не да свършат работата вместо теб. А да ти окажат подкрепа, да ти помогнат да хванеш нишката и да започнеш да плетеш и/или разплиташ сам живота си. Защото той е твой. Не мой или нечий друг. Твой и само ти носиш отговорност за него. И когато тия работи станат ясни, давещият се подскача като за рекорд по овчарски скок – що го критикуваш, той страда, да го оставиш на мира, така не му помагаш. Ок. Щом можеш сам – още по-хубаво. Не губи времето на другите тогава.

Истината е, че хората не обичат да чуват истината, защото, както знаем тя боли. А тя боли, защото не винаги е обагрена в розово, тапицирана, да ни е меко, и гладка като коприна, за да не се разранят нежните ни души.

Хората масово предпочитат комфорта на собствените си миризливи блата пред неизвестното. Може и да страдат и да им е гаден животът, ама си го познават. А сега тепърва да започват да разучават и изследват нещо ново, кой има време за това. Но все пак трябва да демонстрират загриженост за житието и битието си. И ако се вържеш на тази демонстрация, става мазало. Защото бръкваш в закротеното блато и то рязко се разсмърдява. Не са хубави тия постъпки, не са.

Демонстрацията на нездравословно високи нива на позитивност, сладост от живота, пърхане на крилца, рози и еднорози, е 100% гаранция, че нещо в този розов, захарен памук, наречен живот, куца генерално. Че реалното изпитване на удоволствие от него е много ниско или липсва, затова трябва да се компенсира. А едно от физическите измерения на това ментално състояние, се нарича диабет. И тук имам един приятелски въпрос към всички с табелки от типа на good vibes only,  нека да е винаги лято, нека бъде светлина: „Ако навън е само светлина и слънцето пече по 24 часа, какво ще се случи след 10 дни?” Ей за това става дума.

Помагат или нанасят щети имитацията, копирането, уеднаквяването?

Както с всичко – могат да помага, но и да вредят. Много зависи от контекста, целта, какъв резултат или ефект се търси.

Едно подрастващо дете, например, опознава света подражавайки му. Опитва се да имитира родителите си, по-големи братя или сестри. То още няма изградена идентичност и на база копирането натрупва материал, от който след това да моделира себе си. На малко по-късен етап, когато започне да се формира Аз-ът, започва и изграждането на неговата самоличност. Това е ключов момент и е много важно да бъде стимулирано да експериментира с наученото и да не бъде предпазвано на всяка цена. Да му бъде позволено да греши и да не бъде наказвано, когато това се случи. Да не бъде осъждано, а да получава разбиране, подкрепа и насоки. И не, това няма да го превърне в мамино детенце. Това ще му даде безценни уроци, ще го направи гъвкаво и адаптивно и ще го научи да вярва в себе си и да поема отговорност. Тук много често нещата се чупят и то бива осакатено и спъвано на всяка крачка от безброй правила, норми, порядки, очаквания, сравнения, бдене над главата му. Накратко казано: от прекалено много нездравословно месене в делата му. Ако не му бъде подсигурена стабилна основа, на която да може да играе (буквално и преносно), вероятността да остане на ниво имитатор не е никак малка и това ще инфектира цялостното му развитие като зрял човек. Ще създаде индивид, който не знае кой е, какво може, няма лични интереси, а се води от масово налаганите такива. Ще се превърне в ментален инвалид. Тук вече имитацията и копирането се обръщат срещу него. Защото колкото повече се старае да е „като другите”, толкова повече ще се откъсва от себе си. Едно е да поддържаме и да се грижим за тялото си, за да бъде здраво и да се чувстваме добре в него, друго е да си направим десетки пластични операции, с цел да изкопираме външността на Барби.

На практика копирането и имитацията са полезни, в процеса на учене и натрупване на опит. Защото вече имаме готов пример, върху чиято основа да стъпим. Въпросът е да не оставаме на това стъпало, а да се опитаме да го надградим, разширим, интерпретираме, пресъздадем по начин, говорещ и разкриващ нашата идентичност.

Уеднаквяването също води до заличаване на индивидуалните белези и отличителни черти на човека. Това ни вкарва в рамка и убива разнообразието. Всички сме различни, не можем да бъдем мерени с един и същи аршин. Иначе рискуваме да се обезличим и да се превърнем в пореден номер. Поливаме огъня си с вода.

0 Коментари

Остави коментар

Споделете мнението си!
Влезте в профила си, за да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *