ГАСТРОЛ: Лили от Кобе/Лили Дянкова

Какво детство има едно съвременно японско дете по твои наблюдения? 

Ако сравнявам със собственото си детство, това на японските деца ми се струва планирано до минута, самотно, лишено от спонтанност. Но може би всички деца в развитите страни сега растат по сходен начин, като фактор играят и културните особености в съответната страна, разбира се.

Детето от съвременното „ядрено“ семейство от малко свиква да посещава образователни заведения, да бъде ангажирано с уроци и кръжоци. С след 6-и клас се увеличават и отговорностите – клубове по интереси в училище, частни уроци. Прибират се вкъщи след 8 и тепърва сядат да пишат домашни. Така от малки децата свикват да са сред хора, различни от семейството, в среда, в която им се налага да се съобразяват с другите – прословутия азиатски колективизъм. Общуването с родителите се случва евентуално вечер и уикендите, а време за свободна игра с приятелчета има, но до 6-и клас, при това най-често в присъствието на възрастен.

Този стремеж да държим децата все заети се дължи както на родителска амбиция, така и на удобството да знаеш, че детето ти е ангажирано и на сигурно място. Убеден си, че им даваш най-доброто, а всъщност се освобождаваш от ангажимента да се занимаваш с тях. Една японка приятелка вярва, че персоналът в детската градина по-добре от нея самата могат да се грижат за детето ѝ, да му изградят режим и да го научат на умения. Друга майка пък наскоро сподели, че търси онлайн занимания по английски за 5-годишния си син точно между 7 и 7:30, защото тогава всички са се прибрат вкъщи от работа и уроци и детето няма какво да прави между вечеря и подготовка за сън.

Просто тук доверието към институциите е високо и рядко някой родител си позволява да поставя под въпрос компетентността на учители и възпитатели. Децата порастват с идеята, че е нормално да си зает, което за японското общество е съществено важно – то има нужда от изпълнителни служители. За мен лично е тъжно, че не им се дава възможност да скучаят – знаем, че скуката стимулира креативността.

Накъде са насочени родителските амбиции в Япония? Как си представят щастието и успеха на децата си? Съобразяват ли се с мнението и предпочитанията им или решават авторитарно?

Трудно ми е да обобщя за всички. Образованите родители с престижни професии естествено искат децата им да са успешни и да се реализират. Университетската диплома е необходимия минимум и повод за гордост за мама и тате. Неписано правило е някое от децата да наследи бизнеса на родителите, или да поеме по професионалния път на бащата.

Хората от по-ниската класа, за които образованието не е приоритет, е достатъчно да имат удовлетворени базисни нужди. Според мен повече натиск има освен върху професионалното развитие, и по отношение на сключването на брак и раждането на деца, и то най-вече върху жените. Тук семейството е много важен елемент от обществото и на семейните хора се гледа с уважение и доверие. Уредените бракове са нещо приемливо, не малко агенции се занимават с такава дейност.

Общо взето, стабилна работа, семейство и къща на изплащане е класическата представа за добър живот, която се насажда от ранна възраст. И за да се постигне тя, децата ходят като изоглавени по частни уроци, кръжоци, курсове, които осигуряват доброто образование. Училището има по-скоро възпитателни фукнции.

А къде остават свободното време, социалните контакти, приятелствата, игрите? Ти преди време разказа в Инстаграм, че карантината всъщност е била възможност за почивка и неангажираща комуникация.

Има ги всички тези неща, само дето децата са по-ограничени откъм време и свобода. Няма как да не сравнявам със ситуацията в България. Все пак там прекарах детството си, а допреди 5 години имах преки наблюдения върху училищния живот като учителка в столична гимназия. Свободата да решават как да прекарват времето си, с която разполагат нашите деца, е безценна, само че неоценена навреме. Тук има време за игра до 6-и клас, когато се завършва начално училище. С влизането в прогимназия нещата се променят драстично. Не казвам, че е лошо, просто е различно от моята парадигма. Това е работещият модел тук, съобразен с особеностите на обществото, и всички го следват, защото не знаят, че може да има друго.

Това, за което разказах е, когато през февруари, наред с всички други мерки, правителството „силно препоръча“ да се преустановят всички учебни занятия и така един месец по-рано дойде краят на учебната година. Ето как учениците изведнъж се озоваха в нещо като българска лятна ваканция – без изпити, домашни, уроци, курсове. Все още нямаше обявено извънредно положение, призоваваше се за самоограничаване от излизане, но това не спря децата да играят навън.

Тъй като по стечение на обстоятелствата сега и аз съм чест посетител на детските площадки, имах възможността да наблюдавам как япончетата прекарват това неочаквано подарено им време. И видях едни различни деца. Атмосферата, която създаваха, ме накара неволно да ги оприлича на децата, които съм свикнала да виждам в България. Дори усетих лека носталгия по собственото ми детство – тази свободна, спонтанна, неангажирана игра. Чувството, че времето ти принадлежи; моментите, в които не бързаш за никъде, защото има само сега. Видях ги истински, общуващи спонтанно и неподправено. Не че не го правят през останалото време, просто сега им се случваше всеки ден. Създадоха приятелства, обмениха различни идеи, научиха нови игри, някои дори по детски флиртуваха. Неща, които няма как да преживеят в обичайното ежедневие. А то е подредено по часове и минути. Не че няма време за почивка, игри, социални контакти – има, но и то е планирано. Представи си, че имаш естествен порив да направиш нещо, каквото и да е – дали да си напишеш домашното, да почетеш книга, да дремнеш или да рисуваш, но да трябва да го потиснеш, защото те чака следващата задача за деня. И така всеки ден…

В подобно силно структурирано детство няма ли риск от „прегаряне“ и непосилна тежест на очакванията от най-крехка възраст? Говори ли се за това в Япония?

Ти напипа доста наболял проблем. Знаем, че децата имат нужда от структура, имат нужда от правила и рамки, в които да изследват свободата си, и които постепенно да разширяват. Но, както с всяко друго нещо, и тук дозата прави отровата.

Повечето родители се водят по децата си и не се колебаят да ги спрат от извънкласните дейности, ако видят, че не издържат. Не съм сигурна, че същината на проблема е в силно структурираното ежедневие, нито във високите академични цели. За мен коренът е по-скоро в културата на унифицирането. Всички да правят едно и също, отговорността да е обща, да не изпъкваш. Поговорката „Пиронът, който стърчи над останалите, получава удар с чук“ е достатъчно красноречива.

Да, говори се за всички проблеми, свързани с децата, които не издържат на напрежението. Говори се за „футоко“ – ученици, които отказват да посещават училище. Дали защото им е трудно да се социализират, или чувстват, че се провалят и не оправдават очакванията на родителите си, или са жертва на тормоз от съученици, а понякога и учители. Каквито и да са причините, училищната среда им носи тревожност, с която не могат да се справят сами. Ако не преодолеят този проблем, съществува висок риск като пораснат да останат изолирани и неспособни да живеят в реалния живот. Наричат ги „хикикомори“ – големи хора, които буквално не излизат от стаята си и биват издържани от родителите си. Говори се и за детските самоубийства, най-често на 1 септември – първия учебен ден след лятната ваканция. В този ден са и най-високи черните статистики, за съжаление.

Една от ученичките ми по английски беше „футоко“. На 14, изключително умна, с интересно чувство за хумор, но много чувствителна и расла в сянката на един успешен във всичко по-голям брат. Нещо се беше пречупило в нея и ѝ пречеше да се върне в училище. Аз самата тогава не разбирах тежестта на етикета „футоко“, но това ми беше от полза, защото не я възприемах с предубеждение. Може би по време на уроците с мен успяваше да си върне усещането за нормалност. Тя беше едно дете, което имаше нужда единствено от това да бъде видяно и чуто такова, каквото е.

Работи ли се с децата футоко? Защо се стига до там, къде се къса нишката и кой би трябвало да съдейства, за да не се стига до тези крайности?

Да, има възможност за тези, които желаят, да се срещат с психолог. Осигурени са места, където футоко могат да наваксват с уроците. Също така, съществува програма, в която гимназисти или студенти посещават футоко в домовете им. Целта е да им се осигури общуване с човек, който да поддържа интереса им към външния свят и така да им помогне да преодолеят тревожността си.

Съществуват и така наречените „свободни училища“, където децата имат възможност да правят каквото пожелаят – гледат телевизия, играят игри или просто разговарят. Някои успяват да се върнат в училище. Моята ученичка, за която споменах преди малко, се почувства готова да се върне. Майка ѝ каза, че часовете и общуването с мен са ѝ помогнали да събере смелост – дано наистина да е било така.

Не ми е направило впечатление да се работи за предотвратяване на тези случаи. Дори причината е неясна. Децата твърдят, че обстановката в училище ги напряга. Според родителите, това са лични проблеми, визирайки характера на детето. А според учителите, причината е в семейната среда. Прави ли ти впечатление как всички си прехвърлят топката? Истината е някъде по средата.

В семейството на мъжа ми, който е японец, има много учители, и често разговаряме по тези теми. Разказаха ми за момиче на 8, което по принцип не било много общително. По време на ваканцията случайно срещнала в магазин една от малкото си приятелки, която обаче не я поздравила. Това ѝ причинило толкова много стрес, че решила да не ходи на училище повече. Това на нас може да ни звучи смешно, но липсата на умения за общуване и справяне със стреса е голям проблем. Представи си една класна стая с 30 и повече ученика и непрекъснатото натякване от учител, че е важно да сме приятели с всички. Ако фразата „Ти вече не си ми приятелка” не е необичайна сред българчета, тук тя може да предизвика редица родителски срещи. В комбинация с това има семейна среда, в която родителят не умее или просто не знае как да общува с детето си. И така за крехката детска психика поддържането на баланс е много трудно. И най-малкото нещо може да причини криза.

Обществото разделя хората на успешни и загубеняци. Който не успее да си задържи главата над водата много лесно бива отхвърлен. Според мен образователната система и структурите, подпомагащи семействата, имат нужда да бъдат ревизирани. Както при всичко зависещо от институциите, и тук най-потърпевшо е ниското звено. В случая, това са децата, които са лишени от възможността да пораснат по нормален и приемлив начин.

Кои според теб са основните митове и заблуди по отношение на Япония и японския начин на живот?

Немалко митове се ширят из пространството – било то виртуално или книжно. И е разбираемо – Япония е далеч, различна, непозната и екзотична. То е като да си на друга планета – каквото и да се каже за японците, колкото и да е невероятно то, хората биха повярвали. Японците са като извънземните на Земята.

Колкото до най-често срещаните митове, които ми се е налагало да развенчавам в разговори с приятели, са свързани с класическите стереотипи за японците – че се хранят здравословно, че са работохолици и че са върли последователи на минималистичния начин на живот. Преди малко ми се струва, че развенчахме още един от тях – за японското образование. Зад тези здраво изградени представи стоят основателни причини.

Да, наистина, традиционната японска кухня е изключително полезна  – състои се от разнообразни кореноплодни, гъби, риба, ферментирали храни. Жителите на няколко Окинавски острова се прочуха като едни от най-дълголетните хора в света, което беше отдадено на диетата им. Оттам тръгна и обобщението, че всички японци се хранят с риба и пресни зеленчуци и живеят по сто години. Но за забързания начин на живот на съвременния японец това е неприложимо и на масата присъстват повече месо, полуфабрикати и мазни храни, отколкото си представяме. Смешното е, че съществува и обратния стереотип за българите – че сме дълголетни, защото ядем кисело мляко. Само ако знаеш колко са разочаровани като им кажа, че средната продължителност на живота в Япония е с 10 години по-дълга от нашата. Толкова години да ядеш кисело мляко напразно…

Другият стереотип е, че са работохолици. Вероятно тази представа идва от годините след войната, която Япония губи и е срината икономически и духовно. Но за толкова кратко време успява да се превърне в една от водещите икономики, че предизвиква възхищението на целия свят. Този растеж е резултат от много труд, но и обща цел и визия за бъдещето. Япония в сегашния ѝ вид е изградена от хора, които знаят какво е недоимък,  и са били движени от общ морал и силна национална гордост.

Много по-различно стоят нещата за младото поколение. Да, те работят толкова много, че в езика дори присъства дума за „смърт от преработване”, но не го правят от любов към работата. Стоят до късни часове в офиса, защото йерархичните отношения, които са задължени да спазват, не им позволяват да напуснат офиса преди шефа. Аз лично нямам досег с корпоративната среда, но неведнъж съм чувала приятели да поставят под въпрос ефективността на работата им. Белгийката Амели Нотомб чудесно е описала този феномен в книгата си „Изумление и трепет”. Въпреки че е написана преди около 20 години, ситуациите в нея са напълно реални и днес.

Колкото до минимализма, този стереотип съществува още преди Мари Кондо да се прочуе, и честно казано ми е трудно да разбера защо. Дали заради представата за японските жилища, че са малки и по функционален начин използват пространството, или заради филмите, от които сме попили сцени на жилища с изчистен дизайн…, не знам. Но в това силно консуматорско общество е много трудно човек да бъде минималист. Не става дори въпрос на въздържание от купуване, по-скоро не съществува като ценност. Повечето домове, които съм посещавала, са претрупани с вещи, макар и прилежно поставени по местата им.

И изобщо, след почти всяко твърдение може да се добави по едно „но”. Повечето стереотипи за японците са верни, но преекспонирани, или отразени като в криво огледало.  Да, славят се като лоялни бизнесмени, но японските правила не важат, когато работят с не-японци. Да, обществото им е силно патриархално, но жените управляват изцяло семейния бюджет. Да, умеят да се обединяват в името на кауза или за преодоляване на бедствие, но пък като индивиди живеят самотно и изолирано. Няма да забравя колко се учуди един приятел, когато стана дума, че японците пият не само саке, но и много бира. И не вечерят суши всеки ден, облечени в кимоно.

Като спомена дом – какви са японските домове? Кое е често срещано и кое по-скоро нетипично? Чужденците в Япония опитват ли се да ги наподобяват или си градят мини родина там, където живеят?

Има всякакви, ама наистина всякакви домове. Като студентка живеех в общежитие и всеки път, когато ме поканеха на гости в японски дом, много се радвах, защото това в тяхната култура е голяма чест.

Бях се запознала с една група от много дружелюбни японски баби и дядовци, които обичаха да общуват с чуждестранни студенти и ги покровителстваха. Понякога се чувствахме като осиновени от тях. Та, каниха ни и ни гощаваха, и си говорихме за общуването между различни култури, освен че и го осъществявахме. Това не беше в Кобе, а Осака – съседният град, но разлика почти няма. Всички живееха в големи за японския стандарт къщи, на два етажа, на широка площ, с малки японски градинки. Вътре всеки си беше обзавел според вкуса. Правеше ми впечатление колко много масивна мебел има – сега не би могла да се побере в тези тесни жилища.

Една от къщите, които никога няма да забравя, беше типичната традиционна японска къща на семейство Гото – той мастор на маски за театър Но, а тя – учител по калиграфия. Излъчваха благородство и финес, а къщата беше израз на вътрешния им свят. Чувствах се като в дом на аристократи – може би най-много се доближава до клишираната представа – малко мебели, фини детайли. Беше конструирана във формата на буква П, а в средата имаше прекрасна градина с езерце и златни рибки плуваха в него. Именно там се осъществи първата ми среща с калиграфията. Беше вълшебно, като встъпване в тайнство – със сигурност обстановката е допринесла за силата на преживяването ми.

Попадала съм и в къщи, декорирани в местен псевдо-ренесансов стил – мраморни и гипсови статуи във всякакви размери, навсякъде картини, вази и разностилна посуда. Обитателката на дома без съмнение беше почитател на европейската култура, но целият аранжимент ми идваше вповече. Това беше по-скоро изключение, защото повечето домове умело комбинират двете култури.

Когато за първи път посетих дома на двама пенсионирани учители, ми се стори страшно претрупан с вещи – на всяка възможна полица имаше книги, във всяко шкафче – предмети, по стените – картини, снимки и други артефакти, над шкафовете без вратички бяха закачени перденца, а в ъглите бяха наместени кутии, пълни с всевъзможни неща. По-късно научих, че и двамата са сменяли много хобита и бяха запазили всичко останало им през годините. Този дом беше тяхната история и го бяха подредили по начин, по който да я запазят. Може би това е домът, който първо изниква в представата ми, когато трябва да опиша къщата на обикновено средностатистическо японско семейство.

Иначе съм била и в апартаменти, които изглеждат като от снимка на списание – изпипани до последния детайл, влизаш и ахваш! Но това обикновено са жилища на хора с големи възможности и… без деца.

В днешно време се строи на по-малка площ и японските дизайнери се стараят да съчетават функционалност и естетика. Задължително е да има „генкан” – антрето, където се събуват обувките. Първият етаж най-често се състои от едно помещение – кухня, трапезария и хол, но понякога има още една отделна стая. На втория са спалните.Традиционната японска стая с под, с рогозки, или татами, най-често е спалнята.

Тук е прието децата да спят на футон в една стая с родителите си и често в по-малките жилища през деня футона, върху който се спи, се сгъва и така спалнята може да се използва за игра или като дневна. Та именно в тази „вашицу” в по-старите жилища задължително се прави токонома – ниша, която помещава миниатюрен будистки или шинтоистки храм, а понякога и двете, която в модерното строителство все по-рядко се среща. Цветовете са често ненатрапващи се – бяло, или бледи пастелни цветове с акцент нюанс на дървесен цвят. За сметка на това по стените и етажерките могат да се видят пъстроцветни артефакти – картини, плакати, сувенири от пътешествия, всякакви потребни и непотребни дрънкулки, които компенсират.

Едно характерно интериорно решение, което аз много харесвам, са вградените пространства, които могат да се използват като гардероб или склад. Вече почти не се срещат бани с теракот и фаянс, масово са навлязли типови бани като кабинка – бързо инсталиране, лесна поддръжка. Трудно свикнах с идеята, че балконите и дворчетата, когато ги има, не са място за релакс или купони, а се употребяват за практични или естетични цели.

Колкото до обзавеждането, все по-често се използват мебели от един полулярен шведски производител, както и от неговия японски конкурент. Има и много известни уникално красиви дизайнерски марки, на които аз засега мога да си позволя да се наслаждавам само в шоурума.

Интересно е, че питаш за ритуалите. Веднага се сещам за японските тоалетни, които обикновено не са част от банята и японците ги възприемат като отделна стая. Всяка тоалетна заслужава да бъде декорирана със собствен цвят – има покривала за капака на тоалетната и за закачалката за тоалетната хартия, както и пантофки в същия цвят, които се обуват само когато човек ползва помещението и никога извън него. По стените се закачат картинки, виждала съм и малки библиотечки.

Повечето българи от моето обкръжение съчетават по малко и от двете култури, не съм забелязала фрапантни залитания в едната или другата крайност. По мои наблюдения критерий за японизиране би било наличието на гореспоменатите пантофки в тоалетната. Мини родината се проявява сякаш чрез наличните в хладилника хранителни продукт, върху лавицата с книги и може би като пуснеш телевизора.

Теб какво лично те отведе в Япония?

Отведе ме силното ми желание да уча в чужбина и една стипендия, която помогна то да се осъществи. През 2004-а още не бяхме държава-член на ЕС и нямаше тези възможности, които съществуват сега. Вече бях 2-ри курс „Японистика” в СУ – тогава имахме късмета да ни преподават великолепни преподаватели, истински академици. Те умееха да увличат и разпалваха любопитството ни към езика и културата; всички мечтаехме да заминем – било то за няколко месеца, година или повече. Колеги, които вече бяха спечелили тази стипендия, ме окуражиха да кандидатствам и заедно с още 4 души бяхме одобрени. Бях страшно благодарна и ентусиазирана!

Сега, 15 години по-късно, гледайки назад, си давам сметка, че онова, което ме отведе в Япония, освен авантюристичния ми дух, е и едно усещане за безпътица, липса на принадлежност на мястото, където се намирах тогава. Освен че бяха трудни години в България, семейството ми също минаваше през турбуленции. Заминах без план и конкретни цели. Имах 5 напълно финансово осигурени години пред себе си и единствените ми грижи бяха да се справям в университета.

Сигурно си чела истории на успешни български студенти в Европа и другаде, които отиват и завладяват света – получават отличия или се прочуват по друг начин. Е, моята не е такава. Бях объркана, търсих себе си и със сигурност съм пропиляла доста възможности. Разликите в академичната среда в Япония и България също беше изненада за мен и така и не успях да свикна с тях. Но вече знам, че това е бил моят път и престанах да се сравнявам с другите. Доста израснах и се опознах по начин, по който надали щях да успея, ако бях останала или бях заминала в друга държава.

Надали някога ще се японизирам толкова, че японците да започнат да ме възприемат като една от тях. Може би роля изигра това, че между завършването и повторното ми местене в Кобе поживях в България за няколко години. Тогава успях да понаместя българо-японската си идентичност, така че да се чувствам добре със себе си. Дадох си сметка, че японското в мен го е имало много преди да започна да уча японски дори. Затова ми беше забавно, когато наскоро приятел подхвърли фразата „Много си ми като японка, една такава”.

Възхищавам им се за мого неща –  вниманието към детайла, умението за екипна работа, упорството, ритуалите в ежедневието, етикета в общуването, уважението, с което се отнасят към историята и традициите си… списъкът е дълъг. Всеки ден съм обградена от неща, които ме вдъхновяват, но има и не малко, които продължават да ме шокират. Не мисля, че някога ще приема японския конформизъм – да премълча, когато не съм съгласна, само защото всички останали мълчат. Надали ще се науча и до съвършенство  „да чета от въздуха” – буквален превод на израза, който означава да умееш да долавяш атмосферата и да имаш усет как е уместно да се действа, без някой директно да ти казва.

Разкажи ни за ежедневието си в Кобе, за града, хората му, ситуацията в момента покрай пандемията. Каква е 2020 за японците, какви са настроенията и нагласите?

Ежедневието ми в момента основно се върти около грижите за двегодишната ми дъщеря. Освен че завършвам магистратура в СУ, се опитвам и да организирам няколко проекта в малкото свободно време, с което разполагам.

Единият ми е особено на сърце – популяризиране на България и българската култура в Япония. Тук сме известни най-вече с киселото мляко, което никак не е лоша визитна картичка. За пример мога да дам Румъния, която японците свързват основно с вампири, заради граф Дракула…

Партнирам си с някои неправителствени организации, които ми съдействат за презентации, работилнички и приготвяне на ястия. Като цяло тук има позитивна представа за България. Но, както говорихме преди малко, и в двете посоки съществуват стереотипи, затова ми се иска да излезем от някои клишета. Затова и започнах в Инстаграм да споделям повече за Япония, за да разбия някои от митовете, които са ни наложени.

Отскоро пиша кратки публикации и на страницата на една варненска школа по японски език, отново на японска тематика. Сега ми е малко смешно като ти разказвам това, защото навремето като учех в Токио с моите приятели чуждестранни студенти с присмех се отнасяхме към една фраза в учебника по японски, а именно „Когато завърша университет в Япония, ще стана мост на културата между моята страна и Япония”. Хубаво се шегувахме, а то точно това стана. Но пък нещата, с които се занимавам, са в областта на неформалното образование, което е и специалността ми, така че всичко си е на мястото.

Питаш ме за Кобе. Честно, Кобе за мен е най-хубавият град за живеене в Япония. За местните стандарти не е голям, но балансирано е събрал в себе си усещане за космополитност и уют. Като пристанищен град и център на търговията от повече от 150 години, той е посрещнал немалко чуждестранни заселници и може би затова кобенчани са така отворени за други култури. Тук има всичко, което ти трябва: море, планина, градска култура, традиции и модерен дух.

Наистина се влюбих в него от пръв поглед и дори след толкова години не престава да ме изненадва. Чувствам се добре дошла тук. Сетих се за една история, която не мога да не разкажа. Преди пет години се преместихме с мъжа ми в къщата, в която все още живеем, и трябваше да занесем на всички съседи малък подарък, за да им се представим и да ги помолим за „благоразположението им”. Така повелява етикетът тук. Предложението ми да подарим на всички по кутия сладки беше неподходящо, защото „може да има хора, които не ядат сладки, и трябва подаръкът да е практичен”. Затова купихме по един пакет салфетки, понеже какво по-практично от това, и тръгнахме на обиколка по съседските къщи да се представяме и да подаряваме салфетки. Още на първата къща, на която почукахме, ни отвори изключително симпатична дама на видима възраст 60г. – почти всичките ни съседи са някъде там и нагоре. Тя изключително много се зарадва да научи, че има младо семейство в квартала, и веднага ме застреля с фразата: „Ти търсиш ли си работа? Мен много хора ме познават, мога да те уредя някъде. Какви специални умения имаш?” Чак ми стана неудобно, че нямам специални умения – толкова беше ентусиазирана. Впоследствие разбрах, че освен много известна пианистка, тя е и един от големите културни меценати на града. В крайна сметка „ме уреди” на стаж в една арт галерия в Кобе – по-късно научих, че е най-престижната в града. Там ме приеха много добре и неусетно влязох в арт средите в Кобе, без да имам нито опит в изкуството,  нито специални умения, както вече стана ясно.

Когато през пролетта затвориха големите градове, Кобе беше неузнаваем, като призрачен град. Сега нещата отново изглеждат нормално с оживените улици, културните събития и пълните ресторанти и търговски центрове. За Японците също 2020 не беше лесна година. Белязана е най-вече с отлагането на Олимпийските игри и с многото икономически загуби, които то причини. Дори да се проведат през 2021а, ограниченията ще редуцират значително приходите, които организаторите очакваха. Много бизнеси бяха закрити, въпреки мерките на правителството. Както навсякъде другаде, и тук международният туризъм беше най-потърпевш. Но японците винаги намират свой начин, макар и парадоксален, за справяне с кризсни ситуации, и стимулираха пътуванията в страната. Отделиха бюджет за до 40% намаление от разходите за транспорт, настаняване и храна.

Тази година много хора по собствено желание няма да се върнат по родните си места за Нова Година, както е обичаят тук. Тук здравеопазването е добре смазана машина, а наистина и хората масово спазват правилата. Това е част от народопсихологията им – щом всички го правят, и ти трябва да го правиш. Този начин на мислене им е помагал да оцелеят през вековете от всякакви природни бедствия и катаклизми, сигурна съм, че ще се справят и сега.

Коя черта у японците и българите според теб най-много пречи, и съответно помага, в кризисни периоди като този?

Хайде и аз веднъж да кажа: много, ама наистина много ти благодаря за този въпрос. Наболяла и актуална тема.

Инстинктивно в главата ми изникна да кажа „дисциплината и спазването на правила” – надали някой би се изненадал от този отговор. Нека за малко се замислим какво стои зад тези качества. Може би сред читателите ти има фенове на Япония и те вероятно знаят, че за малко повече от два века страната е била затворена за чуждо влияние. Като островна страна и преди това международните контакти са били оскъдни, а изолацията само усилва усещането, че не съществува друг свят освен техния. По онова време вече не се водят вътрешни войни и така самураите, вместо на битки, се посвещават на самоусъвършенстване и доразвиват небезизвестния „кодекс на честта”, който и до днес в известна степен създава структура на морала в японското общество.

Когато отново отварят границите в средата на 19 век, японците осъзнават колко са изостанали технологично в сравнение с останалия свят, но бързо наваксват като съумяват да вземат най-доброто от всяка държава, за да модернизират своята. Движат ги гордостта и съзнанието  за превъзходство над  другите – тогава все още е битувало схващането, че императорът е с божествен произход и те са богоизбран народ. В допълнение, обитаването на земя с ограничени ресурси, която събира почти всички природни бедствия – земетресения, изригващи вулкани, цунами, тайфуни, поройни дъждове, през вековете ги е научило да се обедняват в името на общото оцеляване, но и да бъдат смирени пред стихии и независещи от тях обстоятелства.

Колективизмът, характерен за азиатските култури, и днес е над индивидуализма. Така ги възпитават и до днес още от детската градина. Не знам дали колективна отговорност наистина съществува, и доколко в дългосрочен план резултатът е щастливи индивиди сами по себе си (ако това изобщо е възможно – нека не навлизаме сега в тези дълбоко философски теми), но със сигурност в кризисни периоди е помагало и помага. Според мен това е ключът към справянето със ситуации като сегашната – колективното несъзнавано, че общото е над индивидуалното, че има нещо по-голямо от моментното лично щастие. И външната проява на тази народопсихология е именно дисциплината и спазването на правилата.

Японското общество е много по-опитно и подготвено за такива ситуации, макар и да има не малко недостатъци само по себе си. Да, спазват правилата, но понякога го правят прекалено сляпо – не съм видяла някой да отстъпва ред на опашката на възрастен човек. Друг път си затварят очите – буквално. Всеки път се изненадвам, когато всички се преструват, че не забелязват жена в напреднала бременност, която е отишла именно при местата за хора с приоритет. , въпреки значката на чантата ѝ и гласовите съобщения в превозното средство.

За българите има ли смисъл да говоря – сами знаем какви сме, кое ни пречи и помага. Не съм привърженик на рефрена „Гледай сега какъв народ, колко сме зле, а пък (нация по избор) колко са напред”, нито пък обратното – криворазбрано родолюбие, зад което някой прикрива липсата на самочувствие и лична реализация. Преди всичко сме хора. И ако има нещо, което да си вземем от 2020а, то би трябвало да бъде, че всички в този широк свят сме свързани. Банално е да го повтарям, но нещо ме кара да мисля, че би било добре да си го припомняме по-често.