Какво може да те накара да вдигнеш фотоапарата? 

Вълнувам се, когато има интересна светлина, контрасти и цветове. Интересуват ме непринудените движения, жестикулирането по време на разговор, лекото замятане на коса, поглед, поза, изобщо нещата, които се случват между две движения, частите от цялото и различните крупности. Виждаш изображението пред теб, поставено в конкретната ситуация, със собствен хабитат и обстоятелства.

В този смисъл, изречението The Impolite Pleasure of People Watching (Бел.ред. невъзпитаното удоволствие да наблюдаваш другите), важи в пълна сила за мен. Не е задължително да са само субекти, може да бъде пейзаж или някакъв детайл, който с цялата си категоричност да запълни кадъра.

За мен е приятна ролята на наблюдател, независимо от това дали някой подозира или не за моето присъствие. Снимам нещата, които се случват около мен, които виждам, които ми носят емоция. Като дневници, избрана реалност. Не се фокусирам задължително и на всяка цена в търсене на най-съвършения кадър или изображение. За мен е важна емоцията и посланието в една снимка. В този контекст, излизайки от крупността, детайлите и усещането от дадена сцена, извличането на едно единствено действие (или пък бездействие), ме интригуват. Онова което никога няма да се повтори в този даден момент с тази конкретна светлина, а и с тези мисли.

Интересува ме и как въображението присъства в една действителност и по какъв начин това може да бъде пресъздадено в един кадър. До каква степен, то, въображението, преминава през реалността, съвсем не я променя като такава, но променя гледната точка. Разбира се, зависи кой и по какъв начин разбира тази действителност.

В този смисъл, фотографията, лично за мен, е по-скоро ескапизъм от реалността, който не ме кара задължително да бягам от нея, но да търся нова, различна и може би много по-вълнуваща и интересна гледна точка.

Преди време, когато се разхождах по бул.“Мария Луиза”, видях двама работници, боядисваха фасадата на красива рушаща се стара сграда, тъкмо излизах от среща и труден разговор. Започнах да ги наблюдавам, бяха облечени в цветни, изцапани от боя, работнически дрехи, върху скеле, около тях се вееха различни бледи драперии, които покриваха останала част от фасадата, а между тях – тераси от ковано желязо. Светлината беше мека и топла. Сториха ми се като проторенесансови образи, оживели от някоя от картините в Уфици или може би така ми се е искало да ги видя в този конкретен момент. Между готиката и ежедневния битовизъм. Belle époque. Носех със себе си камерата, направих няколко кадъра. Изпитах вътрешна потребност да ги снимам, заедно с целия този виталитет и мизансцен около тях.

Такива неща ме карат да вадя фотоапарата. А, и конете – винаги.

Нямам знанията, а и самочувствието, за да обобщавам. Приемам документалната фотография като двупосочен билет. Като културен landscape. Любопитно ми е. Интересни са ми хората, градската култура, малцинствата, субкултурата. Възможността да общуваш визуално с онова, което е било преди неговият край. Социалните и духовните връзки, моделите на живот, маниерите в общуването, навиците, ритуалите, събитията. Бунтовете между доминантната култура и субкултурата.

Много харесвам фотографиите на Abbas, ирански фотограф, отразявал е политическия и социален живот в конфликтните зони. Занимават го въпросите с религията и вярата в социален план, от една страна като жизнеутвърждаващ фактор, също като последици. Прави великолепни кадри (full coverage) от пътуванията си в Близкия Изток, между красивата палестинка с вечерната рокля – модерна, фина, самоуверена, до поклонническите събирания в Мека. Движи се, снима, говори, показва. Търси нормите между митичното начало и желанието за модернизация и радикализацията на Исляма. Между другото, книгата му “Allah O Akbar: A Journey Through Militant Islam” става бестселър след атентатите от 9/11. Давам го като пример, защото все си мисля, че когато нещо те разтърси, не само в световен мащаб, а и в личен план, започваш да си задаваш въпроси. Да търсиш отговори, да се вгледаш в по-общата картина, да се връщаш малко назад, да търсиш информация и да се опитваш да разбереш другата гледна точка и различния светоглед. В едно от малкото си, даже мисля, че и единственото интервю, което дава, той говори за работата си като отражение, което оживява в действие и води до медитация.

Не е ли фотографията писане със светлина? С тази разлика, че писателят притежава думата си, а фотографът е обладан от снимката. От границата на реалното, която той трябва да надхвърли, за да не стане неин затворник.

Спомена субкултурата, с какво на теб ти е интересна във фотографски аспект?

Отношението ми към субкултурата ме вълнува предимно в проследяването на “drug culture”, наркоманиите и зависимостите. До каква степен могат да бъдат представени те, без да това да бъде плоско, едностранчиво и унизително. Дали и доколко е възможно фотографията да се впише в пресъздаването на проблема, без да бъде изопачен и изкривен, което е труден момент, защото реалността на зависимия е твърде некрасива.

Това е лично преживяване и съвсем съзнателно търсене на логика и разум, извън кабинета на терапевта. Трудно се говори и още по-трудно се излушва за този проблем в ежедневни разговори. Наивно търсиш лесното решение с ясното съзнание за неговото несъществуване. Няма как да обясниш лично преживяване и страх на някой, който изключва такава реалност и не желае да има представност за нея, което е напълно разбираемо. Това е част от моята история и историята на моето семейство, затова ми е важно по какъв начин се поставя този проблем, защото когато самият ти си в ситуацията, имаш много страхове, неизвестности и вини. Търсиш информация. Защо? Как стана? Как да помогна, мога ли изобщо? Колко ще продължи и как ще завърши?

Харесвам фотографи, които имат отношение по темата и смелостта да влязат в този малък свят, без да бъдат доминиращи. Да се слеят с групата хора и с тяхната действителност, да са наративни и в същото време невидими. Доколко разказвачът (фотографът) ще намери подход, ще бъде подготвен, информиран и ще се е поинтересувал и доколко зависимият ще се разкрие, което не е никак лесно, защото за самите тях показването на факта е напълно лишено от смисъл, поради срам, яд, страх. Ясно е, че снимащият конструира, подбира, композира, мен по-скоро ме интересува проследяването на историята. Всякога си личи, когато няма общуване и снимането е едностранно. Проблемът със зависимостите не е само проблем на зависимия и показването им във фотографии не се свежда само до два кадъра, най-често в мазе, с ръка и спринцовка, в черно-бяло.

В по-мащабните документални проекти, т. нар. photo-essays, има много говорене, има диалог и всичко е двустранно, кадрите са придружени от текстове, в които е описана цялата комуникацията. Те са като къси разкази, които показват реални хора с техните реални истории. Задават се много въпроси и един основен –  защо? Защо някои от тях се пристрастяват към хероина и общо-взето почти всички отговарят с „бягство“. Бягство от семейни травми, лоши отношения, неразбиране, вид протест, списъкът е дълъг. Отричането им води само до задълбочаването на травмата. От една страна наркоманът бяга от семейството и средата, от друга и много често (за жалост) семейството и средата бягат от него. Наркоманът бяга от обществото и обществото бяга от наркомана, и това е едно непрестанно мълчаливо бягство.

В този смисъл фоторазказите на хора, които третират проблема, и това са обикновено фотографи, минали по пътя, могат да бъдат полезни, ако се включат в образователни инициативи, свързани с превенция на зависимостите, например. Да се говори за проблема достъпно, за рисковете и последиците изобщо от употребата на наркотици и в този смисъл, фотографията да участва в изучаването на зависимостите в реално време.

Защо не направиш подобен проект?

Много го мисля. Доскоро дори не бях съвсем готова да говоря за това. Ще се случи в някакъв момент.

Какво мислиш за типа визуална естетика, която е актуална в момента в социалните мрежи, селфитата, фалша?

Да ти кажа, аз харесвам селфита. Нямам предвид непрестанното им бълване с филтри, без филтри, изпилени носове (сега са много модерни, мисля, че изместиха ‘la bouche bulgare’) и самопоказването във всеки кадър. Приемам ги като автопортрети и начин, чрез който хората изкарват конкретна емоция от себе си и се самоизразяват.

Останалото с времето подминавам, все по-малко ми носи тази естетика и имам все по-малка потребност да се концентрирам върху нея. Но я разбирам.

Аз също на моменти съм го правила, между другото. Особено съм се улавяла, че такъв тип селфита се случват най-вече, когато съм усещала някаква несигурност. Изграждаш конкретна идентичност, която те изкарва от моментото състояние, търсиш одобрение отвън и преследване на положително мнение. Един замислен поглед, кадър от горе вляво, едно напрежение, много арти драматизъм. След време, като погледна снимката, лошо ми става. Добре е, че поне не съм я придружила от някакъв жесток афоризъм от сорта на “Carpe diem” или “Dolce far niente”.

Чия естетика те вълнува, какви профили следиш, какво има в твоя „поток“?

В моя поток са моите приятели и хората, които ме вълнуват, с всичките ни лудости, сторита, постове и “Ще ти пиша на лични сега (!), че умрях от нерви и не мога да говоря!!!”, а съобщението пристига обикновено след два часа, но със същия интензитет.

Иначе, напоследък съм се запалила по Ziqian Liu. Много работи с перспективата, използва тялото си като естествено продължение на съвсем битови предмети – маси, огледала, столове или като естествено продължение на растения. Много са ѝ хармонични нещата, минималистични и изчистени. Влизаш в кадъра и ти отвява главата.

Често влизам в профила на Ема Портнър . Не бях виждала досега някой така да се изразява с движение и жестове.

“La que se avecina” във всичките им социални профили.

Следвам и различни страници за документална фотография, архитектура, pop-up, пътувания. Ignant, Steffan, Zorra August, 1854 Media, Women street photographers, Documagazine.

Atlas Mountains, Middle East archive и Kurdlens, те са ми много на сърцето. И мечтата ми да видя Близкия Изток.

Какво друго те вълнува по време на пътуванията? Ако трябва да избереш няколко сцени, запечатали се в главата ти, кои ще са те?

Те веднага изскачат.

Прозорците на Портофино.

Камъкът на Афродита в Кипър, малко преди залез.

Светлината, която влиза през руините на Bellapaïs в Кирения.

Маломерността на Хум.

Двете монахини, които играят на карти, докато чакат влака на гарата в Торино. На една пейка, целите в бяло. Седнали, раздаваха си картите, смееха се. До тях имаше още двама души, странични, които не си вдигнаха главите от телефоните.

Скиорите и хората на пистата в Боровец, защото пътуването не е задължително да се случва на стотици километри. Това беше точно преди първия локдаун, усещаше се, че нещо става, лека несигурност, малко дистанция. И на фона на снега бяха като едни малки цветни мъниста.

Минералната баня в Рупите.

Пътуването с кола е моето. Road tripping. Събирам впечатления, слушам музика, харесва ми да се сменят картините една след друга. Да се спирам в малки градчета и села, да снимам каквото ми се е видяло интересно.

Самолетите ме притесняват. Всеки полет е някакъв страшен трилър и жестоко напрежение. То е следене на стюарди и стюардеси за тревожност, потене, паника при всеки по-необичаен шум, изобщо – шум.

Аз съм скучен партньор за пътешествия. Не говоря много и това създава конфузни ситуации, ако сме големи компании. Сутрините на ново място са особено зареждащи – кафето, звуците, всяко място си има собствена мелодия, малко поетично може би го казах, но наистина всеки град си има свои гласове. Разхождам се сама, снимам сама. Възможно е да прекалявам и най-вероятно е така, но това са моите моменти.

С кого обичаш да пътуваш? Каква е перфектната конфигурация, за да ти е спокойно и приятно?

Много назад във времето ме върна с този въпрос, защото се размислих и се появиха мили за мен спомени. Благодаря ти.

Прекарахме с брат ми немалка част от детството си в Женева, поради служебни ангажименти на родителите ни. Това беше свързано и с много пътувания между България и Швейцария, а и не само. Съботите и неделите обикаляхме с колата по различни места из Европа (за което съм им ужасно благодарна), майка ми с нейната еуфория по музеи и галерии.

Няма да забравя едно пътуване до Испания, дълъг път, но така приятен спомен ми е останал. На отворени прозорци, музиката на нашите – Queen, Phil Collins, Peter Gabriel – когато пристигахме в Барселона баща ми пусна Los Lobos La bamba, страхотна еуфория, въпреки че беше късно, а брат ми, горкият, буквално заспа върху една чиния с миди.

И всички тези хубави впечатления, свързани с много положителни емоции, в известен смисъл отговаря на въпроса. Пътувам с близки до мен хора, избран камерен състав, най-често с човека до мен. Харесва ми да съм в компания, която понася спонтанни решения. Имахме едно пътуване до Опатия, беше свързано с организиране на ортопедичен семинар, който трябваше да снимам, а приятелят ми и негов колега участваха. След самото събитие имахме два свободни дни. На сутринта се спогледахме и някой каза „Венеция е на 230 км“, изпихме едно късо кафе, сложих очна линия на лястовица и тръгнахме. Беше красиво и интензивно пътуване, тогава за първи път бях във Венеция. Обичам този град.

Как премина за теб пандемичната 2020? Какво  разбра за себе си и другите?

Последното вдъхновяващо нещо, което снима?

Историята на Светльо – Светослав Петров от Animal Rescue. Отдавна знаех, че спасява коне, но нямах представа за мащаба, в който се е разгърнала тази му мисия. Останах изумена, истински. Прекарах едни красиви два часа в неговото Ранчо. Благодаря му за тази среща! Мечтата му да има свой кон се превръща в спасение за десетки коне или съдбата му е изпратила тази мечта, не знам. Всеки кон си има име, собствена история, собствен характер и белези. Направи ми в впечатление докосването между тях, ръцете като най-прекият пък към доверието.

Обещахме си да се видим отново, за по-дълго, защото много инцидентно и набързо се случи ходенето ми там. Енергията е хубава, няма състезание с времето.