Храната в детството
Нямам много ранни детски спомени, свързани с храната, може би бяха гозбите на покойната ми баба. Никога няма да забравя онази филия с пресни домати, кашкавал и чубрица отгоре… Или мазния ѝ хляб, или пилето с бира, или пък винения кебап с домашно червено вино – ей, как го правеше, много пъти съм се опитвала да повторя рецептата, но безуспешно.
Обичах много да ям домашни неща, вкъщи на почит беше готвенето, никога не сме поръчвали храна тогава. Не съм имала особени проблеми с храната като дете – хапвах си винаги, когато бях гладна, не съм прекалявала.
Отношението на другите
Когато си погледна снимките като дете, никога не съм била с наднормено тегло. Дори да съм била пухкава, често хората ми казваха, че съм слабичка и трябва да хапвам повече. Тогава майка ми далеч не беше вманиачена в теглото ми.
Забелязвах друго обаче – когато брат ми се роди (8 години по-малък от мен) и порастваше пред очите ми, често имаше много подмятания, защото беше по-пълен. Все сякаш го хранеха твърде много или не ядеше здравословно, но никой не взимаше пряка роля във формирането на вкуса ни, защото по онова време беше по-лесно да се купи нещо от магазина. Може би и затова го записаха на спорт, често се споменаваше, че е едър.
В по-зрялата ми и тийнейджърска възраст нещата ескалираха. За съжаление сме деца на майка, която винаги е държала да сме слаби. Никога не сме били достатъчно добре изглеждащи за нея, това важи за всички от семейството. Честно казано, винаги ми е било много тегаво и все още ми е.
До преди 2 години винаги бях около 45 кг при ръст 1.57 и се чувствах дебела, а покрай пандемията и стреса от изгубената работа, изолацията вкъщи и обичта ми към готвенето, качих около 10 кг и сега не се понасям като се видя в огледалото. Майка ми допринася страшно много за това, за съжаление. Цял живот ми е повтаряла колко съм дебела, дори когато бях 45 кг, не бях достатъчно добра – имала съм много целулит, не съм била стегната и прочее. Сега нещата са още по-зле и ескалираха (макар че самата тя не е спортувала никога). В редките случаи, когато се прибирам, ме притиска постоянно как не спортувам, че съм „твърде дебела за нераждала жена“, как тя била слаба на моята възраст, че имам целулит, че трябва да огранича храната, да изключа изцяло определени храни. Стига се дотам да ми взима хляба от масата или да ми ограничава или сипва тя порциите…
Не е приятно изобщо и води до скандали и неприязън, както и подсъзнателно правене напук и преяждане. Напоследък се улавям, че тези критики през целия ми живот са оставили доста голям отпечатък върху мен подсъзнателно и че използвам храната като емоционален отдушник. Обичам да готвя, но не е единствено това причината за безразборното ядене. Разбира се, последната година в пандемия, изолирани вкъщи, случващото се със света, липсата на среда и двете освобождавания от работа „помогнаха“ много – сега всеки път, когато се почувствам нервна, ядосана, отчаяна или депресирана – ям. Не мога да гладувам дълго или да упражня т.нар. фаст, за мен е немислимо – понякога просто искам да дъвча нещо, друг път се улавям, че огладнявам и ровя в хладилника, досущ като наркозависим.
Напоследък не се харесвам, няма снимка, която да не съм преправила теглото или формите си в някое уеб приложение и това е тъжно, но така се чувствам. Приятелите ми казват „Къде са тези килограми, не е вярно, не ги виждаме, като клечка си!“, но аз знам, че не е така, чувствам се тромаво, нездравословно, умело прикривам с дрехите тези излишни 10-11 кг, но знам, че не съм себе си и никога не съм била с тези килограми, които реално ми тежат…
Моделите за подражание
Може би донякъде съм подражавала на своята маминка (бел.ред. – баба), много съм близка с нея. Тя също дълги години имаше проблеми с храненето и от там с наднорменото тегло, постоянно я помня как спазваше диети, докато не свали много килограми и не смени целия си гардероб. Тя е генетично предразположена да пълнее, дори да не яде почти нищо. Винаги съм се чудела как, защото аз просто не мога да се нахраня с толкова малко. Затова и когато живеех при нея си хапвах от всичко по колкото поискам.
Довереният човек
И до ден днешен си остава моята маминка. 3 щастливи години прекарах при нея и никога не ме е ограничавала – точно тогава не съм имала „проблеми“ с храната. Помня как почти всяка вечер си похапвах филийка с разтопен кашкавал и майонеза или натрошено кубче бульон отгоре. Не е най-здравословното, но, по дяволите, беше толкова вкусно!
Движех се много и не съм имала проблем с теглото, нито с маниакалното хранене. Все пак за моята майка отново не бях достатъчно добра, а маминка винаги казваше „Нали имаш огледало! Не се ли виждаш в него самата ти? Та ти си слаба, знаеш много добре как изглеждаш, имаш огледало вкъщи! Не слушай никого.“
При нея винаги се ядеше кой колкото поиска. Нямаше го онзи родителски навик – „докато не си изядеш всичко няма да ставаш от масата“ и „за вечеря има само това, ако не ти харесва – стой гладен“. Ако искаш ядеш една хапка, ако искаш – цялата чиния. Никога не готвеше нещо, което никой не обича, само за себе си или просто за да има нещо на масата. Винаги имаше кой каквото обича и хапва с удоволствие.
Различното отношение към храната
Започнах повече да обръщам внимание с какво се храня, може би. Все още имам своите junk моменти, о да, и то често – когато ми се ядат просто „боклуци“. Слаб ми е ангелът, ако щете. Но голям повратен момент беше около 15-годишна, когато се научих да готвя сама лека-полека. Помня, че една от първите ми рецепти беше домашна паста със сос. И оттогава продължавам да се усъвършенствам, да опознавам различни кухни, да надграждам или уча нови техники.
Имам големи мечти, които загърбих като тийнейджър, исках дори да кандидатствам в Кулинарния институт и да бъда готвач или сладкар. Храня с очите, не съм се спирала да готвя вкъщи – за мен храната е изкуство, емоция, култура, преживяване. Искам много, и дори ме е страх, че няма да успея да го постигна или да опитам всичко навсякъде.
Коригиране на теглото
За мен теглото трябва да не бъде оставяно на произвол по няколко много важни причини. Не трябва да изпадаме в крайности или да е в определени граници, но трябва да се чувстваме добре в кожата си, здравословно. Отвъд общоприетото значение на думата „здравословно“. Говоря и за елементарни неща, като да изкачим стълбите без да се задъхваме, да се харесваме в дрехите си, в тялото си, органите ни да функционират добре, да можем да износим дете, ако решим, да не си навлечем, и съответно да предадем нататък, съответните заболявания, да се замислим и за поколенията след нас. Както казва една моя приятелка: „Всичко с мярка, включително самата мярка.“ Можем да го приложим и в храненето, и в теглото си. Знам как се чувствам, когато съм в нормалните си килограми и знам как се чувствам обездвижена, с болки в тялото и ставите, в застой и още повече – когато ям нещо по много и много нездравословно. Самото чувство е неприятно, тежко… После съжалявам, и то не за теглото, а за това, което съм причинила на организма си в дългосрочен план.
Понякога теглото е пряко свързано с нещо, за което силно мечтаем – като дете, например. Аз самата съм със синдром на поликистозните яйчници и за съжаление почти всичките ми приятелки и роднини, които нямаха моя късмет, качиха наистина много килограми от болестта и липсата на контрол върху апетита. Загубата или качването на тегло като цел не е непременно нещо лошо, но не трябва да бъде самоцел, за да се впишем в определени фалшиви „моделски“ стандарти, заради определена професия или публична проява и прием в обществото. За съжаление това води до много хранителни разстройства, но е налагано толкова много години системно като „перфектен образ“, че не вярвам, че скоро ще се промени…
Свободата
Радвам се, че донякъде започнах да пропускам през ушите си думите на майка си как изглеждам, как трябва да изглеждам и да се храня, за себе си аз знам какво трябва да променя, как се чувствам сега и кое е най-добре за мен. Но ще съм готова да го направя едва когато спра напълно да чувам тези думи…
Имам да преодолея себе си и да тръгна по пътя на здравето и движението отново, защото го чувствам като лично постижение и се чувствам пълноценна. А защо не и да предизвикам себе си поне веднъж в живота да постигна тяло, което никога не съм имала – драво и стегнато, а не просто твърде слабо и обездвижено, без сила.
Какво значи да обичаш себе си?
Значи да си в мир, колкото и банално да звучи. Да те кефи това, което виждаш в огледалото всяка сутрин, напук на думите на другите.
Думите ти към 10-15 годишната Преслава
„Нали имаш огледало вкъщи? Погледни добре там – ти знаеш точно как изглеждаш. Не оставяй другите да бъдат твоето огледало, дори това да са близките ти хора.“
Личен архив - Станислава
Емилия - личен архив
Йоана Иванова
Мирослава Илиева
