Публикации

За ресторантите у нас

Провокирано от конкретна случка, с включени принципни наблюдения, независимо от типа ресторант. Какво според мен НЕ бива да се случва и рязко разваля удоволствието:

– продукти в микроскопични количества – обикновено кедрови ядки, пармиджано, яйца (?!), скариди, калмари, т.н. Фигурират в менюто, но на практика са невидими. Извинявам се, но 5 броя (броих ги) кедрови ядки в салатата е комично. Знам, че струват доста, но ако не ви се получава цената, просто не ги включвайте. Немислимо е да си поискаш допълнително, гледат те лошо. Срещала съм и двуцифрена салата с чери домати, в която доматчетата бяха 2, разполовени в четирите края на великолепната иначе квадратна чиния.
– пресни подправки, които отдавна не са пресни – уморен магданоз, рукола или „там нещо зелено за украса“, което е било свежо преди няколко седмици. Някак натъжава цялата чиния.
– два листа меню, в което половината неща не са налични – случва се – доставчици, срокове, качество, разбирам. Но е добре сервитьорът да предупреди преди отчаяно да си уцелил всички липсващи неща.
– кратко меню с повтарящи се продукти – предпочитам кратките менюта, но когато гарнитурите от основното преповтарят почти дословно салатите и предястията, изборът автоматично се минимизира.
– сервитьор, недоволен от бакшиша – обикновено изчезва сърдито и трябва да се изнижеш като престъпник. Няма на кой едно довиждане да кажеш.
– увехнали цветя на масата – по-добре без.
 – силни вкусове – обичам интензивните вкусове и подправки, но ако салатата прилича на десерт заради обилния мед, основното е непоносимо солено, а гарнитурата  плува в оцет и сос, някак не е добре. Винаги може да се прибави, но няма как да се отнеме.
– предястие или салата, пристигащи след основното – ако приготвянето на конкретно ястие отнема повече време, редно е това да бъде споменато при поръчката.
– деца на борда – освен ако изрично не е упоменато, че децата не са добре дошли. Детски кът е мечта, но бели А4 и цветни моливи е елементарен, евтин и мил жест, който радва всички.
– цигари – „Извинете, нали е забранено пушенето, тук всички пушат“ – „Ами, ще ви преместя в другия салон“.
– засуканите имена и чуждиците – атрактивни са, но е хубаво да има текст с обяснение за еквивалента им или начина на приготвяне, не всички сме Гордън Рамзи. Понякога имам чувството, че целта им е да се почувстваш тъп и неук.
– италианска кухня – мили хора, има и други видове кухня освен италианската. По-добре вкусна мусака, отколкото кофти ризото на фона на Тото Котуньо.
– грешки в имената и превода – има речници и интернет, не е толкова сложно.
– десертите – мелба, палачинка с шоколад и плодова салата. Наистина ли не се сещате за други?!
– виното на чаша – „Какво вино имате на чаша?“ – „Червено“. Някакво страшно пренебрежение има към пиещите по една чаша вино. Извинявам се, че не опуквам по бутилка всеки път.
– интериорът – самоцелните интериори обикновено са крайно нефункционални и те карат да се чувстваш странно. Някакви неща стърчат, висят, клатят се, пречат – дизайнерски решения.
– хляб и вода – все си мисля, че към чиния с храна, която струва 10-20 лева, 1-2 филии хляб и кана чешмяна вода не биха развалили уравнението. Не знам, може и да греша. Комплимент преди поръчката пък винаги действа стимулиращо стомаха и въображението.
– върната пълна чиния – нормално е да бъде зададен въпроса „Не ви ли хареса?“. Евентуално за мнение, съвет, оптимизация.
–  усмихнати сервитьори – изчезващ вид. Обикновено се чувствам така сякаш съм ги събудила в 5 сутринта преди 3 месеца и оттогава работят на добра воля за досадници като мен.
– вентилация – ароматът на храна е приятен, но не и когато си го носиш няколко дни с палтото.
– изгорени покривки – някаква битова БГ класика. Предпочитам хартиени или гола маса.
– преценка по външния вид – винаги съм се чудела какво значение има марката на чантата ми и дали съм се сресала днес, за това дали има свободна маса в заведението.
– надпис „запазено“ върху всички маси, когато в цялото заведение има двама човека – за престиж, за всеки случай, за „наши хора“, наистина не разбирам защо го правят.
– въпросът „Само това ли е?“ след поръчка – ами да, само това е. Броят на поръчките е правопропорционален на любезността на персонала. С една салата и минерална вода не бива да искате внимание, просто не си заслужава.
– „Какво представлява?“ – „Ами момент да попитам в кухнята“ – кухнята би трябвало отдавна да е попитана.

Без претенции за изчерпателност.

/0 Коментари/by

За споделянето

Една от причините, които биха ме накарали да прекратя ползването на Фейсбук е безогледното споделяне. Иначе приятно и полезно, когато става въпрос за мисли, емоции, анализи, музика, достоверни новини, линкове към интересни събития, красиви снимки, разсъждения, дискусии, интригуващи страници, полезни статии и материали. Но бутон „сподели“ без мисъл и преценка, спонтанно и първосигнално все още остава необясним за мен. Някои от най-натрапчивите споделяния:
– за изчезнали хора/деца – снимка с призив, без конкретни контакти, източници, информация и доказателства. Снимка на сладко русо момиченце уж изчезнало в парка Заимов все още обикаля из мрежата. Преди няколко месеца стана ясно, че детето никога не е било обявявано за издирване, а снимката е свалена от профила на нищо неподозираща майка с единствената цел  да генерира спам. Крайно неприятно и вредно, редица ФБ потребители продължават да се опитват да „помогнат“.
– насаждане на агресия, расизъм, омраза, дискриминация – отново снимки на нищо неподозиращи хора, придружени с елементарни, груби и често неверни текстове и призиви „Сподели“. Как точно и на кого се помага по този начин остава също неясно.
– чужди снимки без автор и източник – ако не от уважение, поне за информация.
– споделяне на линкове от собствена ФБ страница в личния профил – най-вероятно повечето от контактите ви знаят, че притежавате ФБ страница и са наясно с нейната дейност, не е нужно постоянно напомняне.
– снимки на котета/зайчета/кучета/бебета – усмихнати, облечени с костюми, озъбени, пушещи, пишкащи, крещящи и т.н със закачливи глуповати надписи, крайно досадни, инфантилни и безсмислени
– снимки на продукти, които евентуално можете да спечелите ако ги споделите около 80000 пъти в профила си – сигурно са маркетингово ефикасни, но са и също толкова досадни
– информация от недостоверни източници – непрекъснато обикалят такива „новини“, агенция ЕЖК (една жена каза) работи нон стоп. Лошото е, че понякога е доста убедителна.
– всичко в поп-фолк ритъм и образ –  имам органична непоносимост дори във ФБ, извинявам се.
С подобни споделяния има малка вероятност да помогнем някому, по-голяма да навредим и още по-голяма истински важните неща за споделяне да олекнат. Така си мисля аз.
/0 Коментари/by

Дупки и хрущяли

Към 20.30 ч., много гладни и уморени, сядаме в крайно непретенциозна бирария на две крачки от нас. Яде ми се манджа или месо, или месо в манджа, няма значение, навън е -10 и не съм хапвала нищо от сутринта.

Нашата е последната свободна маса. На прозореца от двете страни стои драматичен призив за протеста на пушачите и ресторантьорите – жълти букви на черен фон, залепен с оранжеви стикери за цени. Бирарията отвън изглежда нормално, интериорът е като дом на нестинарка – каменни стени (за уют?!), бъклици и дрян, менчета, дървени лъжици. Сивкави гирлянди, които стоят целогодишно, сервитьорите гледат телевизия, покривките са шарени, за да не личат лекетата, не са прани може би откакто са окачени гирляндите. Опушени стени, дупки колкото 2 стотинки, в които можеш да пъхнеш малко пръстче, салфетките стават за ксерокс хартия, тоалетната е някъде навън, на студа. На стената виси плакат с „Le grappe migliori d`Italia“ (?!).
Поръчвам си от обедното меню, задължително за този тип места и отработен принцип –  нещо семпло, месо+картофи+сос. Основното меню е плашещо дебело, като телефонен указател, доста енциклопедично, има от кралски скариди по тайландски до агнешка главичка в масло. Питам може ли без соса, мне, така си била порцията. Добре, сместете го отстрани, моля. Няма вино в малки бутилки, рискувам и поръчвам чаша. Почти се наяждам със салатата и хляба (учудващо вкусни). Носят ми битова чиния с размер на леген. Малко месце, скрито под соса и огромна гарнитура и сос. Студено и прилича на хербарий. Отстранявам соса и установявам, че месото всъщност се състои от: тлъстина, хрущяли, кожа и кокали. Разравям го два пъти и оставям. Не ми се разправя, нямам желание дори да отварям темата, в повечето случаи не води до нищо добро.
– Не ви ли хареса? – пита притеснено сервитьорката.
– Хрущялите и кокалите не ми харесаха, но другото става.
Отнася чинията. Връща се.
– Много съжалявам, станала е грешка. Грешка на кухнята. Ще Ви донеса нова порция.
– Не, благодаря, приключих.
– Ама за вкъщи!
– Не, благодаря. Може да ми намалите стойността на порцията в крайната сума.
– Няма как да стане, не може.
– Добре, донесете ми още една чаша вино тогава.
Гузно ми сервират виното и след 10 минути към мен се носи още един битов леген, този път добре затоплен и о, чудо, има месо! Комплимент, един вид. Изненадват се, че не го докосвам и тъжно ни изпращат.
/0 Коментари/by

Цигара?

Срещам преди няколко седмици познат, управител на нощно заведение.
– Беше ли на протеста?
– Кой протест?
– Да се върне пушенето в заведенията.
– Не, не пуша от 5 години, а и не искам да се връща, така ми е идеално.
– Е, можеше да дойдеш от солидарност. (?!?)
– Солидарност към кого и какво? Ти последно кога си бил на протест, чиято кауза не подкрепяш?
– …
– Не искам докато вечерям с детето си или приятели да ми димят в лицето.
– Е, да де, ама разбери ме и мен, не мога да карам хората да висят на студа, те за това идват – да пият и да пушат.
– Сигурен ли си, че идват само за това?Ами музиката, компанията, персонала, обстановката, отношението? Как по света може да се случва?
– Абе айде бе, и те пушат.
– Кои те?Къде?
– Ми навсякъде.
– А не е ли добре да има отделни заведения за пушачи, тип „пура/уиски бар“, където пушенето да е разрешено и преди 22 ч.?
– Е кво, другите да фалираме ли?!
Пушенето на затворени обществени места е все едно в нощен клуб да задължиш всички посетители да ударят едно голямо на екс при влизане. Просто щото е такъв тип заведение, пиеш, не пиеш, пушиш, не пушиш – гълташ . След доста напъни и в БГ приеха да не се пуши и е чудесно – свежи, невмирисани хора вечерят спокойно и усмихнато с децата си и пушат на определените за това места. По мои лични наблюдения забраната  не е отказала никой пушач да посещава любимите си заведения, дори напротив.
Факт е, че пушачите (особено тук) са далеч по-нетолерантни. Пуши се в лицето на съседа по маса, в пясъчника на детската площадка, докато люлееш детето си на люлката, в спалнята, в таксито,  в хотелската стая за непушачи, в асансьора (особено готино!), а пред повечето магазини обикновено е „назначена“ дежурна пушеща продавачка, която се мръщи, че й прекъсваш „цигарката с кафенцето“. Ако направиш забележка на някого, особено на открито – о боже, каква дързост, как се осмелява!
Аз съм от типа *бивши*. Нямам дълга история като пушач, не съм се крила в училищния двор или в банята, опитвала съм в гимназията, но просто не ми беше интересно. На около 14-15 нашите ми купиха от онзи дългия Ротманс, за да пробвам (и евентуално да се убедя колко е гадно). Разнасях го насам-натам и много гордо го оставях на видно място. Не ги ползвах, просто кутията изглеждаше добре.
Започнах доста по-късно, на около 20, тъкмо  заминала да уча в Испания, а там, известно е, се пуши доста. Съквартиранката ми от Бразилия беше пушач, другият ми съквартирант, американец, изпадаше в истерия само при вида на кутия цигари. Нещо като малка революция срещу него и здравословния му начин на живот бяха нашите запалени цигари в апартамента – бохемите декаденти от България и Бразилия, cool! Испанците  пушат навсякъде, по много и редовно. Пък и са толкова удобни онези автомати за цигари по заведенията. Ако нямаш пари, там е практика да поискаш от непознати. Затова и в края на седмицата важи максимата „Не вади кутията, защото ще свърши за 15 минути“.
След онзи период си попушвах – в офиса, вкъщи, рядко на улицата. По 10-15 цигари на ден, ако излизам вечер, и повече. Никога не съм палила рано сутрин, имало е и периоди, в които съм пушила само вечер, наваксвайки си дозата за деня. Цигара с кафето, цигара след секс, цигара след хранене, цигара на плажа, една цигара време, цигара преди тръгване, цигара след пристигане, ей такива неща. Пробвах многократно и безуспешно да ги откажа, сред колегите бях пословичен шампион по спиране на цигарите. Опитвала съм с лепенки, с дъвки, с вътрешна мотивация, с книги, с изхвърляне на всичко свързано с пушене вкъщи, имало е периоди, в които не съм излизала и не съм се срещала с пушещи, за да не се изкушавам. „Leaving Las Vegas“ за пушачи.
Когато се запознах с Т., отново бях във фаза „Вече не пуша“. След първите му изпушени от мен кутии, той започна да купува по 2 и ги опуквахме за вечер. В момента, в който интуицията ми усети, че малко същество е на път, още преди теста за бременност, просто някой изключи копчето ми за пушене. Никакво желание, никаква абстиненция, никакво страдание и драми, ей така, от раз. До ден днешен. Сега мога да запаля (и го правя от време на време), без това да предизвиква наново навика – перфектно и удобно. Продължавам да считам това за едно от постиженията си, колкото и елементарно да звучи.
Както всички бивши пушачи, и аз съм ултра досадна – все ми мирише на фасове, все някой ми дими в лицето, все усещам кой е пушил преди малко, все обяснявам колко е хубаво да не пуши човек. Затова и новината, че се обсъжда през 2013 пушенето да стане разрешено след 22 ч. хич не ме радва. Представям си как по монтирани радиоточки в заведенията се отброява тържествено последната минута и всички дружно вадят кутиите, на фона на бурни одобрителни възгласи и подсвирквания.
Много характерно за нас българите е, че се възхищаваме на хората, спазващи правила, но когато тези правила важат за нас, се превръщаме в псевдо революционери, които с виртуални юмруци се опитват да преборят статуквото. „Айде бе, те ли на мен ще ми казват какво да правя!“,  „София и без това е мръсен град, нищо няма да й стане от моя фас“, „Е, кво толкова, Чистота ще ги събере“, „Аре бе, нали и ти беше пушач, кво се правиш“ – железни и неоспорими аргументи.  Напоследък не съм виждала шофьор на светофар, който да изхвърля през вратата небрежно препълнения с фасове пепелник – има надежда!
Не искам да призовавам целия свят да спре да пуши, нито да депресирам някого, че се трови, но не е лошо хората с цигари да се съобразяват повече. Дори и само от фалшива любезност, устройва ме напълно.
/0 Коментари/by

Мария – инструкции за употреба

На тази психологическа задача попаднах при Яна (великолепен блог, наистина!) и реших да я изпробвам. И, моля ви, не ги приемайте буквално като инструкции, все пак това е само игра. Всеки може да я направи за себе си.

DO:
– приемай моите „ниски моменти“ – това, че почти винаги съм в добро настроение не значи, че не мога да бъда тъжна/разстроена/разочарована/депресирана/отчаяна/крива
– бъди точен – независимо по какъв повод, оценявам го
– потупвай ме одобрително по рамото – само когато съм се справила добре, иначе не е нужно
– сваляй ме на земята от време на време – не брутално и грубо, с подход
– бъди инициативен – в повечето случаи аз съм инициаторът, но понякога се изморявам
– проявявай поне малко въодушевление по моите идеи – няма страшно, често остават само на идейно ниво
– приемай моето мнение – не е нужно да се съгласяваш, просто ме изслушвай
– изтърпявай изблиците ми на енергия – знам, че не е лесно

– бъди над нещата – няма по-неприятна черта на характера от дребнавостта и малката злоба
– приеми саркастичното  ми понякога чувство за хумор – нямам за цел да обидя, уязвя или нараня, просто такива са ми шегичките и няма да ги промен само защото на някой не му харесва. Точка.
– спечелвай ме за каузи – готова съм на подвизи, ако съм убедена в смисъла на нещо
– участвай активно във всичко, с което се занимаваш – харесвам енергични и дейни хора, не обичам постоянно мрънкащите, пасивните, нихилистите, сръдльовците
– приемай ме такава каквато съм – никога не съм твърдяла, че съм перфектна
– опитвай с мен нови неща – винаги съм в готовност

DON`T:
– не ме закачай когато съм гладна или ми се спи – в такива моменти съм много зла
– не ми казвай „Няма да стане“ – не мога да приема, че не съществува начин, длъжна съм поне да опитам
– не се гордей, че НЕ можеш да правиш нещо – гордей се с нещата, които умееш
– не си хвърляй фасовете/отпадъците на улицата, поне в мое присъствие – смятам го за крайно нередно
– не ме изнервяй излишно – напълно достатъчен ми е холеричният ми темперамент
– не отлагай уговорки в последния момент без основателна причина –  вбесявам се
– не ме разочаровай – няма обратен път назад, колкото и да ми се иска, просто не е същото
– не ми потушавай ентусиазма – остави ме да си се паля
– не искай да харесам нещо, което не е по вкуса ми – просто няма как да стане, колкото и доводи да ми извадиш
– не ме карай да обикалям по магазините само защото съм жена – шопингът не е моето нещо
– не спори с мен без аргументи в стила „просто защото така“ – не ми е интересно
– не ми натяквай за сoбствените ми недостатъци – знам ги всичките и това, че все още ги притежавам значи, че нещо при остраняването им не е проработило.
– не казвай реплики от сорта „Изглеждаш добре/зле/изморена/отслабнала/напълняла/недоспала“ – не е нужно, знам много добре кога как стоят нещата
– не искай от мен да говоря бавно, да имам търпение и да съм спокойна – не умея нито едно от трите
– не говори с/за мен чрез посредници, статуси или трети лица – ако имаш нещо да ми казваш, давай направо
– не ми забранявай – най-лесният начин да ме накараш да искам неудържимо
– не ми заповядвай – има много други ефикасни и меки начини да ме накараш да направя еди какво си
– не ме обвинявай, че се боря с вятърни мелници – щом го правя, значи съм намерила смисъл и причина
– не говори на висок глас докато сме заедно – чувам добре и не съм на 100 км
– не ме въвличай в интриги – не съм точният човек

/0 Коментари/by

За децата и други неща

   В минали публикации съм споменавала, че преди появата на Мартина в живота ми  темата за родителството, отглеждането, възпитанието и като цяло имането на деца не ме е вълнувала. Струваше ми се далечна, скучна и несвойствена.  Откровено казано, беше ми досадно да се виждам с приятели със семействa, защото често темите за разговор се изчерпваха с една-единствена: ДЕТЕТО! И отвратително неприятната реплика: „Ти ще видиш какво е!“. Все едно децата се спускат централно по бройки и са неизбежно зло, от което няма отърване. Въобще тази мъченическо-примиренческа позиция на уморения, изтощен, изтормозен, пропит от рутина и онеправдан родител и до днес ми е непонятна. „Нямам време за нищо“ – добре, че е това вселенско оправдание за всичко и навсякъде.
През бременността някак се опазих от милионите доброжелателни съвети и размахвания с пръстче. Но обръщението „майче“ към всички в родилния дом направо ме потресе! Вече не съм госпожица, госпожа, жена, Мария, аз съм МАЙЧЕ! И се разхождам в една сграда с още много майчета с безформени нощници. Майче продължавават да те наричнат педиатрите, непознатите в парка, съседите, хората в магазина. Добре дошли в сектата на майчетата!
Следващият шок идва в парковете. Нескончаемите разговори за  грижите по отглеждането на новия човек. Групи майчета, коя от коя по-запозната, прочела, разбрала, научила, подочула. Обикновено с кафе, цигара, телефон. Майчета-експерти-Шива. Никога не съм си позволявала да давам съвет или да упреквам някой как отглежда и възпитава детето си, дори приятели. Мога да споделя опит, но да разказвам на висок глас каксеправиедикаквоси – тц. Майчинството е нещо толкова естествено, никой няма нужда от инструкции, училища за родители, семинари за подготовка, power point презентации, старши научни сътрудници и почукване по главата.  Сега, от разстояние на времето осъзнавам, че единственото важно нещо през първите месеци е да бъдеш до детето си, да си спокоен и да го слушаш внимателно. То знае много добре от какво има нужда и как да ви го каже. Майчетата в парка само могат да ви объркат, както нерядко и става.
След този, идва ред на другите стресове: дали има режим; защо няма; защо кърмиш; не му даваш вода?!?!?!; защо го обличаш толкова леко; детето е гладно; много е слабо; ама вие още ли се кърмите?; дохранвай, детето е ГЛАДНО!; защо го гушкате разглезват се; не го взимай на ръце, ще трябва да го носиш до първи клас; защо спи при вас; защо не спи при вас; ако заспиват сами, децата получават стрес; слагай му 25 блузи, зима е; детето  е без шапка през май?!?; детето е гладно и жадно; защо не даваш сокчета, полезни са; ама какви са тези каши, започва се с плодови пюрета; ама вие още ли се кърмите?!; айде захранвайте се вече; е как ще пътувате с толкова малко бебе?!; вече на море, вредно е; това дете гладно ли го държите; проходилка защо не ползвате; никакви бузи няма това дете, недохранено е; на 8 месеца самО в стая; е как така не ползвате залъгалка?! И още хиляди въпроси, с които направо ви замерват ежедневно. Както се вижда, в нашия случай основният проблем на околните беше, че детето не яде достатъчно заради моите „амбиции“ да кърмя. Все едно кърменето е някаква научна титла, до която се домогвам с цената на всичко. На третия месец вече се отказах да споря, само кимах разбиращо с глава и тъпа усмивка. А, не давах и вода. Егати майчето! Почти ме обявиха за темерут, защот отказвах да се събирам с тумби майки, а от семейните ми приятелки исках да не са вторачени поне 15 минути в детето си. 
Никога не съм харесвала умалително-пренебрежителните заместители на името на детето – (х)лапето, малкото, бебка, беба (изприщвам се при тази дума!), дребното. Звучат ми точно както „майче“ – неприятно.
До ден днешен се старая да не ангажирам приятели, които все още нямат деца с тази тема. Обикновено когато някой се сдобие с бебе, започва да агитира всички около себе си да направят същото: „айде, време ви е“, „не ти ли се иска“, „трудно е, ама е важно“, „не мислите ли по въпроса“. Някакво измислено приобщаване към каузата. Имане на деца от солидарност. Да видиш най-накрая какво е, а-а-амаха! А че причините може да са по-различни от нежелание – к`во значение има, аз да си кажа.
После идват страховете как ще се справи детето – с прохождането, с проговарянето, с махането на памперса, със социализирането, с детската градина, с училището. Сериозни притеснения, кършене на пръсти и репликата: “ Ти ще видиш като ти дойде на главата“. Отново запплахи. А децата са така самостоятелни и интелигентни, че нашите вайкания и предварителен стрес само могат да ги объркат. В това отношение забелязвам сериозна обсесия на майките към синовете. Такива, които твърдят категорично: „Той без мен не може и 5 минути“. Толкова често си го повтарят като мантра, че започват да си вярват. И това продължава докато той стане на 40, а те все още му купуват чорапите.
Признавам, че обожавам деца, но не мога да се втурна да ги мачкам, щипя, стискам, мляскам (освен моето). Обичам да разговарям с тях, колкото и да са малки, като с равен, струва ми се по-честно и нормално. Да ги питам, да ми отговарят, да сме събеседници, приятели. Да правим неща заедно, да комуникираме с поглед, да разсъждаваме и да намираме смисъл. „То още не разбира“ е друга любима реплика. А то вече отдавна разбира. Понякога дори повече от нас.
Детските площадки са другият стресов елемент в първите години. Освен че получавате много съвети и въпроси, там ставате свидетели на случки, които сериозно могат да объркат представата ви за отношенията между хората. Баби, които се люлеят на бебешки люлки, 10 годишни деца, които млатят здраво майките си, родители, които обясняват на вече попорасналите си полутийнейджъри как точно и с кого да си „играят“, бащи, които храчат в пясъчника, на две крачки от детето си. Такива неща.
Има родители, които след появата на детето най-сетне намират своето амплоа и така се вживяват, че чак  не могат да се познаят. „Заради детето“ е най-честата реплика, независимо за какво става въпрос. Детето е оправдание за всичко – за правене или неправене на разни неща. Ако и децата са повече от едно – съвсем. Не пътуваме – ама то къде, с тия деца. Не се забавляваме с приятели – ама то къде, с тия деца. Не излизаме – ама то къде, с тия деца. Не се срещаме с хора – ама то къде, с тия деца. Не се гримирам и реша – ама то къде, с тия деца. Зарязваме хобитата си – ама то къде, с тия деца. Не слизаме до центъра – ама то къде, с тия деца. Ако се опиташ нещо да им кажеш – „Ти ще видиш с още едно-две!“. Отново заплахи – децата-чудовища.
Не си позолявам да определям чуждите деца – лигави, глезени, възпитани, невъзпитани, стеснителни, общителни. Не съм нито експерт, нито психолог, нито педагог. Всеки е в различна реалност, ситуация, с различна предистория и причини и въобще не е моя работа да клатя неодобрително глава. Отказвам да осъждам и класифицирам без да съм част от конкретния случай. Не желая заключения и по отношение на моето дете. То е такова каквото е и аз го обичам именно заради това, не само поради факта, че е мое.
Изобщо, децата не са предпоставка нито за щастие, нито за нещастие. Познавам доста мрачни хора с прекрасни деца и други пълноценно удовлетворени без. Децата са естествен ход на нещата и наше право на избор е дали да ги създаваме или не, как да ги отглеждаме и възпитаваме, на какво да ги учим и какво да им показваме. Колкото повече толерантност и свобода, толкова по-добре. И за тях, и за нас.

/0 Коментари/by