След сърф селото и дивите плажове на Dalawella се насочихме към вътрешността на страната – природен парк Udawalawе, където основната ни идея беше да видим „слони“.

Първо сафари за децата и първи глемпинг – онези места, които уж са къмпинг, но всъщност не са. Мястото ми беше препоръчано от един мил австралиец, Ник, според когото Kottawatta Village е най-доброто в района като локация, цена и преживяване, ние лукс не търсим. И се оказа прав. 4 вида нощувки, според предпочитанията, навиците и бюджета. От почти военни палатки с базови условия и без климатик, до стъклени бунгала. Открит ресторант с ж е с т о к а храна (сготвена пред нас и много разнообразна), няколко общи басейна и великолепна градина с гъски, мостчета, хамаци и люлки. Така се случи, че видяхме и трите варианта. Първо по погрешка ни настаниха във войнишка палатка, после се преместихме в малките къщички до реката, където едвам се прескачахме, накрая се озовахме в големите къщи – с тераса и в непосредствена близост до басейна, чудно. Там децата за първи път от 10 дни попаднаха на телевизор и гледаха като хипнотизирани индийски сериал на шриланкийски, докато не заспаха от умора и емоции. За семейства с деца мястото е идеално, колкото и да не обичаме подобни комплекси, тук беше екстра – вкусно, красиво, бюджетно, удобно, тихо и спокойно.

Сафарито – организирано перфектно, джип идва и ви взима в 5 сутринта от самата база, всичко се уговаря и плаща с рецепцията. Попаднахме на страхотен водач, който нито пречеше на животните, нито се напъваше да ги преследваме и доближаваме прекалено, но същевременно беше достатъчно находчив, за да видим много от тях. Не разполагам с подходяща техника за сафари снимане, а и нямам амбиции за Nat Geo постижения, та повече се наслаждавах на преживяването, то личи от мижавите снимки. Научих се, че е много по-важно да г л е д а ш, не да гониш кадри за инстаграма.

Имахме невероятния късмет да срещнем семейство слонове и бебето им още на влизане, малко след изгрев, беше наистина магическо. Те просто заобиколиха джипа ни на сантиметри, съвсем невъзмутимо и спокойно. Видяхме още пауни, крокодил, сърни, тукани, див бизон, лисица, костенурки, зайци, всякакви екзотични и странни птици и маймуни. За любителите на пернатите със сигурност би било още по-вълнуващо, ние не сме познавачи в областта (ма то не може във всичко, нали).

Един човек от компанийката ни обаче екстравагантно проспа половината сафари. Матеа беше в транс и просто откърти на седалката. Всичките ни опити да я събудим през първата половина се оказаха неуспешни „Не ме интересуват тия слони, искам да спЪ!“ Е, видя все пак част от парка, не беше съвсем капо. И до днес се тюхка, че е пропуснала лисицата и крокодила, слонИТЕ явно наистина не са я вълнували особено.

Освен с всичко преживяно в Udawalawe, мястото е в съзнанието и сърцето ми заради една привечер, когато облаците се бяха намръщили над палмите, влагата тегнеше и унасяше, заваля, а Мартина реши да отиде сама на басейн. Гледахме я от терасата с по питие и точно в този момент осъзнах, че на 10 децата влизат в нов етап – хем малки, хем големи, много по-уверени, самостоятелни, любопитни и супер интересни. И всъщност това е най-вълнуващото на тези пътувания – виждаш всичко под микроскоп, хем като участник, хем като наблюдател. И е адски хубаво. Дори да си проспал слоновете.