Юли 2005. В петък трябва да сляза на Кингс Крос, после да се придвижа до Хийтроу, сама съм.
Ден преди това, на 7 юли, четвъртък, избухват бомбите. В метрото, на гарата, в автобуса. Всичко е блокирано – хаос и паника, ранени, убити. Можеше да съм сред тях. Същото място, един ден разлика. Пренасочват полета от Манчестър, прибирам се невредима.
***
Юни 2015. Закъснявам за концерта. Мислех да сложа ток, но обувам кецовете и се изстрелвам към метрото. Слизам на Мадлен и почти тичам до залата. Заковавам се точно в осем без пет пред гишето. Симпатичен мъж разпечатва билета и пожелава приятно гледане. Втори балкон, червена завеса, американско семейство мърмори отзад, французойка вдясно разглежда на телефона си обяви за къщи. Такова щастие ме е обзело, че ми идва да се смея истерично и да целувам всички.
Излиза непознат мъж с китара и подгряваща певица. Боса, къдрава, движи се като котка по сцената. Пее добре, но нетърпеливи я изпращаме, за да се появи Мелъди. С първия тон ни помита. В далечината е дребна, но сякаш се извисява три метра над мен. Цялата в черно, коса на кок, кожен прилепнал панталон, висок ток и късо сако с перфектна кройка. Гласът, движенията, жестовете, начинът, по който свири на китара и докосва пианото – божествени.
В антракта си взимам чаша бяло вино от бара и се настанявам върху облечените в килим вътрешни стълби. Приятни непознати хора седят около мен, усмихват ми се, усмихвам се и аз. Запътвам се за втора чаша вино (с големината на напръстник са), но решавам, че няма време. Сигнал ни изпраща обратно в залата за още час пълно удоволствие – абсолютен музикален оргазъм.
Филмът от онзи ден. Не изключителен, но добър, много човешки, уютен. Самба. Филм за това колко е важно да се чувстваш у дома, да те приемат, някой да те чака. Шарлот Генсбур е великолепна както винаги – плавна, крехка, почти без грим, на ток, с чудесно палто. Излизам от Люмиер и вървя до вкъщи пеша. Качвам за четвърти път от сутринта деветте етажа. Единият асансьор не работи, другият е опасен. Прибирам се. Невредима.
Всеки детайл и спомен са важни.
Всяка петък вечер е нечия съдба.
И всяко прибиране е от значение.
Всяко.
така е, хората не са просто новинарска статистика, с която да се упражняваме в ораторско майсторство… всеки има своята история и всеки от нас може да бъде част от тази "статистика"… много силно, Мария, и главно с това, че си го написала така лично и човешки!
Много добре ми подействаха!
А и си добър разказвач!
Благодаря ти,Мария!
И,да, всяко завръщане е важно 🙂
Великолепен наратив, Мария! Натрупаният човешкият опит са преживяните човешки истории и със споделянето им осъзнаваме колко сме свързани всички. Благодаря ти!
Благодаря ти за споделеното, Мария!
Всяка история е важна.
Всеки спомен е уникален.
И най-вече, дано винаги да се прибираме… невредими!