Преди време, докато търсех информация за място, което ни предстоеше да посетим, попаднах на коментар от местен жител „Моля ви, не забравяйте, че тази планина е  свещена за народа ни, тя не е просто фон за снимки, уважавайте нашите вярвания и символи.“ Въпросното място е върхът Adam`s peak/Sri Pada, “свещената следа“ – според различните религии хората вярват, че там за първи път са стъпили Адам и Буда. Ако отворите Инстаграм на локацията ще видите много красиви снимки от върха, общото между тях е не само гледката, ами позите, ракурсът, кадрирането, начинът на заснемане, обработката, дори дрехите. Сякаш техническа задача от фотографски пленер – купища полуидентични кадри. Мястото така или иначе отпадна от нашия маршрут, но във форумите и групите се обсъждаше основно: дали ще вали на определена дата (заради снимките), коя е най-хубавата част от деня (заради снимките), кога има най-много туристи (отново заради снимките).

И се запитах, кога превърнахме тези великолепни, знакови и приказно красиви места във…фототапет? Защо искаме да ги посетим – за да ги видим или по-скоро те да видят нас? Кое ни е по-важно – да присъстваме пълнокръвно или да запечатаме себе си с ефектен VSCO филтър?

Всъщност пътуването май отдавна се лиши от автентичния си „аналогов“ чар – да изследваш непознатото, да сравниш реалности, да потънеш в нечия друга, да смениш перспективата и да опознаеш себе си, научавайки повече за света. Сега планираме с години напред, броим посетени държави, сякаш са някакъв училищен норматив, готови сме да раздаваме юмруци, за да освободим място в тълпата за селфи (действителен случай от Fontana di Trevi в Рим), отиваме на края на света, за да махнем с ръка и да кажем „Ъъъ, нищо особено“. С понижената цена на билетите изчезна усещанетo, че сме гости; девалвира уважението към домакините, желанието да разберем нещо от първо лице, да поговорим и да чуем историите, които чакат да бъдат разказани. Важно ни стана да се тагваме, да ъплоудваме и да ъпдейтваме, сякаш всичко работи в наша услуга, сякаш сме временни господари, упълномощени да щракаме със светкавица в нечие непознато лице, да снимаме без позволение и такт, да пречим на нормалния живот на местните хора, само за да направим най-често посредствен кадър, който ще отлежава години в папка Море 2019, например. Стана ни по-важно къде сме били, отколкото какво сме видели, забравихме да описваме с думи, заместихме емоционалните разкази със селфита и предавания на живо.

Ако през 90-те някой ми беше казал, че един ден хората ще си координират цветово дрехите според мястото, ще носят осем куфара с аксесоари, за да се преобличат за всяка снимка или ще наемат местни фотографи, за да имат пълно портфолио от ваканцията си, нямаше да повярвам. По онова време пътуването беше цяло събитие,  преживяване от изключителна важност, слабо ни интересуваше как изглеждаме, нямаше социални мрежи и смартфони, присъствахме на мястото, а не в аватара си. Единственият ни проблем беше дали сме сложили както трябва лентата в сапунерката и дали във фотостудиото ще ни промият снимките, за да носим гордо албумите насам-натам.

С навлизането на технологиите и развитието на туризма всичко стана евтино, достъпно и лесно, а споделянето – огромна сила. Което в същността си е чудесно – да можеш да споделяш на момента впечатления, гледки, емоции и познанства; да се свързваш за секунди и да планираш много по-лесно. Има Airbnb, Booking, Coаchsurfing, Hostelworld, всякакви варианти за настаняване, прекарване на времето, логистика и забавления. Което е супер!

Но дали оценяваме всички тези неща или те просто са средство, с което валидираме себе си чрез поредния статус символ?

Независимо дали на някоя еко пътека на Витоша или в отдалечена точка по света, тълпите туристи в последните няколко години правят основно едно – снимат. Уж обстановката, но като че ли по-често себе си, сякаш това е единственото доказателство, че си бил там, да снимаш мястото без себе си не е достатъчно. Като човек, който снима за удоволствие от 10-ина години го разбирам перфектно, иска ти се да запечаташ всеки детайл, всеки момент, всеки ъгъл, защото не се знае дали някога пак ще се върнеш, ендорфините преливат, настроението е в пика си. Но често не си даваме сметка, че обсебвайки момента с камерата на телефона, DSLR-а, дрона или GoPro-то си виждаме всичко през дисплея, отсъстваме, не сме пълноценна част от преживяването, а по-скоро негови наблюдатели. Това е и една от причините често да не взимам камера или просто да се въздържам да я извадя, защото всичко се променя, изчезваш от реалността и потъваш в апарата. Случвало се е да съжалявам след това, защото „Ей, не съм снимала оня готин момент“ или „Ама верно ли няма нито един кадър от там?“, но всъщност това се е отплатило много по-високо – присъствала съм на 100%.

Умишлено избягваме местата, където знаем, че ще се тълпят ловци на кадри. Да чакаме на опашка, за да се щракнем не е в представите ни за хубаво прекарване. И не, нямам нищо против спомените и селфитата, тъкмо напротив, харесвам ги, правя си и смятам, че са чудесен начин да отбележим, че сме щастливи някъде (заедно). Но ако този тип кадри се превърне в единствена цел и задача на пътуването, „Хюстън, имаме проблем.“

Лятото, на един относително див плаж с малко посетители и нито един чадър, си бяхме намерили сянка зад огромен камък по средата на пясъчната ивица. Красив, величествен къс скала, който се променяше според светлината. От време на време край нас и камъка се суетяха хора с телефони, мислех, че е заради сянката, оказа се, че „тоя камък е супер за снимки“, каза момиче на майка си. Отдръпвахме се докато отминат фотосесиите (полегнали, опънати пред камъка, покачени на него, уж случайно подпрени, замислени, замечтани, друго) и пак се настанявахме обратно. Сега заменете „камък“ с която и да е ключова локация по света и пак ще е същото – „яко е за снимки“. Фотогеничността се превърна в основен движещ фактор. 

Във времена, в които всеки е фотограф, имаме чувството, че сме били вече на тези места, виждали сме ги пресъздавани, заснемани и споделяни милиони пъти. Не искаме да ги посетим заради самите тях, а за да ни видят нас, изтъпанени отпред. Не забелязваме чара в хората и детайлите, търсим го в общия план и позицията на собствените си тела.

Доскоро един от най-опасните и престъпни райони в света, кварталът Comuna 13 в Меделин, Колумбия от няколко години е историческа забележителност, всеки ден местни гидове развеждат малки групи туристи из улиците му и разказват за насилието и борбите за надмощие, властвали там. Обиколките са известни като „графити турове“, тъй като целият квартал е изрисуван със символични сцени и метафори на местния живот – липсата на свобода, ежедневните репресии, ролята на жените, тъгата от изгубените животи, мечтите за избавление и нормална перспектива. Какво обаче правят повечето туристи? Правят си селфита, разбира се, редят се пред по-фотогеничните изображения и постват в Инстаграм не толкова мястото, колкото своя образ. Разбира се, това популяризира туризма към Колумбия и е шанс за хората там да изплуват, но дали посетителите реално си дават сметка къде са? Едва ли. Голяма част от пристигащите в страната са почитатели на сериалите за наркобарона Пабло Ескобар, който маркира най-черния период в историята на Колумбия. Романтизирането на образа му, причинил толкова смърт, печал и разбити съдби, откровено дразни местните и те тактично отбелязват „Колумбия е много повече от това.“ Дължим респект към историята, колкото и мемориалът на убитите евреи в Берлин, например, да ни се вижда идеален фон за селфи с муцка, или пък Аушвиц или Чернобил – фотогеничен пейзаж, пред който да подскочим радостно за фейсбук.

В ерата на Pinterest, Instagram, Snapchat и Tik-tok отвсякъде ни засипват толкова интензивни визуални стимули, че ако нямаме налично изображение, сякаш нещото не се е случило.

Искаме да заснемем тържеството в детската от-до (с риск половината родители зад нас да не видят нищо), първия паднал зъб, закуската, тоалетната, съдържанието на дамската чантата и хладилника, шкафа с препарати, сутрешния си ритуал – документираме ВСИЧКО. Да кажем, че за хора, които имат онлайн присъствие/проект/бизнес това е разбираемо (въпреки че не одобрявам тоталното експониране, за да поддържаш интерес или трафик), но за какво реално го правим – показваме ли го на някого, пазим ли го в архиви, обработваме ли го, монтираме ли го във видеа, споделяме ли го с близки, припомняме ли си го? Често отговорът на всички тези въпроси е „не“. Кадрите стоят в картите на телефоните ни в очакване на своя заветен миг, който обикновено никога не идва.

Напоследък преди да извадя телефона си задавам въпроса „Сега защо го снимам това? Какво искам да кажа?Трябва ли ми? Важно ли ми е? Защо изобщо го правя?“ и честно казано невинаги намирам отговор, обикновено е по навик, силно механизиран жест да навириш камера, за да не пропуснеш нещо. Много малка част от всичко споделям, по-голямата част стои, докато не бъде изтрито, за да освободи място на нови серии. Доста „смислено“, признавам.

Няма да забравя група жени на едно корабче, което обикаляше из малки плажове и острови, прекараха почти цялото време на борда в планиране, разпределяне и заснемане на ВСИЧКО – от закуската, до гмуркането и влизането в каяка. Вложиха сериозен енергиен и времеви ресурс в организирането кой кого ще снима, кой от екипажа или останалите пътници да асистира, как да се позиционират за съответния сюжет. Или двама приятели, седящи на предната седалка, които 4 часа не вдигнаха погледа си от телефоните въпреки великолепните гледки наоколо. Или пък момиче, което изтормози приятеля си да я снима в дълъг прозрачен халат над банския при точно определено движение на вятъра. Или майките с еднакви шапки, които се снимаха набързо пред великолепния, ама наистина впечатляващ залез, и забързаха с погледи в телефоните към следващата гореща фототочка. Дано всички те са се забавлявали, въпреки че разбирам забавлението като участие, присъствие, пълноценност и взаимност с момента. Но всеки има право да не се съгласи с това.

Дано сега, когато възможността да пътуваме временно ни е отнета, или поне силно ограничена, да се запитаме дали искаме да видим света какъвто е реално или света в ролята на пейзаж, фотографска фонова система, която сменяме, за да запълним социалните си профили със съдържание. Дали ни е важно къде отиваме и защо го правим – защото „всички са били там“, „сега е модерно да се ходи“ или „Петрови са били, трябва и ние“. Една очарователна съседка преди време вметна „Ма то в Гърция всеки знае, време ни е и ние да видим свят като другите хора“. Прозвуча ми като от стар български филм – хем мило, хем забавно, хем носталгично и малко тъжно. Сякаш го пишем в CV-тата си или ставаме някакви Very Important Person, слагайки дадена дестинация в списъка.

А на другия полюс са хората, които освен финансовите възможности, нямат и реалната свобода да пътуват. Осъзнават, че това им липсва, не да прекосяват и броят държави, а поне да си помечтаят да излязат извън рутината. Или тези, които никога никъде не са пътували, но могат да разказват по-увлекателно и богато и от най-смелия пътешественик. И са щастливи, и са Very Important Person. Защото щастието май не е в куфара и селфи стика, а в този, който ги носи, в умението му да вижда по-дълбоко от повърхността и да оценява шанса, който му е бил даден.

Avatar
Author

2 Comments

  1. Avatar
    Севдана Таушанова Reply

    Ах Мария Мария, как все ги пишеш едни хубави интересни интругуващи и адекватни за мен думи . Докато четях редовете, не знам как, ме пренесе в повечето от моите пътувания ” до Чикаго” и назад ! Благодаря ти ! Нека повече хора обърнат внимание на смисъла на думите ти 🙂

Write A Comment