В далечната 1991, на ръба на демокрацията и при липсата на социални мрежи, борбата за елитни гимназии беше по-камерна и далеч по-тиха.

Не помня някакви истерии от типа на днешните „ако не влезеш еди къде си, животът ти е провален“, бяха просто училища, в които продължаваш след седми клас. Като ученичка в кварталното 112-то (в една и съща сграда) най-логичен избор беше да се пробвам в Английската гимназия, тогава първа – втора и пета нямаше, беше само една. Посещавах някакъв стандартен курс, дори не помня къде, математиката винаги е изисквала повече внимание при мен, не я харесвах. И толкоз. Никой не ме е убеждавал, навивал, облъчвал и заплашвал, че от това зависи житейското ми благополучие.

Като второ желание посочих Испанската – доста екзотичен избор, тогава се котираха математически, НГДЕК, Френската и Немската, испанският не беше популярен, училището също. Стори ми се интересно, нашите казаха ок. Балът ми не стигна за Английската и попаднах в 164 „Мигел де Сервантес“ за следващите 5 години. Оказа се чудесен избор, езикът ми се стори прекрасен, цяла вселена, учителите бяха великолепни, а съучениците – супер куул, каквито са (сме) и до днес.

Длъжна съм да отбележа, че този мой избор не предопредели живота, нито щастието ми или липсата на такова, поне не изцяло. Беше просто едно яко училище, от което нямам кофти драматични спомени, атмосферата беше спокойна и сигурна, обучението качествено, без да е напънато, приятелствата продължават и до днес, нямаше тормоз, съревнования, напрежение.

Да, записах Испанска филология (защото не бях сигурна какво друго ми е интересно, на 18 като цяло си доста объркан).

Да, научих добре езика и съм го ползвала по работа, но никога не съм практикувала като преподавател или преводач.

Да, заминах за Испания с идеята животът ми да продължи там, но установих, че България е моето място и се върнах.

Да, години по-късно получих много интересно предложение за директно от испански работодател, но точно тогава се бях влюбила безпаметно и съвсем спокойно отказах.

С няколко думи – гимназията ми даде основа в тази супер важна възраст, но не насочи пътя ми.

Какво се случва сега

С дъщеря в почти седми клас, темата няма как да профучи покрай ушите ми, без да я отразя. Истината е, че пет години преди детето да навърши училищна възраст и пет години преди да стане седми клас, въпросите се нижат постоянно: „Кое училище избрахте?“ и „Къде ще кандидатства след седми клас?“ Това е дискусия сред познати, приятели, на площадката, смол ток с родители онлайн и офлайн. И преди съм споменавала, че този въпрос никога не е стоял пред нас и никога не сме търсили кое училище е по-елитно и специално, беше ни важно да е малко, спокойно и наблизо. Борбата „през три квартала, щото работели по ПРОЕКТИ и са първи в класациите по успех“, я игнорирахме съвсем съзнателно. Мисля, че не сгрешихме.

В последните години една фраза е многократно споменавана „Средата е много важна“. Училища се избират по успех в класациите, благосъстояние на другите родители, елитна атмосфера (каквото и да значи елит), луксозен прием и високи такси. Фокус – родителите и техните възможности, не детето. Чувала съм всякакви обяснения „Ами в нормално училище просто нищо няма да научи“, „На всичките ни приятели децата са в частни училища, няма как и нашето да не е“, „Кварталното училище (в центъра, с избор на няколко наблизо) просто не е опция“. Разни идеали, разни приоритети.

Съвсем наскоро се проведоха матурите и това, което ми направи впечатление, както всяка година, е екзалтацията на родителите. Разбираемо, все пак е гордост и са положени усилия от цялото семейство, но как пък не видях едно дете, което възторжено да вика: „Йей, приеха ме в Немската, толкова е яко!“ Може да е имало, но да не съм забелязала, поправете ме. Снимки на усмихнати и доволни майки до намусени и напрегнати деца. От комуникацията ми с момчета и момичета на тази възраст обикновено се споменава „Ми тя мама много иска там“ или „Нашите мислят, че за мен е добре да вляза еди къде си“.  Детето някак остава на заден план в желанията и обсъжданията, а решението се спуска „отгоре“. То е изпълнител, който послушно спазва инструкции, удовлетворява желания и сбъдва планове. В общия случай не смее да противоречи, защото често родителската любов минава през одобрението – ако не правиш това, което харесвам, ще ти се разсърдя. Дали е правилно? За мен лично не, но всяко семейство има своите причини, възприятия и начин на живот, със сигурност оправдани и логични в тяхната собствена малка капсула.

Все си мисля обаче, че сме длъжни да взимаме предвид малко по-съзнателно и целенасочено мнението на самото дете. Да си представим, че работите като машинист на влак, обичате професията си и я вършите добре, но някой идва и ви казва: „Виж сега, тая работа не е за теб, ти трябва през следващите пет години да се постараеш и да поучиш политология, за твое добро е и ще бъдеш по-успешен“. Или пък много искате да се научите да плетете, но добронамерена ръка ви потупва по рамото и прошепва: „Не бе, остави ги тия тъпи плетки, от тях не се изкарва нищо, вземи тука малко математика, за да можеш да монетизираш всичко и да изкарваш по 10 бона на месец“. А сега си представете, че чувате това, когато сте на 13. Объркващо, да не кажем направо сдухващо. Наскоро една приятелка ми сподели „Гимнастиката като дете ми прецака кръста, а от математическата гимназия не помня нищо, дори материала за началните класове“. Не е ли очарователно децата да изпълняват нашите мечти, а после да е чудят за чий х*й им е било. Модерно родителство пар екселанс.

ОМГ, седми клас

Никога не съм била от академично ангажираните майки, но признавам, че имаше период през изминалата дистанционна година, когато установих, че се трупат дупки в материала. Заради големия обем, препускането, формата, странната година, възрастта и липсата на мотивация след поредния локдаун и висене с часове пред екраните. И аз щях да изгубя мотивация, ако бях на 12. Бях тръгнала да назидавам леко и да вкарвам елемента с „хубавите и недотам хубави гимназии“. Но в един момент се сепнах и си казах „Мария, това е животът на Мартина, не твоят, и е важно какво мисли и иска ТЯ!“ Там приключи и разговорът за кандидатстването. Оттогава тя ме подпитва от време на време „Какво ще кажете, къде да се пробвам?“, на което ние обикновено отговаряме „Където решиш ти“. Колко безотговорно, ще кажете, каква либерална родителска небрежност! Може и така да е, но за нас е по-важно децата ни да са щастливи, отколкото успешни по нечии чужди стандарти.

Питали ли сте скоро случайно дете какво иска да стане?  Мениджър и програмист – това са най-честите отговори. На въпроса защо, обикновено се отговаря „Защото взимат много пари“. Толкова за понятията успех, мечти и житейски път, критериите вече са други. И това е причината, поради която много от нас се събуждат на 40 и установяват, че досега са живели чужд живот, въпреки че по всички алгоритми са едни успешни и щастливи модерни градски хора.

Матрицата в отделни градски балони за тази лелеяна успешност са толкова жестоки, а натискът над децата да са добри в абсолютно всичко – от балет до програмиране, че честно казано предпочитам някое селско училище, в което просто да се учи по старомодния начин, никой да не работи по проекти и да няма състезания по гениалност. Ако се разходите събота сутрин из някой софийски квартал ще забележите полуспящи, крайно изморени и определено отегчени деца, които се водят от логистичната единица в семейството (често посветена само на това) на всякакви разнообразни развиващи дейности като солфеж, пиано, актьорско майсторство, икебана, корейска кухня, суахили и кърлинг. Преувеличавам, разбира се, но не съм особено далеч от истината. Запълване на времето до дупка, за да е всичко под контрол, поне привидно.

Какво смятаме да правим ние

Все още не сме провеждали такъв разговор, но смятаме да седнем всички дружно и да изслушаме Мартина какво наистина мисли по темата. Какво са обсъждали с нейни приятелки, кое я влече и какво ѝ харесва. Имаме представа, разбира се, но искаме тя да го формулира. Винаги бихме я посъветвали, винаги бихме насочили или споделили опит, но човекът, на когото ще се случват тези неща е самата тя и би трябвало да има главната роля. „Ама какво разбира едно дете на 12-13?!“, веднага чувам репликите или „Това е бягане от родителска отговорност“. Детето на тази възраст може би няма готови отговори на всеки въпрос, но интуитивно знае в какво го бива и къде намира удовлетворение, стига да го попитате. А родителската отговорност е именно то да се научи да поема такава, да решава проблеми, които го касаят и да умее да формулира позиция, познавайки себе си и света наоколо.

Мисля, че Мартина си даде сметка какво богатство са езиците едва наскоро, пътували сме много, но беше по-малка и не ѝ се налагало да комуникира активно. В училище имат изключително готина преподавателка по английски, госпожа Сенгелиева, която успя за съвсем кратко време така да ги увлече в английския, че Мартина се влюби в езика и започна да го ползва активно – разговорно, книги в оригинал и филми без субтитри. Органична любов към езика като средство за опознаване на света, не като задължение всеки уикенд по 4 часа.

В Колумбия пък, на фона на всички приключения и премеждия, установи каква свобода и колко възможности дава, когато си във форсмажорна ситуация, а никой наоколо бъкел друг език освен испански не владее. Тогава започна да ме подпитва за Испанската гимназия и ѝ разказвах как беше по онова време. Обясних ѝ, че това също е до късмет, независимо колко елитно е училището. В много от тях можеш да попаднеш на жестоко конкурентна среда, интриги, тормоз, сравняване на възможности и влияние, примери много.

Каквото и да реши, накъдето и да се насочи, винаги бих я подкрепила, посъветвала и изслушала, дори моите виждания да не съвпадат с нейните, дори да не съм особено съгласна или да мисля, че не е за нея. Бих дала особено мнение, разбира се, но без да я отказвам или разколебавам. Да свикнеш, че детето не е твоя проекция и е отделна личност може би е едно от най-трудните неща на родителството, но когато го приемеш, всичко придобива лекота и логика. Нямам готова рецепта, нито съвет, инструкция или наръчник, уча се в движение и бъркам постоянно. Единственото, което смятам за важно, е да продължаваме да си говорим, да се обичаме, да бъдем здрави и да се учим взаимно, всичко останало – майната му – ненаучно, неелитно и на чист български.

© COPYRIGHT LAMARTINIA 2010 -2021

ALL RIGHTS RESERVED – Всички изображения и текстове, освен изрично упоменатите с източник, са собственост на LAMARTINIA.

Ползването им без позволение е абсолютно забранено и подлежи на законови санкции.

www.lamartinia.com