Ако имате хоби, което често упражнявате, крайно необходимо е да имате асистент. Да е мил, любезен, да се отзовава бързо и да е лесно откриваем. Най-лесно е да живеете под един покрив и да се обичате. Шансът да се почувства експлоатиран и обиден е по-малък. Не и равен на нула обаче!
Моят асистент е доста натоварен – влачи стари бюфети, тапицира вехти столове, помпа гуми на колело, носи фотоапарат (или дамска чанта в зависимост от нуждата), забавлява деца, отклонява вниманието на минувачи, мъкне камъни от плажа (да не кажем скали), реже с трион плоскости, работи с виброшлайф, мята разни работи на барбекю и всякакви други разнообразни дейности, които доброволно извършва. По моя молба.
Любовта и взаимността обаче не изключват леко отегчение от асистентството. Само от време на време. При вида на фотоапарата, моят мил асистент сбърчва леко вежди. Защото: а/ще трябва да „моделства“(странни физиономии и опити за cool) , б/ще трябва да развлича моделите (най-често Мартина), в/ ще трябва да снима. (О, ужас!) Да сменя фокусната точка, да внимава да не реже ръце, крака и глави, да се старае все пак да сме в кадър и куп други досадни неща. Винаги прави безумно много кадри, за да не го тормозя. Винаги завършва с репликата „И ако обичаш, не ме занимавай повече“. Тази година по време на една почивка извадих отражател и той умря от смях. Когато го накарах да го държи на централна курортна улица на 40 градуса жега вече не му беше смешно. Хоби, няма как.
Парадоксалното е, че иначе с голямо желание ми подарява всякакви неща, свързани със снимането – обективи, отражатели, стативи, дистанционно, фоточанти. Явно с надеждата, че ще си ги ползвам сама и ще го оставя на мира. Уви, не се получава. Не че нарцистично обожавам да се снимам или имам амбиции за високо изкуство, просто това е от най-приятните ми хобита и държа да имаме прилични спомени за семейния албум. Ще се изгриза от яд, че по време на цели периоди от живота ми (преди да се разснимам) нямам нито един кадър – от места, хора, емоции. Ама върви обяснявай, асистентът продължава да протестира. После обаче с удоволствие разглежда. Хм.
Обикновено разговорът ни преди да ни снима двете с Мартина е следният:
Той: – Пак ли?!
Аз: – Е, от тук нямаме снимки, виж колко е подходящ фонът.
Той: – Айде, добре.
Аз: – Ама няма смисъл, ако ще мрънкаш.
Той: – Айде, айде, подреждайте се. (все едно сме цял полк!)
Аз (императивно): – Гледай да сме на фокус и все пак да сме в кадър!
Той (отегчено): – Добрееее, добреее, знааааам.
Аз: – Абе уж знаеш, ама после всичко е фира.
Той (след около 80 поредни кадъра докато си оправям косата или блузата на Мартина): – Готово.
Аз: – Е, как готово като още не се бяхме нагласили.
Той: – Ееее, прекаляваш!
Аз: – Айде последно, то и без това светлината не беше добре. И местИ фокусната точка!
Той: – Местя, местя…
Накрая резултатът е:
– около 10-ина кадъра с по нещо отрязано (крак, ръка, пръсти, главите вече са отработено цели)
– още толкова с фокус някъде около нас
– 1-2 горе-долу стават
За да не кажете, че мрънкам без причина, ще илюстрирам:
Сцена 1: без особен замисъл, снимка за спомен от парка, чудесен есенен ден, бла-бла-бла
Ммм, по всичко личи, че сме в гръб.
Тук слизаме/скачаме/нещо правим. Пак не става.
Мартина липсва от кадъра. Тц.
Тук на фокус са всички останали дървета зад нас, не и ние.
Сцена 2: седим на килим от бръшлян, хвърляме листа, пак чудесен есенен ден, пак бла-бла-бла
Стига щракал, чакай да се наглася!
Аааааааа, престани!
Добре сме се наредили, но Спондж Боб е … хм… излишен.
Пак сме се нагласили, но Спондж Боб отново е в кадър, а дървото сякаш е пораснало от главите ни
Чакай, не сме хвърлили листата!
Хвърлихме листа, усмивки, всичко точно. Явно много високо хвърлям – листата ги няма в кадър!
Тук има листа, но пък не сме на фокус…
Абе, изобщо, не е лесно. Накрая пускам 2 по-сполучливи кадъра, за да не остана съвсем без асистент :-))
Тук е мястото да му благодаря, че ми се връзва на акъла и ме търпи. ♥ те!
Много ме усмихна с тази публикация 🙂 Поздравления за Асистента, който успява да направи и страхотни снимки 🙂
Много приятен пост, тропосан с тънка сатирична нишка. Беше ми много забавно докато четях. Прекрасно е за всеки, който има асистент до себе си. Така че остава само да го пазиш да си остане асистент, значи – трябва и да се мотивират. И аз имам до мен един, на който дължа изцяло мотивирането да присъствам в блог – пространството, както и цялостната ми визия в него. Какво бихме правили без подобна неотлъчна подкрепа, нали?
Поздрави от мен и красиви есенни моменти ти желая днес!
Много приятен старт на деня, благодаря ти Мария!
Колко познато ми прозвуча всичко… :))
Чудесна публикация – усмихваща.
Боже, горкичкият господин ЛаМартина! Изведнъж ми стана много много симпатичен.Видях се в него. :)))
Все пак асистента върши страхотна работа и накрая цялата случка се превръща в усмихващ спомен:) Много весела публикация, напомня ми, че трябва да се старая повече като асистент на мъжа ми, който и до днес безуспешно се опитва да ми втълпи що е фокусна точка и за какво е нужно да правиш непонятни за мен настройки на снимане:))))
Хи-хи…това е най-сладурско-усмихнатият пост, който някога съм чела!!! Благодаря за емоцията, с която ме зареди! :-)))
Моят мъж би черпил твоя една бира, ей така от солидарност. При нас нещата не са точно с фотографска насоченост, а по-скоро взимат формата на отглеждане на деца в безкрайни уикенди, докато майка им изнася лекции някъде (от време на време се сеща да попита дали ще съм в София или къде точно, но не винаги); купуване на подаръци за момичешки рождени дни, защото мама не е успяла да го направи преди да изчезне и естествено, той трябва да заведе детето на въпросното парти; довършване на манджи, които са зарязани недоправени, защото спешно е трябвало да се свърши нещо друго; потрошаване на колата, защото съм го замъкнала на неудобни места из града да взима неща, за които аз съм поела ангажимент да ги свърша и т.н., и т.н. Слага чертата единствено пред това да носи тениски с кърмачески слогани и да се сплотява с други асистенти и прилежащите им деца, докато майките правят каквото там ги влече 🙂 Зад всяка жена с хоби стои по (поне) един асистент 🙂
Ама наистина е "mini you", тази Мартина. Не мога да ви мисля, теб и Асистента, когато попорасне 😀
П.П. Снимките може и да не са на фокус и дърветата да растата от главите ви, но създават много топло и уютно чувство.
Ама пък кога иначе щеше да имаш снимка в гръб 🙂 Погледни от добрата страна..
Така има и много усмивки :))
Снимките на асистента наистина радват, Мария 🙂
Поздравления за екипа 😉
А снимката в гръб е всъщност толкова романтично-прекрасна!
Много усмихнати снимки
и ако нямаха отдолу уточнения, нямаше да разбера кое не ти харесва!
Поздравления за търпеливия асистент!
Ах, ама какви сте хубави и весели! И аз имам една такава снимка с мама, където я копирам! Даже бях на същите години като малкото мишле. 😀
Нещичко съвсем извън темата… Скъпа Мария, мисля, че трябва да напишеш книга някой ден! Пишеш тооолкова увлекателно!!!
Мария, блазе ти за асистента! 🙂 При това се справя много добре, а вие двете с Мартина сте много хубави и лъчезарни! Поздравления за асистента и поздрави на теб!
хахах, Мария 🙂 много добре си снима човека 🙂 моят "асистент" по принуда все още изпитва трудности да снима и най-вече да фокусира 🙂 бърза да натисне спусъка и да се отърве от мен 🙂 после се сърди, че снимките му не ставали 🙂 Иначе много прилежно ми купува всичко, което съм поръчала да ми набави и даже спори със служителите във Фотопавилион 🙂
Хедра е написала че зад всяка жена с хоби седи един такъв асистент :-)Ееееее права е на 100% :-)Да са ни живи и здрави асистентите и все така да продължават да ни търпят нас и хобитата ни (та каквито и да били те )
Поздрави от моя асистент но твоя и го успокой ,че има много такива братя по съдба.
Наистина ме развесели много с тази статия 🙂 Хубава събота и неделя желая на теб и твоето семейство 🙂
Благодаря ви за всички коментари, толкова забавни, смях се много:-) Всички поздравления са надлежно предадени на асистента, и той ви поздравява:-)
Хахахаха, ужасно ме разсмяяяяяяяяяяяя, толкова ми е познато това :)))
Да е жив и здрав асистента!
Дамаянти, нали:-)Всъщност на тях им е приятно, но още не са го осъзнали:-)))