Втора седмица от курса ми по фотография. Не знам дали ще напредна особено осезателно, но в един момент четенето ми се превърна в хаотично прелистване или кликване и реших да систематизирам нещата. Изясняват ми се един по един техническите параметри и основни принципи на снимането, остава да приложа всичко на практика.
Чувствам се мотивирана и безвъзвратно влюбена в звука на фотоапарата. Наясно съм, че ще последва неистово желание за набавяне на аксеоари, обективи, реквизит, още литература, за смяна на апарати и непрестанно заглеждане по витрините с техника. Скъпо хоби, но невероятно забавно, креативно, даващо много и най-хубавото – запечатващо моменти.
Всичко започна с щракането по Мартина няколко месеца след като се роди. Преди това снимах по-скоро по задължение и навик и за да не кажа после „Ами, нямам снимки от еди-къде си“. Но както с всичко друго, и с хобитата трябва момент и събитие, които да ги отключат. Покрай Мартина се втурнах да щракам всичко и навсякъде и взе, че ми хареса. Потърсих материали и литература и се започна. На моменти ставам досадна с непрекъснатото влачене на апарата и аранжиране на хората и предметите, но предполагам, че всеки е минал през този етап. Малко го има елемента „Фото Мексико е тука“:-))) Все още трудно се осмелявам да снимам навсякъде и всичко, но с течение на времето вярвам, че ще придобивам увереност и рефлекс.
Обработката пък е още една бездна, в която смятам да потъна. Там поне освен литература и базова програма, други разходи няма. Май:-)
Мартина беше идеален модел за снимане няколкото месеца, в които само пълзеше, но след 11-ия си месец и прохождането, е почти невъзможна за хващане в кадър. Вече много трудно успявам да й привлека погледа към камерата. Необходими са ми асистент в клоунски костюм, шапка със звънчета на главата, свирка в устата и заря плюс симфоничен оркестър зад гърба:-) Докато си намеря подобни реквизити и настроя апарата, тя вече е в другия край на стаята или парка. Напоследък я хващам в гръб, с наведен поглед, ръка пред обектива или направо извън кадър:-)
Надявам се скоро с чиста съвест да мога да използвам „снимам“ вместо щракам. А дотогава – гледане, четене, слушане и озъртане за обекти – мобилни и статични, управляеми и неуловими, всичко, което ми се изпречи пред погледа;-)
Мда, така е – освен че е скъпо,хобито е и заразително.
Успех ти пожелавам!…и най-вече лично удовлетворение.
Ох, все едно че слушам за себе си (без малкия дребосък :-)).
Ако не е тайна, къде ходиш на курс и доволна ли си? 🙂
Къде ходиш на курс?
Когато си купих DSLR, бях изтрещяла от кефи и направо умирах да му хабя затвора:) Не твърдя, че съм постигнала кой занае какъв напредък за тези 3 години, но след известно време нещата стават някак по обмислени и не толкова хаотични. Никога не съм се стремила към епохални постижения във фотографията, но винаги ми е доставяло огромен кеф. Мисля че това е най- важното, така че ти желая много забавления, много творечски пориви и най- вече много невероятни моменти, които да си заслужава да се щракнат:)
Като чета написаното само мога да си предтавя колко в началото на началото съм. Това, което виждам при тебе харесвам много. Желая ти да достигнеш своите върхове! Ще oчаквам отзиви за курса.
Диди, Лулу, така е, голяма тръпка и кеф:-)
Ивейн, благодаря ти!Успех ти пожелавам!
Впечатления от курса ще ви пиша на лични 😉